Метеора се намира на около 550 километра от София, което го прави идеална дестинация за дълъг уикенд или 3-4 почивни дни. Тръгваме в петък сутринта по магистралата и до Благоевград караме все по нея. Благоевград е точката, където АМ “Струма” свършва и вместо да продължим през Кресненското дефиле към Кулата, избираме по-нестандартен вариант – надясно в посока Делчево, Македония. Причините за това са няколко – много е вероятно в началото на почивните дни на Кулата да има опашка от чакащи коли, какъвто наплив на малко КПП като Станке Лисичково е невероятен. Второ – нафтата в Македония е 52.5 денара, което по курса на деня е 1.67лв., при цена в София около 2.10 лева за литър. За сто литра това си е чувствителна разлика от 40 лева, а маршрута не се удължава значително. В добавка – македонската скара традиционно е много по-добра от тази в България и един обяд в Струмица също е планиран. За пушачите има допълнителен бонус – цигарите в Македония са с цени 2.80 – 4 лева – винаги си струва да си вземеш един-два стека.
След около час по второкласни македонски пътища успоредно на границата и покрай Берово и Пехчево стигаме до Струмица, където спираме за обяд в ресторант Амор – препоръчвам го. Потърсете го в Google Maps. След това тръгваме в посока Дойран и пътем спирам за кафе и няколко снимки на Дойранското езеро.
Преминаваме македонско-гръцката граница, която е на самия бряг на езерото, около километър южно от Стари Дойран и там на 3-ти март няма нито една кола. Веднага след гръцкото КПП е отбивката за гръцкото военно гробище – Дойран е арена на най-тежките боеве през ПСВ между България и Антантата.
Ние продължаваме на юг към Солун, в един момент се включваме в международен път Е-75 Скопие-Солун, който на места си е магистрала, а на места двулентов път с аварийни ленти, които се използват за каране, а активната лента за изпреварване. Малко преди Солун се включваме в А2 – магистралата Егнатия Одос. Това е най-забележителното транспортно съоръжение в Гърция – над 670 километра от турската граница при Ипсала до Игуменица на Адриатическо море. Има 76 тунела с обща дължина 99 километра, според Уикипедия, за разстоянието от 160 километра от Солун до отбивката за Каламбака, ние преброихме над 20, някои с дължина 3-4 километра. Тунелите са изключително модерни, отлично осветени, а по-дългите имат вътрешни укрития в случаи на пожари вътре в тунела. Правих снимки в движение, но не са добри като качество. Мостовете по А2 са 1650 на брой – въобще уникално съоръжение.
След като напускаме магистралата, която всъщност върви високо в планините, слизаме по път с множество серпентини в продължение на 30 километра до селото Кастраки, където е хотелът ни. Кастраки се намира точно до град Каламбака, в който има и жп-гара, ако сте решили да ползвате влак. И двете селища са де факто в подножието и отправна точка за посещение на манастирите на Метеора.
И така – скалните манастири на Метеора са удивителни – главно с това, че са построени на върха на скали, до които достъпът е бил силно затруднен, да не кажем – почти невъзможен. С примитивна система от въжета и асансьори са се изнасяли строителни материали и хора нагоре по скали, отвесни и високи 15-20 метра. В момента вече са изградени удобни (макар и стръмни)стълби, а за монасите и живеещите в манастирите има и електрически асансьори, тип лифтове – малка кабинка която се движи нагоре-надолу по стоманени въжета, без шахта.
Входът в самите манастири е платен – 3 евро за всеки, което дава достъп до малка част – обикновено параклиса/църквата, тераса с изглед към околността и магазин за църковни сувенири и други подобни. По-голямата част от сградата на манастирите е затворена за посетителите зад табелки “Private area. No entry”. За мен лично, взимането на пари за влизане в манастири и църкви е недопустимо. Виждал съм го и в Италия, и в Сигишоара в Румъния и не го приемам изцяло.
Манастирите са общо 7, от които има достъп до 6 – с кола или автобус, съвсем удобно се спира на паркинг. Само при женския манастир Русану паркингът е малък, но като цяло няма проблеми. Има проблеми с работното време – де факто повечето манастири затварят в 15 часа, а дните като сряда и/или четвъртък за някои са почивни. Уточнете работното им време, преди да тръгнете натам. Като цяло, и шестте манастира могат спокойно да се обиколят в рамките на един ден, или ако човек не бърза – за два дни. Селището Каламбака няма други особени забележителности. За в бъдеще е предвидено построяване на магистрала между сегашната магистрала А1 Атина – Солун и А2 Егнатия Одос. Връзката ще е между Ламя (Lamia) на А1 и Гревена (Grevena) на А2 и ще минава точно през Каламбака. Това означава, че сегашните 540 километра могат да бъдат минавани с кола за под 4 часа, ако магистрала Струма, магистралата Кулата – Солун и А3 бъдат построени в близко бъдеще, и ако България влезе в Шенген някой ден.
На връщане към България решавам да посетим два града, които в началото на 20 век са център на българщината в Егейска Македония, а днес са красиви като природа и разположение. Единия е Костур (на гръцки Касторя), който се намира близо до албанската граница и до Преспанското езеро. Градът е красиво и амфитеатрално разположен на полуостров в езерото Костур, което е около 35 кв. километра като площ, с много лебеди, патици и други влаголюбиви птици, които живеят в него. Лебедите са доста нахални и гонят хората по крайбрежната алея за да получат от тях храна. В Костур има множество стари църкви и дори едно медресе, от което в момента е останала рушаща се сграда. По крайбрежната алея има разположени кафета и заведения, в които е пълно с хора и това вероятно е градското стъргало. Въобще – това е място, където си заслужава човек да остане два-три дни.
Качваме се на колата и поемаме по най-краткия път към другата цел – Воден (нa гръцки Едеса). Може да минем и през Лерин (Флорина), но това удължава пътя до 160 километра, а през планината е само 85 км – вярно с много завои и изкачвания и спускания. Пътят минава покрай село Загоричане (на гръцки Василиада), известно в миналото с името Малката София – родно място на Димитър Благоев и място на извършеното от гърците в началото на 20 век Загоричанско клане. След Балканските войни селото е обезбългарено и в него заселени гръцки бежанци.
Влизаме във Воден от запад и попадаме с леки маневри на улица, която води точно до водопадите – най-голямата забележителност на града. Реката тече през центъра и водата пада от около 20-25 метра височина, като има направен хубав парк и площадки за наблюдение. Воден има доста стари къщи (някои рушащи се), които имат типичната за възрожденските селища архитектура. Воден е много зелен и хубав град и също е място, където си заслужава да се прекарат 2-3 дни. Обмислям кратък тур в българските места на Егейска Македония.