Това пътуване беше подготвено отдавна и решението дали да тръгна или не взех в последния момент. Имах автобусен билет до Скопие, оттам евтин до Турку, Финландия с Wizz Air, оттам с влак до столицата Хелсинки, после фериботен билет Хелсинки – Талин (Естония). В Естония имах една нощувка в Нарва, на практика руски град в ЕС, намиращ се на самата граница с Русия и с 90% рускоезично население. След това от Талин имах самолетен билет до Киев и след тридневен престой в Украйна трябваше да се прибера в София на 18-ти март 2020 г. Нещата обаче се измениха.
Още на 8-ми, 9-ти март паниката започна да взима връх, децата бяха пуснати в грипна ваканция и първите заразени и починали от COVID-19 бяха налице. Властите обаче не правеха официални изявления и ситуацията беше критична само в Италия, в останалите страни в Европа нямаше нищо особено – по 3-4-5 до 10 заразени и болни. Авиокомпаниите летяха нормално
Взех нощния автобус за Скопие на 10-ти вечерта, където освен шофьора бяхме само двама пътници, и преминахме границата при Гюешево без да ни погледнат физиономиите, шофьорът занесе документите на КПП-то. Пристигнах рано сутринта при братята македонци, там пих едно кафе в албанската част (единственото отворено в 7 сутринта заведение). Към 9 вече бях в автобуса за летището, където се усамотих на най-далечната пейка и опитах даже да поспя. След няколко часа се качихме на машината за Турку, и след 3-часов полет, кацнахме във Финландия, където за първи път видях голяма бутилка с дезинфектант, сложена на видно място за ползване от всички. Офицерът от граничния контрол се заинтересува защо идвам в тази чудна страна, на което му дадох обичаен отговор – защото никога досега не съм идвал и планирам да поправя тази грешка. След размяна на реплики на финландски с негов колега и разглеждане на паспорта ми, бях благополучно допуснат до страната на Дядо Коледа.
Бързо се метнах на автобуса до центъра, където намерих място за ядене набързо в едно подобие на мол. Навигацията показваше по-малко от километър до жп-гарата и имах достатъчно време до вечерния влак, така че взех разстоянието пеша. Гарата беше малка, но много добре отоплена и приятна, както и всички публично достъпни места във Финландия – чисто и топло навсякъде, независимо от температурата вън. Влакът пристигна и се оказа, че съм във вагон точно до детския кът – да, половината от втория етаж на вагона беше детски кът за игра. Деца нямаше, други пътници около мен имаше още 2-3, тъй че може да се каже, че бях сам. Влакът се движеше с нормална скорост и спираше сравнително често, но за около два часа преодоляхме разстоянието от Турку до Хелсинки. Цената на рано закупения ми билет беше 8.90 евро, докато нормалната цена за билет по този маршрут мисля, че е около 18-19 евро. (Финландия е в Еврозоната и Шенген).
В Хелсинки бях късно вечерта, с метро стигнах до наетата квартира в приятно кварталче в покрайнините на града, където финландският строителен гений успява да строи блокчета и улици без да унищожава ландшафта. На другата сутрин успях да обиколя града, без да влизам в музеи и други подобни – влязох за обяд в някакъв рибен пазар до пристанището, който предлагаше обедно меню в няколко капанчета, както и пих чай преди това, доколкото студа беше кучешки. Хелсинки нямаше вид на град, обзет от тревога за нещо, нямаше и затворени заведения. Еднодневна карта за транспорта трае 24 часа и струва 8 евро, като може да се купи от апликация на телефона. Голямо впечатление ми направиха новите квартали, построени с максимално щадящ природата маниер.
Вечерта започна една нова част от пътешествието – нощното пътуване с ферибот между Хелсинки и Талин, Естония. Досега не ми се беше случвало да спя в корабна каюта и преживяването беше интересно за мен. Фериботът взима разстоянието от около 80 километра принципно за около два часа и половина, но нямам идея дали цяла нощ е курсирал напред-назад или е стоял на котва в Талин до 8 сутринта, когато го напуснах. Идеята беше да използвам нощта от краткото пътуване за да комбинирам и спане и пътуване, и уцелих добра ранна оферта от 30 евро за каюта. каютата беше от най-малките, принципно за четири души, 8.2 квадрата, без илюминатор, на палуба 2, което се оказа под палубите на камионите и колите, които бяха 3 и 4. Палубите от 5 до 7 бяха с ресторанти, барове, фрий шопове с алкохол и цигари, сувенири – практически огромен плаващ курорт. Височината му е колкото десет етажна сграда и наистина преживяването си струва. Над 7-ма палуба са луксозните каюти и апартаментите. Корабът се казва Silja Europa и е на компанията Tallink, която има линии между големите пристанища в Балтийско море.
Сутринта, след като бях спал зле, заради някакви пияници от съседната каюта (много скандинавци ползват тези фериботи като алкохолни турове, заради по-евтиния алкохол) в 8 часа излязох на пристанището на Талин. Реших да не се мотая из естонската столица, а да тръгна към Нарва, която е град на руско-естонската граница, населен с 90% руснаци. Навигацията показваше малко над километър до автогарата, която на естонски се произнася симпатично като Буусиджам (Buusijaam). Купих си билет за 10 евро, което е за разстояние колкото от София до Свищов или Велико Търново, а цените са леко по-ниски от тези в България. Автобусите са определено по-удобни и по-чисти, с РАБОТЕЩИ тоалетни на борда.
Нарва е странен град – с население от близо 90% руснаци, тук основната реч е руска. Даже при регистрацията в хотела/хостела, човекът по телефона ми каза, че не говори английски, только по русский. Самият град с 50-хилядно население е един от най-големите в Естония, като изключим столицата Талин. В него освен правоъгълни жилищни кубчета на 5 етажа и тук-там на 9 етажа няма почти нищо друго – единствената забележителност е крепостта на река Нарва, която гледа към своя близнак отсреща – в руския Ивангород. Всъщност това е основната забележителност на Нарва – възможността да слезеш на променадата покрай реката (доста пълноводна) и да погледнеш към отсрещния руски бряг, където няма нищо за гледане – разрушени постройки и безразборен паркинг на удобни места покрай реката. Мостът, по който минава автомобилния и пешеходен трафик е изолиран изцяло и подходите към него от страна на ЕС са добре наблюдавани, а по крайбрежната алея минават и полицейски коли. Крепостта беше затворена заради корона вируса до 1 май, а единственото място, което открих за ядене беше някакъв ресторант тип “руски панелен лукс” в партерния етаж на една “пятиетажка”.
Междувременно в България новините се смрачиха и на 13-ти март, петък, беше обявено извънредно положение, а държавите започната да затварят граници и да обявяват рестрикции за придвижване, които бързо взеха тревожна насока. Моите хазяи от AirBNB в Киев започнаха да ми пращат тревожни съобщения. Реших да си взема няколко бири от супермаркета, нещо за хапване и да се оттегля в стаята си на топло и изолирано.
На другата сутрин с бърз ход тръгнах в посока ЖП и авто-гарата през подтискащия соц. пейзаж. Времето беше студено, но слънчево и като стигнах, разбрах, че влак има след час, а автобус след около час и половина. Незнам защо, но автобуса ми се видя по-удачно решение и си взех билет за 13 евро (10 беше на идване), и след още два часа пътуване през монотонния естонски пейзаж стигнах до Талин. Междувременно украинците от Киев ме помолиха да си канселирам резервацията, защото няма да ме приемат, и аз го направих, като и си смених полета в Киев за София от сряда, 18-ти за неделя, 15-ти. Полетът ми от Талин от Киев беше също в неделя и се надявах, че 5-те часа, които имам на разположение ще са ми достатъчни да стигна от летище Жуляни до Бориспол, които са на 40 километра едно от друго. Ryanair бяха отменили таксите за пререгистрация на билет от един полет за друг, така че заплатих само разликата между единия и другия – около 50 евро. Надявах се и, че AirBNB ще ми върнат пълната сума, поради форсмажорните условия.
С пристигането в Талин се качих на трамвай (в Талин няма метро, той е към 500 хиляди души) и слязох на спирка в центъра, откъдето се гмурнах в стария град. След кратка разходка се качих на автобус и отидох до резервираната от мен квартира, която се намираше в санирана съветска пятиетажка в краен квартал с удобен транспорт. Естонците са получили като наследство голямо количество съветска архитектура, с която сега трябва да се оправят. Най-логичното е, доколкото това са жилищата на голям брой хора, тези блокове да се реновират и ползват докато може, което и естонците правят.
В Талин също са запазени и голяма част от популярните на север дървени домове на два-три етажа, които могат да се видят по цялото Скандинавие и в Прибалтика. Тези в Естония бяха (някои от тях) със запазени входни врати и оригинални прозорци, някои и чудесно реставрирани. Като цяло, дървените къщи явно са съвсем пригодни за обитание дори и в суровия север, освен, че са практични и лесни за строителство.
Това, което е най-забележително в Талин разбира се, е Старият град, който е и обект на ЮНЕСКО. Приятно е да се обикаля по старите улички, заради епидемията имаше много заведения затворени, но на централния площад в една старинна сграда имаше пъб, който беше реплика на Средновековието – като обазвеждане и интериор (нямаше електричество, а свещи в глинени подложки) облекло на персонала и меню.
Транспортната схема на Талин е чудесна, системата за таксуване е ясна и разбираема и може да се чекирате/купите билет с банкова карта на валидатора. Няма метро, но има тролейбуси, трамваи и автобуси. Летището на Талин (компактно и удобно, вероятно е едно от малкото, чиито терминали са достъпни с трамвай.
Пристигнах на летището на 15-ти март следобяд леко напрегнат от съобщенията, че Украйна затваря границите си от полунощ на 16-ти. Всичко приличаше на надбягване с времето и аз не знаех дали няма да ми откажат да ме качат в самолета, както и дали в Украйна ще ме пуснат да вляза. Оказа се съвсем лесно, а единственото необичайно беше меренето на температурата при кацането в самия салон на самолета от украински военни с термокамери. Кацнах на Жуляни, а полетът ми за София беше на Бориспол, което е разстояние от 40 километра. Украинските копърки ми поискаха 1000 гривни (около 70 лева), на което аз се изсмях и поръчах UBER, който ми взе 399 – 27 лева, което не е лошо за такова разстояние. Имаше вариант да пътувам и с градски транспорт, но не исках да рискувам в разгара на епидемия – официалните числа за 4 заразени в Украйна въобще не ми звучаха достоверно. Въобще, считам липсата на услуга като UBER в България за крайно лошо управленско решение.
В заключение мога да кажа, че след това пътуване явно не се заразих с корона вирус – 15 дневния ми престой в къщи не показа никакви признаци на болестта. Към днешна дата (30.03) в Македония заразени и болни от COVID-19 са 259 души, във Финландия – 1240, в Естония – 679, и в Украйна – 418.