Грузия – близнак отвъд морето

Решението да отида в Грузия зрееше в мен отдавна, и когато видях полети на WizzAir до Кутаиси за смешната сума от 10-20 евро, не чаках много, а просто си купих един билет. Това се случи няколко месеца преди да замина и логиката в такива покупки е проста – при цена на билет по-ниска от цената на автобусен билет до Варна или Бургас и по желана дестинация просто се купува, а ако не можеш да заминеш, загубата на такава сума не е фатална.

В моя случай, след кратко търсене намерих удобни квартири през AirBnB, след което и удобен и евтин начин за връщане – през Ларнака, Кипър. Кипър също ми беше в “must see list”, а от Кутаиси до Ларнака билетът също беше на промоционална цена. Уловката на тези евтини полети е, че обикновено билетите за връщане по същата дестинация са в пъти по-скъпи, но ако човек има няколко свободни дни и желание да направи триъгълен маршрут, може с много добри цени да посети две-три страни и да види повече неща на цената на един билет за отиване и връщане.

Самолетът каца в Кутаиси – с население около 200 хиляди души, разположен горе-долу по средата между столицата Тбилиси и Черно море. Кутаиси е втория по големина град, а Тбилиси е близко разположена до границата с Армения – доста огледално разположение спрямо България, като се замисли човек. Летището в Кутаиси се оформя като нов хъб за ниско-тарифни авиокомпании и подобно на други подобни летища и то е бивше военно. Оттам с автобус, платен още през сайта на WizzAir, изминавам близо 250-те километра в източна посока, които ме делят от Тбилиси. Следва изброяване на няколко неща, които могат да ви помогнат да се ориентирате по-лесно в Кавказ и Грузия в частност.

Транспорт – в Грузия публичният транспорт е сравнително евтин, а за нашите стандарти си е направо без пари. Билет за метрото в Тбилиси струва 50 тетри, което е 1/2 лари. Една лари е 75 стотинки по сегашен курс. Билетите са електронни, зареждат се в пластмасови карти. Самото метро е доста старо и шумно – руските вагончета са същите като първите в софийското метро. Има две линии, които се пресичат при жп-гарата. Едната линия е с 16 станции, а по-новата е съвсем кратка – 6 станции. Метрото е построено отдавна и оперира от 1966г., а подобно на други метрополитени в бившия СССР станциите са много дълбоко под земята – особено на първата линия.

Освен метро, в Тбилиси и в Грузия основно средство за придвижване са маршрутките, които изглеждат точно както софийските пред десетина години, само че са много повече. Тролейбуси и трамваи не видях, били са затворени отдавна, скоро след разпада на СССР. Има няколко линии с нови автобуси, но маршрутките са доминиращ транспорт не само в градските, а и в междуградските превози, цените са между една и две лари за разстояние до 20 километра, колкото е от Тбилиси до Мцхета или от Кутаиси до манастира Гелати. В Кутаиси цената на автобус или маршрутка е 40 тетри, като особеност е, че се плаща не при влизане, а при излизане от маршрутката. Такситата са на цени, които се определят до голяма степен от преценката на шофьора и се доближават до софийските. Тук имайте предвид, че горивото в Грузия е доста по-евтино от България – литър нафта около 1.3 лари, литър бензин беше около 1.4 лари – т.е. сумарно около левче за литър в наши пари.

Между Тбилиси и Кутаиси пътувах с влак за 8 лари, за около 4 часа. Самият влак изглеждаше горе-долу мизерно като последния български влак, в който съм се возил преди 3-4 години. Нямам точна база за сравнение, но като цяло жп-услугата е по-евтина и не по-лоша от българската, като се има в предвид, че Грузия не получава дотации от ЕС, каквито получава България. Имаше едни много модерно изглеждащи влакове (като немските InterRegio), които пътуват между Тбилиси и Батуми, който е най-големия черноморски град на Грузия, на около 400 километра от столицата. ЖП гарата в Тбилиси изглеждаше доста прилична и чиста, но явно не е ремонтирана отдавна.

Полиция – грузинската полиция е забележителност сама по себе си. Изградена де факто от нулата преди около 12 години, когато старите полицейски структури (и най-вече местния КАТ) били разформировани, служителите уволнени и след това патрулната полиция била изградена наново, с нови назначени хора и обучени от американци. В момента най-атрактивни са полицейските коли, които са основно фордове и шкоди, оборудвани много по-добре от българските и наистина добре изглеждащи. Полицейските участъци се наричат от местните “аквариуми” или супер-маркети, защото са изградени с прозрачни външни стени (нямат стени, а просто витрини) и идеята е работата им да е прозрачна за гражданите. Въобще грузинския подход в полицията ми се струва много удачен за прилагане и в България. Все пак, важна е оценката на гражданите, а доколкото видях, грузинците се отнасят с уважение към полицията си и в разговор заявяват, че тя е неподкупна и върши работата си добре.

Единственото нещо, което не видях да вълнува грузинската полиция са неправилно спрели и паркирали по тротоари и зелени площи коли. Положението е като в България през 90-те и всеки паркира където и както може. Тротоарите са с едни огромни и високи бордюри и де факто за майка с количка или инвалид движението по улиците е направо невъзможно. Тук грузинците имат много да работят. Видях няколко самотни колоездача в Тбилиси, което ми се стори екстремно преживяване, при положение, че пресичането на пешеходна пътека си е изцяло риск и отговорност на пресичащия пешеходец. Единствено пресичането на светофар носи някакъв вид сигурност, но като цяло Тбилиси е град, в който автомобилите властват навсякъде. Движението е доста хаотично, а поне 40% от колите и микробусите, които видях, бяха с десен волан, явно внесени от Средна Азия, където са по-евтини и явно внос от Япония.

Езици – грузинският, с неговите много кхъ-кащи и наситени със съгласни словосъчетания, е напълно неразбираем. Подобно е положението и с грузинската азбука – нито една буква от нея не прилича на нищо познато и като резултат – всички указания, които не са на кирилица или латиница са неразбираеми – табелки на маршрутки, касови бележки и сметки в ресторанти, практически всичко. Руски се говори масово от хората, които са живали и учили по времето, когато Грузия е била част от СССР, т.е. всички на възраст от 40 нагоре, а често и по-младите знаят и разбират руски. Много от туристите са именно от Русия и дори и в момента руският език е по-често ползван от английския. Пробвах да говоря на различни места на английски и като цяло младите хора го учат, разбират и говорят, с някои изключения. Все пак, гледам с уважение на грузинците – освен собствения си език и азбука, те учат и знаят напълно чужди за тях азбуки като кирилица и латиница, плюс езици като руски и английски. Руският е своеобразен мини-есперанто за народите на бившия СССР – бях свидетел как едни арменци или азери се препираха с разпоредителя на виенското колело за реда на качване – на руски с неподражаем кавказки акцент. В туристическия информационен център говорех със служителката на руски, когато нахълтаха някакви други хора, които започнаха да бърборят на английски и тя превключваше между двата езика и родния и грузински, докато говореше и по телефона. Респект.

Кухня – грузинската кухня не подлежи на описание, трябва да се опита. Хачапури, лобиани, аджарули и хинкали са най-популярните ястия от тесто с различни комбинации. Хачапурите са със сирене и приличат много на нашите баници. Лобиани са тестени питки с пълнеж от боб, аджарулите са едни тестени “лодки”, пълни със сирене, яйце и масло и запечени на фурна, които са на практика холестеролни бомби. Хинкали са грузинския вариант на пелмени, но са по-големи и завити като бонбони отгоре, вътре най-често с пълнеж от место. Има и разнообразни месни специалитети, вариации на шашлици, като всеки регион на Грузия си има собствена “национална” кухня. Грузия, макар и малка страна (реално около 70 хил. квадратни километра, от които 20% окупирани от руснаците) има четири големи региона (ако правилно съм разбрал обясненията на хазяина Заза в Тбилиси) – Мингрелия, Кахетия, Аджария и Сванетия. В тези региони дори езиците се различават, да не говорим за кухнята и вината.

Вина. Грузия и грузинците считат себе си за прародина на виното. Според моя домакин Заза, който ме черпеше с бяло вино, в страната има свидетелства за производство на вино още преди осем хиляди години. В интернет четох, че имало над 100 вида грозде, от които се правят над 500 вида вино. Виното се съхранява в едни делви, зарити в земята и практически всяко село има традиции в производството му. Всяка кръчма и ресторант предлагат освен бутилирано вино и домашно наливно (на чаши или в канички), което често е по-добро и е от личните запаси на собственика. От твърдите алкохоли за отбелязване е местната ракия, наречена чача, както и местните брендита, за които грузинците твърдят, че са по-добри и от арменските. Най-добрата марка е Сарайшвили, който трябва да се опита.

Минерални води. Грузия, както своя “близнак” България, има много минерални води, най-известната от които е Боржоми. В Грузия в заведение бутилка от литър струва 2 лари, т.е. около 1.5 лева, в магазин е наполовина. Водата е газирана, леко солена и с прекрасен вкус. Друга известна марка е Набеглави, също газирана. Попаднах и на Бакуриани, която не беше газирана, но като цяло в Грузия се счита, че минералната вода е с мехурчета.

Друго нещо за отбелязване са чурчхелите – това са едни пръчки от изсушен гроздов сок (или сок от нар или друг плод), в центъра на които са наредени ядки от бадеми, орехи или други подобни. Цялото това нещо е увито подобно на восък около една връвчица и така съхне. Наричат го “грузински сникърс” и е много полезно и приятно за ядене, според местните. Наистина е приятно и вкусно. Струват по 2-3 лари в туристическата част на Тбилиси.

Забележителности и архитектура.

Грузинската архитектура може най-добре да бъде видяна в старата част на Тбилиси, ситуирана около серните бани (около които е възникнал града) и около катедралата Света Троица, до която най-лесно се стига от метро-станция Авлабари.

Друга отправна точка е Площада на Свободата, където също има станция на метрото и оттам по улица Коте Афкхази (известна и със старото си име Леселидзе) може да се излезе към стария квартал Метекхи, и по стръмните улички да се качите до крепостта Нарикала и църквата, намираща се в нея.

За съжаление, крепостта е в лошо състояние и катереното по стените не е обезопасено с перила, а когато аз се качих, валеше и дъжд (в три от четирите ми дни престой в Тбилиси времето беше мрачно и валеше), което не предполагаше хубави снимки. Типичните грузински къщи са построени на скат, с големи дървени балкони, богато орнаментирани.

В старите улички около Площада на Свободата, Старата крепостна стена, която е добре запазена под голям булевард, Метекхи, района около катедралата Света Троица изобилства със стари къщи, много от които запуснати и полуразрушени, чакащи по-добри времена и собственик с пари. С хълмовете и реката, която тече през града, надвесените над нея църкви и крепостни стени, Тбилиси леко напомня на Велико Търново, с цялата условност на това възприятие – все пак грузинската столица е милионен град, а Търново по последни данни е около 50 хиляди души. Река Мтквари, която протича през Тбилиси е доста по-голяма от Янтра и в нея дори плуват лодки и корабчета.

Освен пеша, до Нарикала има изградена въжена линия, която тръгва от парка Рике, и прави едно стръмно изкачване до крепостта. Дължината на линията е не повече от километър и половина, но от нея се разкрива чудесен изглед отгоре към старата част на града, реката и няколко църкви в близост. Друг хълм наблизо е този с телевизионната кула, на върха на който е изграден увеселителен парк с виенско колело, от което се открива още по-хубава гледка. До върха на хълма се стига с фуникулер, което е де факто нещо като трамвай, дърпан от въже по релси с 45-градусов наклон. В целия парк атракциите се плащат с пластмасова карта, в която са заредени кредити. Качването е 2 лари, виенското колело е също 2 лари, има влакче на ужасите и разни детски забавления, които изглеждат нови и добре направени.

Централния тбилиски булевард е кръстен на най-големия местен поет – Шота Руставели и е сравнително приятен за разходка, като се има предвид и че е натоварена транспортна артерия с поне шест платна. На него се разположени и доста представителни държавни сгради, наблизо е нещо като правителствен квартал с Външно министерство, някакви служби за сигурност, Министерски сгради и т.н. Пред всички сгради се веят знамената на Грузия и ЕС, символ на желанието на грузинците да бъдат приети за пълноправни членове в съюза.

Друг маршрут наблизо е старата столица Мцхета, малко градче, обект на ЮНЕСКО и намиращо се на около 20 километра от Тбилиси. Взимам маршрутка дотам за около две лари и се озоваваме в центъра на празника на местната катедрала Светицховели, когато градът е дефакто пълен с народ, коли на грузинското НСО с буркани, полиция и целия център е отцепен за движение, а никой не знае къде спират маршрутки за връщане, както разбирам после. Самата катедрала е огромна, обградена с крепостна стена, която явно е била належаща през дългата и изпълнена с превратности грузинска история. Уличките около катедралата са изпълнени със сергии с местни облекла, ястия, вино и каквото още се сетите, задължително придружено с обяснението “автентично грузинско”. Запознавам се с възрастен човек, който иска да пием вино за запознанството ни, и едва се отървавам само с една чашка вино с мед, с уточнението, че това не е пиене, а лекарство. Медът също е основна стока на грузинския износ и местните го считат за най-добрия в света.

На площада в Мцхета има изградена сцена и ансамбли от различни краища на Грузия, в национални носии (основно кафтани, с рунтави калпаци и ножове в поясите), мъже, жени, деца, играят танци под звуците на оглушителна музика. Правя много снимки на характерни грузински физиономии. Наблизо – около 10 километра през реката е манастира Жвари, който също е част от грузинското културно и религиозно наследство, но до който не успявам да се кача, просто защото не намирам маршрутка дотам, а такситата искат безбожни пари, като ме гледат с фотоапарат през врата. Питам няколко полицаи къде е автогарата (временната, защото официалната е отцепена) и получавам ръкомахане и объркващи отговори. В крайна сметка виждам струпване на маршрутки, една от които се оказва в посока Тбилиси и аз се мятам в движение на нея, следван от една японка.

Вторият по големина град Кутаиси предлага още забележителности. В чертите на града на хълм е храма Баграти – огромна катедрала от 11-ти век, построена от крал Баграт III и носеща името му. Самата катедрала е преживяла няколко тежки периода и в средата на 20 век е била практически без покрив и силно увредена. Започналите по-късно реставрации възстановяват сградата, през 1994г. тя заедно с близкия манастир Гелати са включени в списъка на ЮНЕСКО. Конструктивните преработки и доработки продължават с такава сила, че през 2010 ЮНЕСКО поставя катедралата Баграти в списъка на потенциално застрашените обекти. Тук се сетих за стария Несебър и Национален парк Пирин, които също са застрашени от изчезване заради простотия.

Извън Кутаиси на около 15 километра е манастира Гелати, който също е бил тежко разрушен и в момента е в процес на реставрация, цялата църква беше в скелета. Основан през 12-ти век от един от великите грузински крале – Давид Строителя, в този манастир са погребани и много други крале. Отиването дотам може да е с маршрутка за една лари или с такси, което заедно с изчакването иска около 20 лари, т.е. ако сте 3-4 човека излиза по около 5-7 лари на човек. С моя късмет времето беше гадно и валеше, което в добавка към скелето не прави снимките на манастира впечатляващи. Наблизо е и друг известен манастир – Моцамета, но заради скапаното време не отивам. Освен това, в околностите се намира и пещерата на Прометей, която обаче е достъпна само с такси.

Кутаиси е интересен град, ако човек има повече от два дни да обикаля из околностите и ако не вали непрекъснато, какъвто беше моя късмет. Тук мога да отбележа и единствения ми контакт с местен полицай, който се опитваше да заработва като таксиметров шофьор и туристически гид. С мене не му се получи, защото ми поиска 50 лари, а идеята да прекарам цял ден с натрапчив бърборко и да му дам 35 лева накрая, не попадаше в представите ми за добре прекаран ден. Дадох му 5 лари за да ме закара до хостела, който бях намерил.