След един скучен ден в Кишинеу, на другия ден се събудих рано-рано с идеята, че е време да се махам от този град – било в посока Бендери-Тираспол (Приднестровието), или ако не ме допуснат там по някаква причина – директно към Одеса. Предния ден бях научил, че предварителната ми резервация в Тираспол на апартамент в центъра не е валидна, при положение, че в Букинг си седеше активна. Просто хазяйката Олга Стоянова (така се казваше тази особа) решила, че след като не съм и писал повече от три дни, няма да дойда. Предложи ми за същите пари някакво друго място, уж съвсем наблизо, ама не било в Букинг. Заподозрях някаква тъпа схема, теглих и една тънка-дълга и си резервирах две нощувки в хотел Електромаш за крупната сума от 25 евро. Отзивите бяха чудесни, и знаех какво да очаквам – непретенциозна стая и обща баня с друга стая (двете стаи заедно формират нещо като гарсониера). Ревютата на чужденци особено наблягаха, че мястото е тихо и чисто, което ме устройваше напълно. Нещо от типа на общежитие, с което бях ок. Ако ходите натам, препоръчвам като добро място за една-две вечери на ниска цена. В Тираспол международни вериги хотели няма, няма и да има скоро.
Товаря се на маршрутка от автогарата (която има доста ориенталски вид, познат за Балканите и бившия СССР) след като съм си купил билет за около 5.60 (56 молдовски леи). Маршрутката е микробус Мерцедес с дълга база и никакъв климатик в жегата, пълен с разни лелки, които очевидно са били на шопинг в Кишинеу. Тръгваме и разбирам, че шофьорът е луд за връзване – псува на руски всичко на пътя и изпреварва непрекъснато. Една от пътничките му вдига лек скандал, след като поредното рисково изпреварване за малко да свърши в каросерията на един самосвал, на което той невъзмутимо предлага на жената да слезе и да ‘оди пеш.
Стигаме до своеобразната граница, която всъщност не е такава. Молдовците не проверяват нищо, за тях човек не напуска страната, а просто отива в Транснистрия, т.е. оттатък Днестър. След около стотина метра бусчето спира до приднестровското КПП, което е обикновена будка с климатик. Шофьорът казва – Всеки, който няма прописка (регистрация за жителство) в Приднестровието, да отиде да се регистрира. Не може да се каже, че съм напълно спокоен – България (а и никоя държава в Европа и света) не признава Приднестровието, тъй че влизането си е на твой риск и отговорност. В такъв момент ти минават всякакви мисли, докато рускоговорящият граничар намръщено гледа паспорта ми. Сканира го и си представям как в тяхното КГБ (то се нарича МГБ) светва една голяма червена лампа, която ме свързва с безброй саркастични коментари срещу СССР и владетеля на Кремъл. В крайна сметка явно не светва, защото принтерът изплюва нещо подобно на касова бележка, в която пише докога може да останеш и къде ще отседнеш. Необходимо е да имате реална регистрация в хотел или къща за гости или да знаете името и адреса на човека, на който ще гостувате. Със случайни имена и адреси няма да стане. Ако кажете, че няма да спите в Приднестровието, ще ви разрешат влизане за няколко часа и трябва да се съобразите. В случай, че загубите бележката, или нарушите правилата по престоя нямам представа какво точно е наказанието, но най-вероятно е солена глоба – всички обичат парите, дори и в бутафорния СССР. Дали ще ви тикнат в затвора на МГБ – съмнявам се.
Тук е мястото да се каже какво е Приднестровието днес – една де факто непризната територия, в която живеят около половин милион души, и която бива наричана “резерват СССР”. Наистина – имената на улиците са показателни – Карл Либкнехт и Роза Люксембург, флагът е старият молдовски флаг от времето на СССР, навсякъде има портрети и статуи на Ленин. Повече оттам има във филма на Иля Варламов, който е заснет около месец преди аз да отида там. Налага се да поназнайвате руски, но това е повече от желателно и в Приднестровието, където английският е екзотика. Републиката официално се нарича Приднестровска Молдовска Република и столицата и е Тираспол. Територията и обхваща земите между река Днестър и официалната молдовско-украинска граница, тясна и дълга ивица земя. Има и няколко анклава на десния бряг на Днестър, на един от който е разположен и град Бендери. Статусът резерват на СССР републиката придобива, когато след кратка война с обявилата независимост от СССР Молдова, Приднестровието де факто се отцепва, но не получава международно признание и до днес, близо 30 години по-късно. Иначе имат собствена армия, полиция, КГБ(МГБ) централна банка и собствени пари – приднестровски рубли. Двайсетина приднестровски рубли се разменят (само вътре в ПМР) за едно евро, така че и там положението с калкулацията е ясно 10 рубли са едно левче. Цените в магазините са ниски, изборът също не е голям, но прави впечатление големия брой стоки от ЕС, внесени през Молдова. Оказва се, че все пак ЕС е основен търговски партньор на Приднестровието, като стоките им носят там етикет “произведено в Молдова”. Русия се явява единствено военен съюзник, както и доставчик на газ. Интересен факт е, че Москва доставя газ за Тираспол, но го фактурира на Кишинеу, доколкото Молдова се явява официална власт. Молдовците заявяват, че не са поръчвали тази газ и не възнамеряват да я плащат. Така в тази руска геополитическа игра сметката е набъбнала до 7 милиарда долара, които си седят неплатени и вероятно така ще останат. Руският бизнес модел е свързан основно с изнудване по повод доставка на някакви горива, това си е нещо неизменно. Русия плаща и някакви добавки към пенсиите на всички местни пенсионери, с което явно допълнително си гарантира статус на непоклатима суперсила. Руското знаме се вее редом до приднестровското на всички публични места в Тираспол и Бендери, където бях.
Тук е мястото да кажа няколко думи за Тираспол, където прекарах сумарно около два дни. Втори по големина град в Молдова и първи в ПМР, столицата на непризнатата република оставя странно впечатление – нещо като по-малък български областен град. На места кварталите са едноетажни къщи и дъсчени стобори, и усещането че си на село е доста силно. Това се редува с квартали, застроени с т.нар. хрущовки – руско-съветския вариант на нашите панелки, типови 5-етажни или 9-етажни жилищни блокове, които могат да се видят от Талин в Естония до Владивосток и от Мурманск до Ташкент. В подобен квартал е и разположена сградата на приднестровското МГБ, стратегически скрита между училище и детска градина. По улиците няма много коли, а правила за паркиране общо взето няма – ако имаш кола, паркираш където ти е удобно, освен ако не е на място, което изрично е забранено. В центъра, до река Днестър, има доста приятен парк за разходки, който специално ми беше препоръчан от рецепционистката в хотела. Самата река Днестър не изглежда особено впечатляващо, и не се радва и на внимание от страна на градските власти под формата на облагородяване и улеснен достъп до кейове и крайречни зони.
За Приднестровието е важно да се спомене и друго – почти цялата икономика на страната, големи супермаркети, бензиностанции, мобилна телефония, заводи, големият и известен завод за коняк/бренди KVINT са в ръцете на една групировка – Шериф. Групировката държи в ръцете си 80% от икономиката на Приднестровието и де факто посочва и всички депутати в местния парламент. Може да се каже, че Шериф е овладяла ПМР така, както ТИМ са овладели Варна. Няма да е пресилено и да се каже, че Приднестровието днес е това, което е пожелала тази компания, основана и управлявана от бивши силоваци от местното КГБ. Де факто феодална структура, която носи табелка “музей на СССР”, но всъщност зад табелката се крие обикновен държавен капитализъм от най-ранен тип (какъвто обичат комунистите да рисуват). Заплатите на местните хора са във диапазона 100-200 долара и ако някой иска нещо повече от живота си, изходът е ясен – с молдовски паспорт в посока ЕС. Има и хора, които отиват в Русия на работа, явно заради езиковата и културна близост.
Всеки жител на Приднестровието разполага поне с два, а понякога и с три или повече паспорта. Местните паспорти с надпис ПМР нямат никаква валидност извън тясната ивица земя, която ги издава и затова на границата с Украйна почти 90% от хората вадят молдовски и/или украински паспорти. Освен това много от приднестровците имат и руски паспорти и въпросът всеки път е – кой ми е най-изгоден.
Като цяло, два-три са напълно достатъчни за разглеждане на Приднестровието, като не пропускайте да се отбиете в село Паркани – най-голямото българско населено място извън България – там живеят десет хиляди жители. То е разположено удобно по пътя между Бендери и Тираспол, дори има спирка на тролея. Да, между двата най-големи града, които са на 12-15 километра един от друг, върви тролейбусна линия и вездесъщите маршрутки. В селото има голям културен дом, в който има своеобразен музей на българския бит, и който ми беше показан от г-жа Бахчеван, която е и директор на местния самодеен танцов музикален състав. Има паметник на Левски, който изглежда леко странно, разположен на метри от мемориал на загинали във ВСВ съветски командири и жертви от войната през 1992г. Оказва се, че в Паркани е имало военна част и тук са се водили няколко тежки сражения с убити. В българско село прорумънски молдовци са се се сражавали срещу просъветските руснаци и украинци. Както винаги, сметката в чуждите борби я плащат българите.
Освен Паркани, заслужава си да се види и манастирът в Кицкани, който е близо до Тираспол, но до който аз не стигнах. На другия ден се натоварих в маршрутката за Одеса и през редовната приднестровско/молдовска-украинска граница се озовах в най-големия и значим украински морски град.