Со кротце, со благо и со………доста кьотек

Отношенията между София и Скопие отново се обтегнаха леко, след като лидерът на ВМРО и по съвместителство военен министър Красимир Каракачанов заплаши македонския премиер Зоран Заев, че Македония ще бъде блокирана по пътя си към ЕС и НАТО, ако продължават с югославските митове за македонска нация и македонски език. В Скопие се позасегнаха, но решиха да отговорят витиевато и надменно, сякаш не македонците, а българите чакат дата за преговори вече повече от десет години. Каракачанов от своя страна правилно отбеляза, че там се самозабравят и засега спора е дотук. Чакаме включване от самия премиер Борисов, който през лятото също направи забележка на македонския си колега Заев за разни непремерени приказки по повод на Илинденско-Преображенското въстание.Това очевидно няма да е последната словесна престрелка между управляващите в София и Скопие, но е важно да се отбележат слабостите, които българските власти не спират да допускат по отношение на “бракята край Вардарот”.

След подписването на договорите с България и Гърция и особено силната и позитивна реакция на Запада (и подкрепа срещу машинациите на Москва) македонския естаблишмънт усети положителния тренд и реши да използва тази динамика за да затвърди позициите си и на вътрешната сцена, където сърбоманската и русофилска партия ДПМНЕ (те нямат правото да се наричат ВМРО) на осъдения бивш премиер Груевски беше в основата на силни протести и обвинения в национално предателство. След отстъплението за името, македонските “политичари” (вероятно и с негласна подкрепа от Гърция и Сърбия) започнаха уверено да твърдят, че Договорът от Преспа им гарантирал международно признание на нацията, историята (тази част от нея, която им оставиха гърците) и езика. Те отлично знаят, че това не е така, но се опитват да лавират и да използват единия договор (с Гърция) против другия (с България). Факт е, че съвместната комисия не е свършила особена работа, но целта на Скопие е прозрачна и там – те нямат илюзия, че ще защитят свои претенции пред колегите им в София. Идеята е тези претенции да се издигнат на европейско ниво и там да бъдат вкарани в тренда “балкански неразбории” и върху България да бъде упражнен натиск от останалите членки на ЕС да не спира Македония, независимо от нерешените проблеми. Тази комисия няма да излезе с никакви общи решения нито за Илинден, нито за ролята на България в Македония през 20-ти век (окупатор или освободител) и това е ясно от сега. Това е и целта на управляващите от СДСМ (бившите комунисти), чиято югославска закваска и антибългаризъм са по-стари и от тези на ДПМНЕ. Заев и компания наблягат и поддържат на факта, че има подписан договор (който те не смятат да спазват особено в частта за обща история и ревизиране на скопските учебници) и това е достатъчно условие Македония да влезе в ЕС, а там вече всички проблеми ще се решават в дух на “сътрудничество, добросъседство и приятелство”, ако можем да цитираме македонското външно министерство. Веднъж влязла в ЕС, Македония ще повдигне въпроси за малцинство, език, нация и история всеки път, когато им се отправи критика по какъвто и да е въпрос – това трябва да е ясно от сега. 

Необходим е друг подход и то от други хора. Няма как да считаме подбудите на Каракачанов за идеалистични, когато заплахата за блокаж за НАТО работи само и единствено в полза на Сърбия и Русия. Въобще заплахите с вето в политиката и дипломацията са твърде сериозни, за да се използват за щяло и нещяло. По пътя си към ЕС Скопие трябва да отвори и затвори точно 34 преговорни глави, плюс още подписване и ратификация на Договор за присъединяване. Т.е. България ще има около 70 повода да намекне (а ако не разбират от намеци и да натвърдне) на екс-югославските политичари, че бъркат и трябва да внесат корекции в поведението и политиките си. И това не е нужно да става през медиите – през медиите ние декларираме само и единствено подкрепа и всичките ни действия са за да помогнем на Македония да изпълни критериите за членство. Тези критерии са нищо по-малко от признаване на българския характер и произход на държавата Македония, българските корени на сегашното македонско мнозинство и посочване на Сърбия и Титова Югославия като главен виновник за обезбългаряването и геноцида срещу българите в Македония през 20 век. Когато това бъде направено от управляващите в Скопие, ще е силен знак за промяна в нагласите и съзнанието им. В момента македонските политици имат и изразяват една изключително про-югославска и про-сръбска нагласа и дори гледат на Сърбия като на голям брат, а на ЕС като на една по-голяма Югославия. Разобличаването на всички тези митове и заблуди за ролята на Сърбия през 20-ти век трябва да дойде от Скопие и да потърси извинение от Белград и то преди Сърбия да е станала член на ЕС. България трябва да заяви на сърбите, че ще станат членки на ЕС само след като признаят историческия български характер на Македония и София (заедно със Скопие) получи извинение от Белград за геноцида над българите през 20-ти век, след което да бъде подписан нов Договор за добросъседство и приятелство. В момента Сърбия поддържа всички анти-европейски и анти-български сили в Македония (ролята на УДБА при щурма на македонския парламент и коридора за осъдения Груевски до Унгария) и трябва да им бъде показано, че това ще има своята цена. Пътя на Сърбия към ЕС минава през също толкова български ДА, колкото и македонския.

В никакъв случай не трябва да се поставя под заплаха членството на Македония в НАТО. НАТО е моркова, ЕС е тоягата и двете неща трябва да се разделят и да се ползват в синхрон от България по отношение на самозабравилите се скопски политичари. Нещо повече, България трябва да предложи и да настоява и Сърбия да стане членка на НАТО, преди да се присъедини към ЕС. В добавка, Белград трябва да се присъедини наистина към външната политика на ЕС и да наложи санкции на Русия и визи за руски граждани. Наследниците на Милошевич (Вучич и Дачич) трябва да бъдат извадени от удобната им роля да черпят позитиви от ЕС, но да оставят негативите в страни и да водят про-руска политика на Балканите в ущърб на България и Европа.

На практика, България трябва да търси и да налага своята гледна точка по отношение на Македония и спрямо Гърция, особено като се имат предвид отслабените позиции на Атина в ЕС в последните години. Гърция има тежък проблем с Турция в Егейско море и в Кипър и гърците трябва да знаят, че България може и да не ги подкрепя автоматично по тези казуси, ако те разиграват анти-българската карта (насърчават т.нар. претенции за език и др.) в отношенията си със Скопие и се опитват да възродят анти-българската ос Атина-Белград. Очевидно е, че Ципрас безсрамно използва и лъже Борисов за подкрепата си, докато се опитва да договори в Москва условия, които заобикалят България и подкопават единството на ЕС по отношение на Русия и Газпром.

Като цяло, България не трябва да допуска чужда намеса (дори от Брюксел или Вашингтон) в отношенията си със Скопие и трябва да следва добронамерен подход към държавата и населението като цяло и по-остър към определени политици, които шикалкавят и увъртат по въпроси от значение и за двете страни. Българското признаване на независимостта на РМ е плюс, който не може да се отрече, още повече, че тогава това де факто спира плана на Милошевич да приложи сценарий от Хърватска и в Македония. Българската подкрепа за Македония и през 2001г. (въпреки нежеланието на САЩ тогава) също е факт и е била в критично важен за страната момент. Всички тези неща от последните години следва да се изтъкват, както и факта, че българските паспорти позволяват на много граждани на РМ да пътуват като европейци по света. Може да се обяви, че България ще приема македонски граждани в своите висши и средни училища при условията за български граждани, както и да се опрости пребиваването и работата на македонци в България, дори без паспорти. Натискът за реципрочни действия и премахване на анти-българските текстове от учебниците трябва да остане и да бъде постоянен. Натискът срещу анти-българските фигури в Македония и осветяването на връзките им със сръбските служби също трябва да е постоянен. Срещу определени фигури дори може да се издейства и забрана за влизане в България, която да се разширява и до забрана за влизане в ЕС, подобно на забраните за руснаци.

Друга стъпка е да се допусне за македонски граждани да се осигуряват към НОИ и НЗОК при условия, при каквито и българските граждани го правят и да се лекуват в български лечебни заведения.

Трета (позитивна) стъпка е да се интегрира в някаква степен македонската армия в българската и да се предложи на македонски офицери да служат в българските ВВС и ВМС, а България да поеме въздушната охрана на Македония, срещу задължение на Скопие да участва във финансирането на това. Ако РМ желае да изгради собствени пълноценни ВВС, България също може да окаже помощ – в рамките и под шапката на НАТО, като вид пълноценно евро-атлантическо партьорство. В подобно военно сътрудничество може да бъде включена и Албания със своите летища, пристанища, ВВС и ВМФ (ако изгради такива) и така да има една цялостна зона от Черно море до Адриатика със стабилно натовско присъствие.

С подобни инициативи ролята на България в региона като позитивен и стабилизиращ фактор ще расте, а Македония ще трябва или да следва тренда и да се присъедини, или да загуби още 30 години от развитието си като независима държава.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Днес е Азовско, утре ще е Черно море

Поредния инцидент в Керченския пролив показа, че Москва ни най-малко не е прекратила своята агресия спрямо Украйна и индиректно – спрямо Европа. Украинският президент Петро Порошенко отбеляза в интервю, че Русия няма да се задоволи с нищо по-малко от цяла Украйна и че езикът, от който Кремъл разбира е този на силата. Според много анализатори, това е точно така – Путин непрекъснато изпитва западната решимост да му се опълчат и да начертаят “червени линии”, преминаването на които ще значи война. Доколкото досега такива линии в Украйна няма (освен санкции и нищо не значещи дипломатически и политически изявления), то за Русия това е сигнал, че може да преследва целите си и занапред – а главна цел е разрушаването и унищожаването на Украйна като държава.

В тази цел овладяването на Азовско море и превръщането му в “руско езеро” играе ключова роля, особено след като руските наемници не успяха през 2014-15г. да овладеят Мариупол и да прокарат сухопътна ивица до Крим, което наложи да се строи мост през Керченския пролив. Този мост така и не реши всички проблеми на Крим с доставката на електричество, вода и ресурси, които се изостриха след наложената от Киев блокада на полуострова. За Москва остава актуална темата за овладяване на колкото се може по голяма част от Украйна и като минимум – всички приморски области чак до Одеса и всички територии източно от река Днепър. Този “дневен ред” се налага непрекъснато в про-кремълските медии и от придворните “журналисти” Кисельов, Соловьов и т.н. Изтъква се непрекъснато, че войната със Запада е неизбежна и в подготовка за тази война Русия трябва да овладее колкото се може повече територия, за да не позволи НАТО да я превърне в плацдарм за агресия. Украинците отлично знаят какво се случва с населението във всички окупирани от Русия земи и затова и тяхната решимост да се борят с агресията заслужават адмирации и поддръжка от страна на НАТО и ЕС. Просто защото Украйна днес води войната, която ЕС ще води утре. Ако Украйна бъде превзета и окупирана, само въпрос на време ще е последваща агресия срещу Прибалтика и/или Балканите, маскирана естествено като “освободителен поход”.

Русия отдавна се опитва да забрани на НАТО достъп до Черно море, изтъквайки невалидния аргумент, че само кораби на черноморски страни имат право да влизат в него. Доколкото всички тези страни (Турция, България, Румъния, Украйна, Грузия) са членки на НАТО или кандидати за членство в пакта, то единствената черноморска страна която не желае НАТО в това море е самата Русия, която има и малка брегова ивица, и на всички международни форуми в този регион е малцинство. Затова и руснаците залагат на политиката на силата и принудата, точно както го правят в Азовско море – никакви договори и съглашения нямат значение, когато някой оскотял от пиене руски мужик реве на подчинените си “Дави его, блядь”! Руския флот в момента е най-мощния в Черно море от всички крайбрежни държави (основна част от турския флот е базирана в Средиземно море заради Гърция) и руснаците не биха желали това положение да се измени от постоянно базирани кораби на други натовски държави. Тук разбира се българския интерес е точно обратния – следва заедно с Румъния, Украйна и Грузия (доколкото Турция напоследък не е много последователна и често заиграва с Русия) да се инициира създаването на пълноценна военно-морска база на НАТО в Черно море, в която постоянна дислокация да имат и кораби на САЩ, Канада и Великобритания. Това ще е единствения отговор, от който в Кремъл биха си извадили поука и би накарал руския президент да обмисли добре дали да предприеме следващия си агресивен ход.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , | Leave a comment

Brexit и Ирландия

За много хора, които се интересуват от Брекзит, спорът около Северна Ирландия и границата и с Ейре е малко далечен, съотнесен към общия казус Брекзит и особено как ни касае това нас, българите. Все пак, заслужава си да се обърне внимание на ирландския казус. Лондон е изправен пред перспективата Шотландия да обяви независимост, ако Великобритания все пак напусне ЕС през 2019г., както и подновяване на гражданската война в Северна Ирландия, водила се с променливо темпо през целия 20 век. В добавка, Испания няма да позволи Брекзит да се случи, ако не се предоговори и статута на Гибралтар. За Англия, която посреща 20 век като  империя и 21 век като уважавана свръхсила – икономическа, военна и ядрена, идват времена, в които може да се смали почти до размерите на България и Македония, взети заедно.

Ако се върнем назад в историята, Ирландия или Република Ейре се освобождава от оковите на Британската империя преди точно 97 години 1921г. – 43 години след като България се освобождава от Османската империя. Под британско владичество Ирландия е подложена на гнет, не по-малък от този, който тормози българите под османска власт – достатъчно е да споменем Големия глад от средата на 19 век, вследствие на което населението на Зеления остров намалява с две трети – цели родове измират и много хора емигрират в САЩ. Това е събитие, сравнимо с Голодомора в Украйна. В крайна сметка, и двете страни – Великобритания и Ирландия, стават членки на ЕИО през 1973г. През по-голямата част от 20-ти век насилието в Северна Ирландия, известна и като Ълстър, не спира. ИРА често го пренася и по улиците в Лондон и други английски градове, като това коства много жертви и от двете страни. Със споразумение, което де факто премахва границате между Ълстър и Ейре, подписано през 1998г., на това е сложен край и островът отбелязва голяма крачка напред – Ирландия е де факто обединена, без Великобритания да губи нищо. Вече 20 години това води до нечуван и невиждан преди просперитет, както и до липса на споменаване на Белфаст, Лондондери и останалите градове в едно изречение с убийства и атентати. Сега, 20 години по-късно, това е на път да изчезне. ЕС не иска твърда граница между двете Ирландии, не иска и да остави Обединеното Кралство изцяло в Митническия съюз и Общия пазар без англичаните да приемат върховенството на Съда на ЕС и всички права (в това число и така омразната им имиграция) на ЕС и така де факто спомага за разделянето на Англия и Северна Ирландия. Макар и да не го признава пряко, ЕС иска да накаже Лондон за решението му да напусне и за това всякакви отстъпки са изключени – в противен случай и други страни ще поискат да напуснат и да ползват само привилегиите, които им харесват, без задълженията които не им допадат. На първо място – нетните донори на ЕС са доста уморени от тази си роля, продължаваща с години. Ейре заплашва с вето всички споразумения, които оставят граница и де факто в един момент ще направят така, че Лондон ще трябва избира – дали да угоди на 1 милион юнионисти в Северна Ирландия, или да се погрижи за интересите на останалите над 60 милиона британци. Вероятно ще постигнат някакво средно решение, което да остави Короната като държавен глава (подобно на Канада, Австралия и Нова Зеландия), но Северна Ирландия ще придобие де факто независимост по 95% от делата си и ще остане/стане част от ЕС. Много скоро след това Белфаст ще бъде икономически погълнат от Дъблин и с това фактическото отделяне от Острова (от който може да се отдели и Шотландия в някакъв момент) ще е налице. Това ще е втория случай, в който страна от ЕС/ЕИО поглъща своя съсед, след като през 1990г. тогавашната ФРГ погълна ГДР и се роди Обединена Германия.

На Балканите подобен сценарий изцяло или отчасти може в някакъв момент да се повтори между Румъния и Молдова, България и Македония и Албания и Косово. И това би било позитивен стабилизиращ сценарий, доколкото животът извън ЕС не предлага много комфорт – особено в Източна Европа, но и на британските острови.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , | Leave a comment

Колко струва да си българин?

По последни сведения от Прокуратурата – пет хиляди евро. Толкова са прибирали шефа и чиновниците от ДАБЧ, за да издават заветните удостоверения за български произход, които от своя страна отварят (по-скоро открехват) вратата към заветния Указ на вице-президента, с който разни хора получават документи за да живеят и работят в най-развитата част на Европа.

Именно желанието да живеят и работят в Германия, Швейцария, Швеция, Англия и другите страни от ЕС и ЕИЗ кара хиляди граждани на Македония, Сърбия, Русия, Албания и т.н. да заявяват, че са българи и прадедите им са също са били българи. Практически всеки гражданин на Република Македония, който не е от албански, сръбски, и/или влашки произход е българин по произход и вероятно има документи за това – кръщелни, брачни свидетелства, военни книжки или други. Въпросът е единствено дали ще ги потърси и представи в ДАБЧ, както са направили премиери, министри, депутати, съдии, журналисти и интелектуалци от Република Македония от 1991г. насам.

От своя страна, ДАБЧ е абсолютно ненужна и тунеядна структура, служеща за генериране на корупция и трудоустройване на приближени до властта – като любовницата (жената?) на бившия министър Божидар Лукарски, верен кадър на партията на Кунева. Натоварена с издаването на важен документ, тази Агенция става пресечна точка на много интереси и хранилка на партийни кадри. Толкова е просто, да.

Какво трябва да се направи за в бъдеще? На първо място, тази Агенция да се разпусне и на нейно място да се създаде Комисия или друг орган, в който желаещите да подават документи за жителство и гражданство, а той да събира информация за тях (заедно с ДАНС, ДАР и МВР) и после служебно да движи документите им към Администрацията на Президента – безплатно. Не е нужно издаване на никакво Удостоверение за произход. Причината за това е проста – вероятно  под 10% от хората, получили “бугарски пасош” въз основа на горното Удостоверение се гордеят с това и се наричат българи. Повечето от тях са си го платили, крият българското си гражданство, освен ако не трябва да минават граници в Шенген, а в останалото време псуват “бугарските окупатори” и “жолти татари”. Независимо от факта, че бабите и дядовците им са пеели в училище химна “Шуми Марица” и “Боже, Царя ни пази“, тези хора просто не се чувстват българи (както и много родени в България между другото) и България няма нужда от тях. Никаква. Ако искат да работят в България и/или Европа, могат да кандидатстват за право на жителство в България (нещо подобно на полската Karta Polaka). Безразборното даване на паспорти и гражданство на хора с небългарско съзнание в бъдеще ще ни докара “македонско ДПС” , а не верни избиратели на МВРО, както се надява Каракачанов.

Необходимо е, всеки желаещ да получи българско гражданство по произход от земите, спадащи към Българското етническо землище и компактно населени с българи в края на 19 век (общо взето територията на Българската екзархия), както и хора от определени области в Украйна и Молдова да кандидатстват при облекчени процедури за право на жителство и работа в България, но не и за гражданство. България не печели нищо от новите си граждани, които емигирират в посока Западна Европа, а би трябвало и държавата да има полза от новоизлюпените си граждани, когато им дава щедри права. Разбира се, хора от Македония, Тракия и т.н., които очевидно не са етнически българи, няма как да придобият гражданство на това основание “дядо ми и баба ми викаха, че сме българи”. Те могат да кандидатстват за обща натурализация (след 10 години законно пребиваване в България) заедно с руснаци, китайци и всякякви други. Идваме до най-важния момент – всеки желаещ да стане българин по самосъзнание и произход, произнася клетва към България, пее химна с ръка на сърцето и казва, че се чувства само и единствено българин и никакъв друг. Това става пред камера и се публикува в интернет – всеки българин трябва да се гордее с това си качество, особено ако го е заявил като основание за българско гражданство. Независимо дали се е родил сърбин, украинец или друг, той съзнателно и доброволно казва, че се чувства българин и отсега нататък ще е такъв. Това изявление трябва да става на български език и въобще трябва да се намери механизъм за отсяване на български граждани, родени в чужбина и незнаещи български език (примерно замяна на документите им с такива за доживотно право на жителство, без права да гласуват). В Естония този проблем е решен отлично. Не може да гласувате за български парламент, президент или кмет, без да знаете официалния език в държавата. Това, заедно с всеобщо гарантирано право на българите по целия свят свободно а гласуват, в т.ч. и по пощата и през интернет, ще реши много от сегашните проблеми на страната, в която неуки хора избират още по-неуки депутати, кметове и общински съветници. Проблема с гражданството за пари също ще е решен – правото да си българин не струва пари, защото е безценно, или поне такава е идеята. Разбира се, на никой чужденец, било той от Македония, Украйна или другаде не се гарантира 100% получаване на гражданство, независимо от документите и декларациите, които той би представил или направил, ако бъде преценено, че той е опасен за националната сигурност или по други причини. Но отказите трябва да се взимат от Комисия, която да ги аргументира максимално прозрачно и тези откази да не може да се обжалват пред съда. Членовете на тази комисия трябва да са хора, които максимално добре познават ситуацията в дадена държава, историята, както и психолози и т.н. В крайна сметка, това едва ли ще изкорени корупцията съвсем, но вероятно ще я редуцира значително. И ще ни спести псувните на завален сръбски от разни “сънародници”, или пък други, които не знаят за коя партия ще гласуват, освен номера на бюлетината и.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Дъното, наречено работодатели

Валери Симеонов отдавна не може да ме изненада с никое свое действие или словоблудство, затова и не коментирам тази одиозна фигура. Това, което истински ме отврати обаче, е подкрепата за този човек от т.нар. “работодателски организации” и изречените от едно лице (или по-точно пълен задник) думи срещу хората с увреждания – “Протестите срещу Валери Симеонов показвали, че обществото е много болно” край на цитата. Винаги съм смятал синдикатите за по-неадекватни в условията на пазарна икономика, но напоследък работодателски организации като КРИБ и АИК, чийто видни представители са хора като Домусчиев и посочения по-горе Велев определено вдигат (или по-точно свалят) летвата на неадекватни приказки и действия. В добавка към горепосочения цитат, представител на КРИБ заплаши с контра-протести и посочи и брой на протестиращите – 20 хиляди щели да бъдат изкарани насила на жълтите павета. Това деяние (принуждаване на хора да “протестират”) би трябвало да е криминализирано като купуването на гласове, просто защото правото на протест е законно и легитимно, когато се изпълнява от всеки индивидуално, поради лични убеждения. Когато някакви клети хорица (като работещите за т.нар. “работодатели”) бъдат товарени в автобуси и насила водени някъде, това е престъпление и следва да се знае.

“Работодателите” като горе изброените отдавна са доказали, че разглеждат образованието и здравеопазването не като задължения на държавата да ги осигури в достатъчно качество и количество на гражданите си, а по-скоро като допълващи собствения им бизнес сектори – образованието трябва да “произвежда” само кадри за т.нар. бизнес, а здравеопазването да ги поддържа здравословно годни да работят по 15-18 часа на ден. И дотам. Тези “хора” трудно схващат идеята, че човек не живее, за да работи, а обратното и това няма как да се промени. Опитват се да променят Кодекса на труда, за да превърнат България в някаква латифундия, в която шепа едри олигарси (познати и с прозвището назначени капиталисти) колят и бесят, но основен проблем в случая се явява изтичането на работна ръка към други страни в ЕС и извън ЕС. Всеки, който в последните 20 години е пожелал да се махне от България, независимо от възрастта и образованието си, вече го е направил. Свидетели сме на много случаи, в които и високо, и ниско образовани хора си намират в чужбина работа, която е по-добре платена от тази тук. Това разбива мита за ниската производителност на труда в България, която била причина за ниските заплати. Един работник само с факта на преместването си в Англия или Германия явно става 5 до 8 пъти по-производителен. Проблемът с производителността е въпрос на иновативност и инвестиции в нови технологии и това е въпрос главно към мениджърите и работодателите, а не към работниците. Като добавим към това и присъщата непочтенност на голяма част от българския бизнес, който “спестява” от легално платени заплати и осигуровки, става ясно и защо хората предпочитат да напускат България, вместо да работят за “работодатели” като Велев, Домусчиев и останалите подобни имена.

Добре е да поясним и откъде се появиха всички тези новоизлюпени капиталисти, довчерашни комсомолски секретари. Нито един от тези хора (с малки изключения) няма диплома от истинско бизнес-училище, а повечето са възпитаници на АОУНСУ, милиционерската школа в Симеоново и други подобни места, а трудовата им кариера води началото си от ДС, ВКР и/или БКП – това са факти, които трудно се прикриват дори и 30 години след началото на т.нар. преход. Тези “работодатели”, заедно с тези “политици” от БКП (БСП+ГЕРБ+ДПС) са хората, които буквално принудиха 2 милиона българи да изберат чужбина и заради които цели региони на страната се обезлюдяват.

Сегашното желание на тези “работодатели” да внасят безконтролно всякаква работна ръка от държави като Филипините, Бангладеш и Пакистан показва освен невежество, и пълно игнориране на обективни условия за развитие. Вносът на работна ръка, която не е пряко свързана с конкретен работодател и той не носи отговорност за нея, е опасна бомба, която виждаме да цъка в Западна Европа. Създаването на гета, населени с чужденци, които са дошли в Европа (за тях България ще е просто трамплин към други страни) е опасно и трябва да се каже ясно и високо. Вносът на работници, които да заместват липсващите кадри у дома (защото същия този бизнес не спомага раждането и отглеждането на деца, които разглежда като тежест и бреме) не е панацея и това трябва да стане ясно и да се обясни на т.нар. работодатели. Всъщност за тези хора е далеч по-подходящо понятието “чорбаджии”.

В заключение може да се каже, че общество, в което се търпи подобни на Велев и Симеонов хора да му говорят по подобен начин от екрана на телевизиите, без това да доведе до незабавното им подвеждане под наказателна отговорност за реч на омраза, наистина е болно. В терминален стадий.


Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , | Leave a comment

Случаят Кашоги – какво ни казва той за тираните по света.

Джамал Кашоги, саудитски журналист и критик на режима в Рияд, е бил брутално убит (рязан жив на парчета), докато е имал неблагоразумието (или дори глупостта) да влезе доброволно в саудитското консулство в Истанбул. Това става ясно от последните сведения по случая, огласени от Турция и при засилващия се натиск от страна на САЩ и ЕС към Саудитска Арабия да даде сведения за съдбата на журналиста, изчезнал на 2-ри октомври.

За мен лично остава непонятно, как Кашоги си е въобразил, че ще го оставят да напусне свободно след като е работил като съветник за управляващите в Рияд и знае вероятно точно за какъв тип хора идва реч. Има добре документирани случаи на отвличания на непокорни принцове, опитали се да избягат от Саудитска Арабия, която се изживява нещо като световен арабски лидер и авторитарните и емири не търпят и най-малка критика. С особена сила това важи за престолонаследни и считан за “реформатор” Мохамед Бин Салман (известен и като МбС), по чиято заповед екип за мокри поръчки е пристигнал в Истанбул преди фаталния за Кашоги 2 октомври.  Явно Кашоги се е считал или за твърде маловажен, или за твърде важен (като живеещ в САЩ дописник на Вашингтон Таймс), за да счита, че Рияд ще се занимава специално с него. Е, явно е направил смъртоносна грешка в преценката си, което показва, че за режими подобни на този в Рияд, Дамаск, Техеран, Анкара или Москва няма маловажни случаи, когато някой трябва да бъде убит. Саудитска Арабия нанесе огромен удар по имиджа си и щетите по репутацията и ще струват милиарди, само заради прищевките на някой разглезен принц критика му да бъде нарязан жив, вероятно пред камера. Ако преди за Кашоги бяха чували ограничен кръг хора, интересуващи се от бъркотията в Близкия Изток, днес за него с неохота говори и самия Тръмп, който също вижда, че под натиска на общественото мнение (което той би нарязал подобно на МбС) в САЩ ще се наложи да обяви санкции срещу Рияд. Иначе е непонятно защо обявява санкции срещу Москва заради опита за отравяне на Скрипал, а не и срещу “съюзниците си”.

В кратката си история на независима държава Саудитска Арабия има дълга и мрачна история на пряко и косвено финасиране на екстремистки религиозни течения (уахабизъм) и терористични движения и терористи (Ал Каеда и Осама бен Ладен), финансиране на войни с цел налагане на исляма в Европа (войната в Босна беше възможна и заради саудитските пари за финансиране на покупките на оръжия и вноса на наемници-талибани от арабския свят), трафик на наркотици (един куп саудитски принцове пренясяли кока с частните си самолети, вярно, основно за лична употреба по партита в Европа) под дипломатическо прикритие, според документи от Уикилийкс и ред други неща. Петнадесет от общо 19 терористи, отвлекли самолетите на 11 септември 2001г., са саудитци – факт, който макар и известен, никога не доведе до ясни мерки срещу Рияд, а в крайна сметка доведе до бомбардировки и окупация на Афганистан и Ирак, чиито граждани не са участвали в това деяние. Има много спекулации как саудитците са потулили фактите и са се откупили от янките, за да не бъдат демократизирани по пълна програма. През 2011г. водена от Саудитска Арабия коалиция де факто окупира съседен Бахрейн, за да спре протестите на местните шиити там, част от “Арабската пролет” Тези протести бяха брутално смазани, след като преди това Рияд смаза с кръв протести на собственото си шиитско малцинство. Точно заради подобни действия, Башар Асад е парий, подкрепян единствено от подобни парии в Москва и Техеран, и в страната му има война, финансирана и от Рияд. С какво режима на династията Сауд е по-различен от този на Асад или Кадафи, или Саддам Хюсеин в Ирак, или пък враговете им от другата страна на Залива – аятоласите в Техеран? По-малко кървав? Едва ли – ако са способни да нарежат жив човек в консулството си само за няколко критични статии, представете си какво ли правят в самата Саудитска Арабия. Точно това си представят конгресмени и сенатори в САЩ, докато притискат Тръмп за твърд отговор, това си представят и Берлин, Париж и Лондон, когато спират срещи със саудитци и отказват саудитски форуми. Това, което правят саудитците в Йемен се нарича геноцид и вече е все по-трудно да се отрича, независимо от ролята им за стабилните цени на петрола, сдържането на Иран и постигането на някаква сделка между Израел и палестинците. Вероятно (и парадоксално) със смъртта си Джамал Кашоги ще предизвика по-голям ефект, отколкото със всичките си статии и критики приживе.

За нас остава поуката да не допускаме да попадаме в ръцете на подобни сатрапи, водени от наивната вяра, че ще ни помогнат да се измъкнем оттам преди да е станало късно – ЕС, САЩ или който и да е друг.

Тук разбира се е редно да се сетим и за един друг човек, който България предаде на държава, сходна на Саудитска Арабия и чиято съдба е неизвестна и до днес – Абдуллах Бююк.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Изтребителите – епизод пореден

МО успя да се сдобие с поредната купчина хартия, наречена “оферти за нови изтребители за ВВС”, сага, която се точи вече поне десетилетие. Само си представете каква досада е обзела хората от SAAB например, които повече от 15 години гледат жалкото зрелище, наречено “придобиване на нови способности за Българската армия”. Един куп хора, които не отличават витлов от реактивен самолет съвсем са се взели насериозно и препоръчват каква техника би била най-добра за нашите пилоти, като двете крайни и основни версии са – “МиГ-29 до последно” (про-руското лоби, което изпълнява спуснати от Москва задачи) и “Ф-16 утре, ако ще и втора ръка, с него идва и Ф-35” е рефренът на про-американското лоби, което просто изпълнява бизнес плана “America First”. Някъде в цялата какафония (главно поради липсата на ангажиране от страна на Германия с политическа подкрепа) остана назад и не се появи въобще оферта за нови Еврофайтъри, евентуална оферта за френски Рафал остана като екзотичен френски повей и дотам. Още преди поне петилетка беше ясно, че сума от порядъка 1.4-1.8 млрд. лева ще стигне за максимум 6-8 машини, с неособено големи/модерни бойни възможности, лимитирано въоръжение и поддръжка. Точно така – може самолетът да е нов и отново да има по-малки бойни възможности от някой по-стар модел – зависи от цената и какво е решил да даде продавача. Справка са Саудитска Арабия и Израел – и едните и другите купуват нови F-15 и F-16, но едната страна получава изключително орязани машини, с чиито възможности другата страна е прекрасно запозната.

Нелепо е поведението на политиците (в т.ч. и президента), които разграват водевил с оферти от години, при положение, че са напълно наясно, че в офертите няма да има кой знае каква разлика само заради България – нито сме се доказали като безспорен член на НАТО като Полша, нито бройката 8-9 машини е нещо значително извън ПР-шумотевицата. В това време Хърватска (чиито ВВС не са по-способни от българските) успя да привлече на военното летище в Задар Център на НАТО за обучение на пилоти за мисии за търсене и спасяване. Това е пример за инициатива, от която Хърватска ще извлече много ползи и ще се позиционира като съюзник в НАТО, който допринася за общата сигурност, а не е просто армия, чиито самолети са поставени в зависимост от прищевките на недозрели наполеоновци и дребни рушветчийски схеми.

България следва да си даде сметка за големината на територията си и положението си на източния фланг на НАТО и да развива бойни способности като се отчита този факт. Като се има в предвид, че в последните 30 години не е закупувана нова бойна техника, извън екзотичните покупки на Пилатус, Спартан и Кугар (подарените белгийски фрегати са втора ръка) процентът от БВП, който трябва да се заделя, за да може към 2030-та да има адекватна армия е доста над 2% и е повече към 3%. При сегашния БВП от около 100 млрд. лева това са между 2 и 3 млрд. за армия годишно. При адекватно планиране и заделяне на между 20 и 30% от тази сума за превъоръжаване и други около 20% за учения и тренировки, може да имаме между 600 и 900 милиона лева годишно.

Нуждата от изтребителна авиация на държава с размерите на България  и голяма зона на отговорност в Черно море е между 36-48 самолета и в оптималния вариант – 72 машини. Поне толкова имат поотделно членки на НАТО като Дания, Холандия, Белгия – и трите сумарно с малко надвишават територията на България, а не се намират на източния (горещ) фланг на Алианса, откъдето може да се очаква (ако възникне) конфликт с Русия. 18 машини са една ескадрила от 14 едноместни и 4 двуместни машини, което дава пълноценна възможност за водене на бойна подготовка, тренировки, патрулиране и еър полисинг в ПМУ и СМУ (прости и сложни метеоусловия), денем и нощем 24/7. Две боеготови ескадрили са минимумът за пълноценни ВВС, а още по-добре е три или четири, развърнати на няколко авиобази. В новите реалности България граничи на изток с Русия и на запад със Сърбия, враждебни или поне не особено приятелски към НАТО, което поставя съответните изисквания за дислокация на авиацията – освен сегашните авиобази Граф Игнатиево и Безмер, възраждане и на Габровница до Монтана и Равнец до Бургас (и/или Добрич и Балчик като морски бази). За да не бъдат разходите по авиобазите само в тежест на българския бюджет, може да бъдат поканени съюзни държави от Западния фланг на НАТО – Канада, САЩ, Великобритания, Белгия, Норвегия, Дания, Германия, които да разположат постоянно или да ротират там свои ескадрили и да водят летателна и бойна подготовка, като поемат и част от разходите по издръжката на базата. Това ще е и силен политически и военен знак към Москва, че България вече не е мека цел, за каквато ни считат в Кремъл и до днес. Една авиобаза до Монтана и ще покаже на Белград, че заиграванията с Русия имат своята негативна цена, освен благотворния ефект върху местната икономика и потенциал.

България може да предложи и на Албания и Македония и Черна гора (които нямат и не планират собствени ВВС) да обучава техни пилоти в Долна Митрополия, и после те да летят на самолети на българските ВВС, които заедно с българските си колеги да поемат и една широка зона на отговорност между Адриатика и Черно море – това ще е истински пример за балканско сътрудничество вътре в НАТО, което би се погледнало с много добро око в Брюксел и Вашингтон. Скопие, Тирана и Подгорица могат да подпомогнат инициативата с частично финансиране и поддържане на оперативни авиобази на своя територия, отново със смесен персонал. Отново може да се отправи инициатива към други съюзници да разположат свои самолети и да патрулират и водят бойна подготовка на Балканите. Това може да е отново силен сигнал към Сърбия (още повече ако има и ВВС от западни страни), че заиграването и с Русия не е мъдра идея и с подходяща дипломатическа и политическа офанзива Белград да поеме курс към НАТО, което в някакво бъдеще означава – Сърбия също да се нареди на опашка за купуване на самолети, които са на въоръжение в съседните (и вече съюзни) България, Унгария, Румъния, Хърватска. Не е никак лоша идеята и за общ изтребителен конкурс с Хърватска (която тази година закупи Ф-16 втора ръка от Израел), което означава, че след 10-15 години Загреб отново ще мисли за нови машини, които да заменят сегашните. Колкото по-голямо количество се поръча, толкова по-добри са цените – Белгия, Дания, Холандия и Норвегия също са правили общи конкурси.

Всичко това може да е част от една цялостна концепция за превъоръжаване, която да включва и развитие на Флота и Сухопътните войски отвъд кухите фрази за просто реформиране, пълно интегриране в НАТО и достигане на прага от 2% от БВП, които напоследък шаблонно се формулират от Велизар Шаламанов, чиято визия не стига по-далеч от мисленето на НАТО-вски чиновник. Ако България излезе и заяви – нужни са ни между 48 и 72 многоцелеви машини с пълни бойни възможности за въздушен бой и бомбардиране за да се откажем от руската техника и да въведем отново в строя две или три авиобази би поставило страната в различна ситуация. Цената на отделен самолет ще спадне, ще може да да се договори много по-добър офсет и вероятно ползите за БВП ще са между 40-60% от отделената за отбрана сума. За целта е необходима и дългосрочна политика в сектора, отвъд сформирани на случаен принцип комисии, които да разпределят комисонните за едни 8-9 самолета.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Наборна служба? Защо не?

Идеята за наборна служба отдавна витае във въздуха и след руската агресия в Украйна, войната в Сирия и турските анонси за все по-силни намеси във вътрешните работи на съседните страни, тази идея е все по-адекватна. Проблемът разбира се е, че в устата на министри от т.нар. “Обеднели патреоди” тази идея придобива гротескно измерение, още повече съчетана и с дискриминационната идея за връщане на Трудови войски и пращане на циганите в тях.

Наборната армия през 21 век не е отживелица, доколкото има за цел да обучи и подготви гражданите на една страна за неблагоприятни действия и събития, които не са невъзможни да се случат. В съвременните войни, няма значение колко икономически, социално и културно е развита една страна, за да може да противостои на враждебни сили с по-ниско ниво на развитие. Типичен пример са Турция и Русия – несъмнено по-изостанали от ЕС като развитие, но с армии, които са превъзхождат всяка европейска армия поотделно, а вероятно (в случая с Русия) и като съвкупност. Както разбраха украинците, в пряк сблъсък с противник има значение единствено това каква армия имаш, и нищо друго.

В българските условия, наборната военна служба трябва да дава обучение на младежи за базови военни и извънредни ситуации и да получават полезни и за живота извън казармата знания. За целта е нужно военната служба да обхваща и момичетата, които да служат заедно и наравно с момчетата – това би решило и доста проблеми свързани със типичната армейска простотия, която в смесени колективи отсъства. Срокът на наборната служба трябва да е в порядъка на 6-9-12 месеца, и тя трябва да протича основно в учебни поделения и наборните да не се смесват с професионалните войници – това би решило и много проблеми по веригата новобранци-стари, преди още да са възникнали.

Младежите трябва да имат избор в какви военни специалности да се развиват и да кандидатстват за желаните от тях, като класирането да се извършва въз основа на изпити и тестове за пригодност. Трябва да могат да избират и кога да влязат в казарма, за възрастта 18-25 години. Армията трябва да предлага и обучение за граждански специалности (например шофьори категория С, за верижни машини, за специална техника и т.н.) срещу договор за малко по-дълга служба (примерно 18 месеца) в която армията да се възползва от уменията на обучения от нея човек. Наборната служба трябва до известна степен да е продължение на образованието в гимназията и да е междинно звено между училището и последващия живот и кариера на даден човек. Би следвало уикендите да са свободни за поне 80% от наборниците, плюс други цивилни права, които да ги отличават от професионалните войници, например.

Вариантите за освобождаване от военна служба трябва да са ясно разписани – това би ограничило корупцията. Например нежелание за носене на оръжие може да се замени с гражданска служба в други държавни структури, или пък за родители на две или повече деца – освобождаване от служба изцяло (подпомагане на демографската политика). Също така, ако човек иска, може да подпише направо контракт за професионален войник (за срок по-дълъг от 3 години), и това да му се зачита и за наборна служба. Държавата може да подпомага този избор и със стипендии за университети, т.е. част от парите, плащани за държавна поръчка във ВУЗ-овете, да са за квота на отслужили младежи. Обучението във военни ВУЗ-ове също следва да се зачита за военна служба.

Важно е армията да не се използва за сегрегация по етнически признак и хората, които не са пригодни по причина образование например, да бъдат пращани в граждански институции, и да не се допуска създаването на квази-военни строителни фирми от типа на ГУСВ и прочее, или други форми на принудителен труд.

Особено внимание трябва да се обърне на отношението към наборните войници, огромната част (над 80%) от които ще отбият военната служба и ще отидат в цивилния живот без други взаимоотношения с армията. Важно е да бъдат третирани с уважение, като граждани в униформа, които са изпратени да научат нещо полезно, а не като пушечно месо и безплатна работна ръка, каквато беше практиката от съвсем скорошното минало. Това ще гарантира пък на армията и военните отношение от страна на гражданите, което ще е различно от сегашното пренебрежително и неглижиращо проблемите на отбраната в стил “ама с кого ще воюваме и тия ли ще ни пазят?”. Това е важен процес, който оставен в ръцете на хора, като Каракачанов, Сидеров и Симеонов, ще бъде изпълнен със всички рецидиви и лоши практики от миналото, съчетан и с откровена корупция.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Сърбия сърби я…

От интервю на сръбския президент Александър Вучич пред Ройтерс става ясна и последната сръбска разстановка по повод отношенията с Косово. След като се провали среща между Хашим Тачи и Вучич в Брюксел на 7-ми септември, последвана от спорно посещение в Косово, при което беше блокиран достъпът му до един от сръбските анклави там, за Белград стана ясно, че сегашната стратегия води до задънена улица и явно решиха да свалят картите. Сърбия се опасява, че след Словения и Хърватска, сега и Черна гора и Македония, а вероятно и Албания ще успеят да я изпреварят по пътя към ЕС, и затова искат гаранции от ЕС, че ще бъдат приети в съюза до 2025г., за да подпишат договор с Прищина. Едва ли някой в Брюксел ще се хване на тази плитка уловка, но това показва и че явно в Белград, наред с отчаянието от задънената улица, са загубили и явна представа за нещата. Никой никога няма да даде каквито и да е надежди на Белград за присъединяване преди оттам да са изпълнили условията по всички преговорни глави. Преди време външния министър (и бивш премиер) Ивица Дачич в прав текст каза, че Сърбия може да лиши българите в Западните покрайнини от статута им на малцинство (който де факто не се спазва) и, че ЕС трябва да обуздае по-малките си членки и да даде зелена светлина на Сърбия. Под малки членки човекът, известен като Мали Слобо, имаше предвид главно Хърватска и България, които биха могли да имат сериозни изисквания към добросъседските отношения и защитата на малцинствата. Тандемът Вучич-Дачич очевидно е останал във времената на духовния им ментор – военнопрестъпника Слободан Милошевич и в момента планират плитко скроена хитрост – чрез театрално режисирано отстъпление за Косово – подписване на договор и признаване на независимостта на Прищина (което е неизбежно и всеки в Сърбия го знае) да изтъргуват лесно и бързо приемане в ЕС преди Македония, която после да бъде вкарана в остта Белград-Атина. Точно затова България няма никакъв интерес от подобно развитие, а има интерес Скопие да влезе в ЕС преди Белград. За Сърбия може да отпаднат икономическите и другите бариери пред гражданите и за работа и живеене в ЕС, и подобно на Швейцария, тя да е член без политически да е в съюза и да няма право на глас и вето, с което да саботира работата на ЕС. След като се лишиха от илюзията да анексират Северно Косово в замяна на признаване на независимостта (с контра-предложението за размяна на територии на Тачи) в момента от Белград просто опитват да предложат на избирателите си вариант в който казват – губиме Косово, но печелим ЕС. Близко е до ума разбира се, че в момента в който стане член на ЕС, Сърбия ще блокира Косово по същия начин, по който Гърция блокираше Македония и това следва да се знае в Брюксел.

Отговорът на Брюксел на сръбското искане следва да е кратък – първо станете член на НАТО и въведете санкции срещу Кремълския режим, а после ще видим въпросът за членството ви.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , | Leave a comment

Само Wizz Air ли трябва да лети?

Новината, че лоукостъра Wizz Air спира полетите между София и Варна от октомври, отново повдига въпроса за вътрешните линии в България – в момента те са две София-Варна и София-Бургас, обслужвани главно от Bulgaria Air. Тези линии са главно сезонно натоварени и в зимните месеци желаещите да пътуват по тях спадат драстично, а доколкото и цената на билетите не винаги оправдава полети от голяма машина (Boeing-737, A-319/320) то и решението на Уиз изглежда логично. Въпросът е, кой е най-удачния подход за целогодишно поддържане на линии с ниска натовареност и рентабилност.

Отговорът е – турбовитлови самолети с по-ниска скорост, по-нисък таван на полета и по-ниски разходи за гориво, които са отлично решение за т.нар. вътрешни полети и регионални (до 300 мили/560 километра и 500-650 мили/900-1200 километра) каквито са полети от София до Варна, Бургас, Истанбул, Букурещ, Тирана, Скопие, Солун, Кавала, Александруполи и Белград. Не споменавам полети, извършвани в миналото до закрити летища във Видин, Русе и Силистра, които също попадат в този обхват, или потенциални полети между всички по-големи и важни градове на Балканите – примерно Пловдив-Скопие, Варна-Охрид, Пловдив-Атина, Ниш-Варна и т.н. Голяма част от тези полети са и с ниска запълняемост на самолетите, което означава машини с 30-50 места и ниски директни разходи. При малките разстояния по-високата скорост на реактивните самолети не е толкова голямо предимство, доколкото спестеното време е в порядъка на десетина минути, които остават незабележими в общото време за чакане, качване и летене. Турбовитловите имат и по-нисък разход на гориво при по-малки височини (на по-големи реактивните са по-ефективни), които са основни за вътрешните и регионални полети. При наличие на по-големи пътнически потоци дори и по къси линии могат да се пуснат средно-магистралните самолети от сериите В-737 и А-318/319/320/321.

Държавата следва да отдели от средствата за инфраструктура пари за възстановяване и поддържане на няколко малки летища, които са ключови за територията на страната, а цената на връщането на всяко от тях в летателна годност няма да е по-висока от цената на километър-две магистрали. Те са с по-къси писти, по-ниски изисквания за кацане и излитане и не са с терминали като “модерните” София, Варна, Бургас и донякъде Пловдив. Това са летищата в Плевен(Долна Митрополия и Каменец), Видин, Русе, Силистра(Ламбриново), Добрич, Балчик, Търговище, Ямбол(Тенево), Гоце Делчев (Мусомище), Петрич, Кюстендил (Кондофрей), Свиленград (Мустрак), Хасково (Узунджово), Казанлък, Стара Загора. Много от тях са на под 100 километра едно от друго, някои никога не са били граждански, но всички те са имали или имат и в момента писти с дължина между 1000 и 2500 метра, и освен рехав трафик с вътрешни редовни линии ще могат да обслужват и чартъри, както и все по-засилващата се General Aviation с частни самолети за лични цели. Освен това, подобни летища може да се използват и за обучение, докато трафика не е твърде силен. Необходимо е държавата да опрости правилата за кацане на чужди летателни средства (граничен и митнически контрол), особено за такива от Европа, САЩ и Канада, откъдето идва 80% от световния трафик в леката и бизнес авиацията. В момента всички чужди самолети (от В-737 до Cessna-172 или друг подобен) трябва да кацат първо на летище София, Пловдив, Варна или Бургас, преди да отидат на малко летище, и да платят съответните немалки такси за това.

Необходимо е да се развие и инфраструктурата и условията за по-широко навлизане на пътнически хеликоптери, които могат да поемат част от трафика по пътищата. Хелипортове са още по-лесни за организиране и поддръжка, при наличие на подкрепа и нормативна база. Хеликоптери с до 15-19 места е напълно реалистично да предложат услуга като полети на кратки разстояния с бързината (почти) на самолет, като при удачно локализирани хелипортове, може да се избегнат неудобствата на летищата като отдалеченост и изолираност.

Този авиопарк от самолети и хеликоптери ще може да обслужва пазар от над 20 милиона души в радиус от 600 километра около София (без да броим Истанбул, който е други 20 милиона жители) и да предложи услуга и в ниския сезон (пролет и есен) с достатъчна честота на ротациите и при приемлива цена. Достатъчна честота на полетите означава да има поне по два полета дневно – сутрин и вечер в нормално време от всеки град с над 150-200 хиляди жители и повече до други точки, което да обслужва максимално добре бизнес-пътниците. Освен тях, има и достатъчен брой хора, които биха платили билет малко над цената на автобусния, за да прелетят разстоянието по-бързо от сегашните няколко часа път.

 

Posted in Летене и пътешествия | Tagged , , , , , | Leave a comment