Внос на работници или мигранти?

Нова Година, нов късмет! Продължаваме с предишната тема за доходите, работните места и демографията. В последните дни на декември попаднах на няколко интересни текста по темата.

Първият е тази демографска картина, която показва сериозното положение – под 7 милиона население днес, при близо 9 милиона преди 30 години. Причините за това са емиграцията, високата смъртност и ниската раждаемост. Емиграцията е причинена от ниските доходи, това води до все по-малко хора в активна възраст в България, оттам все по-малко раждания и така цикълът се затваря. Ниските доходи водят до влошени социални и медицински грижи и оттам по-висока смъртност – най-високата в ЕС. В България има цели общини и населени места без адекватна болнична и лекарска помощ – там често се случва извиканите линейки от Спешна помощ просто да констатират смъртта вместо да помогнат. Това води до депопулация и обезлюдяване на цели области, което ги превръща в резервати – парадоксално, но това е като, че ли в унисон с желанията на няколко еко-фундаменталисти и крайни фигури от движението за опазване на природата. Цели села в Северозападна България, в Странджа и Родопите са изчезнали – там има само изоставени къщи и никакви хора в километри околовръст – за разлика от София, която расте. Вероятно към 2050г. 80-90% от населението ще е съсредоточено в 6-те най-големи градски агломерации – София, Пловдив, Стара Загора, Русе, Бургас и Варна.

Изходът от това положение е увеличаване на доходите, което минава през ръст на икономиката. За този ръст на икономиката е нужно увеличаване на броя на работещите – според различни данни работната сила e между 2.5 и 3 милиона, с тенденция постоянно да намалява. Всяка година броя на новите хора, влизащи на пазара на труда, е по-малък от броя на излизащите. Така се стига и до там, че цели професии, които са нужни на икономиката, нямат кадри, което от своя страна води до недостиг в други професии и спиралата се задълбочава. Положението е толкова сериозно, че вероятно ще бъде подкопан ръстът на БВП на страната в близко бъдеще. Да не говорим за ситуацията, в която няма да има кой да плаща пенсии. При сегашния солидарен модел, държавата довнася от бюджета пари в НОИ, където влизат все по-малко осигуровки, а разходите растат – в един момент парите за пенсии ще надминат като обем парите за образование и здравеопазване, взети заедно. Липсата на хора се отразява и на армията, а оттам на отбранителната способност на страната и на националната сигурност. 21 век се очертава да бъде бурен не по-малко от 20-ти и липсата на адекватна армия не е добра новина.

Затова, паралелно с ръста на доходите, трябва да се помисли и за дългосрочен внос на работници от различни държави – важно е да не са само от няколко страни, за да не формират големи малцинства, а да са малки групи от повече от 20-30 държави, за да могат по-лесно да се интегрират в местната среда. Не може обаче вносът на работници да е повод за спиране на ръста на доходите на пазара в България – това е грешен подход, както отбелязва Иван Нейков. Двете неща трябва да вървят паралелно, в противен случай ще има огромен ръст на расизма и ксенофобията от хора, чиито доходи са “изядени” от мигрантите.

На първо място, могат да се привличат цели производства и хора от съседните на България държави. Държвата следва да набележи перспективни сектори в индустрията и водещите предприятия в Сърбия, Румъния, Турция, Гърция, и да им оферира цялостно или частично пренасяне на производството в България, заедно с част или всички квалифицирани работници. За лекари, инженери, компютърни специалисти и др. от изброените съседни страни България също трябва да предлага по-конкурентни условия, за да ги привлича. Ако бъдат привлечени по 100 хиляди сърби, румънци, гърци и турци с добри професии в България, икономиката и обществото ще могат да се ползват от този половин милион квалифицирани работници, без да са инвестирали в образованието им. Може и да се предлагат стипендии и други стимули за студенти в български ВУЗ-ове срещу договор за работа в България поне 10-15 години. Това би решило и проблема с липсата на студенти в дългосрочна перспектива (проблема с качеството на образованието обаче няма да бъде решен по този начин, там са нужни целенасочени усилия). Като цяло, България трябва да се конкурира за работници и бизнеси и от останалите страни от Източна Европа, като следва това да е държавна политика – от Полша до Гърция и от Русия до Чехия. По-голямата близост до родните места и удобни връзки със самолети, плюс гъвкаво законодателство могат да накарат и хора от Западна Европа да дойдат и да работят в България – тук има предимства, които липсват в техните страни и при достатъчни инвестиции в здравеопазване, инфраструктура и образование, може да се окаже, че заплата от 1500 евро в България е равна на 3000 в Германия, а качеството на живот да е по-добро. Това изисква и инвестиции в екология (земеделие и чиста околна среда, транспорт и отопление), което е необходимо и за да бъдат задържани българите в България. Друга стъпка е включването на териториите на съседните държави – Одринска Тракия, Беломорието, Македония, Поморавието и Северна Добруджа в българската икономика – т.е. дори и зад граница, те да са свързани икономически с България и да носят приходи за български предприятия и заводи, както и да правят продукция за българския пазар. Това е начин за национално обединение на българските земи в условията на Европейския съюз.

При умело и добре подбран микс от мерки за привличане на работници от съседните страни и Европа (не само ЕС), в следващите 20 години в България биха могли да дойдат да живеят 1.5-2.5 милиона души, а в най-добрия вариант – България да посрещне 2050г. с над 10 милиона жители. Тук веднага поставяме и един акцент – тези хора не е задължително да стават граждани на страната, особено ако са от страни с проблемни режими като Турция и Русия. Достатъчно е да имат право на жителство и работа, без правата на един гражданин (да избират и да бъдат избирани). След 20-30 години работа и стаж, могат да се приберат в родните си страни (затова е преимущество ако са гърци, сърби, турци и румънци) и да си получават пенсиите (за които са внасяли осигуровки) от НОИ там. Това, че нямат политически права в България ще ни спести неприятни варианти като гръцко, сръбско и румънско ДПС-та, и други подобни. Всеки, който е забравил защо е дошъл, може лесно да се върне там, откъдето се е появил. Този модел може да се разшири и към работници в държави от Азия и Африка, които да идват на квоти, с договори за 5 или 10 години към точно определени работодатели, които носят отговорност за тях. Като част от общоевропейски усилия, България може да финансира учене на български език в Уганда, Кения, Нигерия, Сенегал, Ангола, Мозанбик, Филипини, Мианмар, Шри Ланка, Виетнам, Лаос, Бангладеш, откъдето да идват малки партиди работници при точно определени условия и места за живеене, условия на труд и заплащане и срок на договорите. Не става въпрос за експлоатация или робство – от тези страни и в момента идват огромен брой мигранти към Европа, въпросът е България да подбере и привлече тези от тях, които могат да са полезни като лекари, санитари, медицински сестри, инженери, строители, зидари, мазачи, шофьори и каквото още се сетите. Те ще работят при условия и заплащане според европейските норми и българския КТ, което често значи – по-добър живот и повече пари отколкото в родните им страни. С оглед националната сигурност правата им да си сменят работата произволно, да стоят в страната, ако са напуснали работата си и т.н. или да протестират и стачкуват могат да бъдат ограничени, но като право на образование и квалификация за тях и децата им и лечение – имат всички права, които имат и българските граждани. След изтичането на договорите им, те могат да се подновят и нови визи да им бъдат издадени в родните им страни (т.е. да се гарантира, че са напуснали страната и тези с неподновени договори няма да се върнат) и това да продължи до 20-30 години. Целия процес се контролира и от МВР, Министерство на труда и Министерство на икономиката, които имат за задача да отсяват и прогонват радикални елементи, както и да не допускат много чужди работници, ако има икономически спад. След като се пенсионират (или по-рано), те се стимулират да се завърнат в родните си страни, където да получават пенсиите си от българския НОИ – пенсии за които са плащали осигуровки. Това е устойчив модел, който ни спестява ако не гета, то поне заселването в тези гета на хора, които са второ и трето поколение “българи” и български граждани, а си остават същите чужденци, каквито и родителите им. Това се вижда ясно в Германия, Франция, Белгия и Великобритания и няма нужда да повтаряме едни и същи грешки.

Ако си представим, че до 2030г. България е привлякла един милион работници от чужбина, със средни заплати от по 1000 евро, от които те харчат средно 80% за живот в страната, това означава, че всеки месец между 800 милиона и един милиард евро се вливат и въртят в икономиката на страната – за храна, облекло, дрехи, жилища, забавления и други, което от своя страна създава ново търсене на работници в тези сектори и нов ръст на доходите. Много е важно обаче да се помни – имаме нужда от работници, а не от един два милиона нови съграждани, които да превърнат България в Ливан. Всички чужденци трябва да приемат и да се съобразяват с българския начин на живот, култура и религия и ако не им харесват да си мълчат или да си ходят. Тези, които се интегрират и асимилират добре в местното общество, могат да станат граждани, независимо от цвят на кожа, религия и други подобни разлики – но фиктивни бракове и нечестни прийоми трябва да се наказват, в това число и с изгонване от страната.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Демография, работа и доходи

В последния месец в България се поднови една обществена дискусия, която не е нова и която ще определя бъдещето развитие на България и дори геополитическата и ориентация в следващите 50-100 години. Това е дискусията за демографката политика на държавата, заплащането на труда и свързаните с това последици като миграция и доходи.

В последните дни, Дойче веле публикува текст “Как Източна Европа се самоубива”, в който леко йезуитски премълчава ролята на Западна Европа като съучастник в това самоубийство. От началото на 90-те години на 20 век до днес, Западна Европа, САЩ и Канада са притегателен център за милиони източноевропейци и ще продължат да бъдат такъв още дълго време. Негласно там се приемаха хора с всякаква квалификация, които да обслужват икономическия възход по най-елементарния възможен начин – като заемат работни места, които западняците не искат, или като продават знанията и уменията си (най-общо труда си) за цени много под нормалните (работа на черно) и по този начин подпомагайки западните държави да останат едновременно социални за гражданите си и конкурентни като икономики. Точно така – голяма част от магическата комбинация социална държава и конкурентна икономика беше платена с евтиния труд на милиони източноевропейци. Тези хора в работоспособна възраст напуснаха страните си и семействата си, за да изкарват пари на хиляди километри от дома си, поради фактори, които много учени наричат макроикономически показатели. Тези показатели направиха така, че за една и съща работа полски водопроводчик, български строител, румънска медицинска сестра получаваха много повече в Германия, Австрия и Франция, отколкото в родните си страни. Дори и ако работеха на черно и без осигуровки. От това Западът печелеше (буквално), а Изтокът губеше (пак буквално). Положението се утежняваше и от факта, че много от източноевропейците бяха посрещнати с дози расизъм и предрасъдъци, надминаващи сегашните спрямо имигрантите от Близкия Изток и Африка, заливащи Европа. На гражданите на Румъния, Полша, България и другите често се обясняваше и втълпяваше, че проблема, че са живели под руска окупация 50 години си е техен и Западът няма никаква вина за това. Тези страни преминаха през тежки реформи и трансформации през 90-те години на 20 век, за които платиха с огромна част от населението си – най-уязвимите групи просто измряха, най-мобилните емигрираха. И затова сега положението в Източна Европа е такова – нямаляващо население, ниски доходи и икономическа безперспективност. Очевидно е нужен нов подход.

Този подход очевидно изисква ударно и в по-бързи темпове изравняване на заплащането в двата края на Европа, за да може България, Румъния, Полша, Литва, Латвия и бъдещите членки като Молдова, Грузия, Украйна, Македония, Черна гора и Сърбия да запазят населението си и да привлекат работна ръка отвън – от ЕС или извън ЕС. Като за начало може да се премине към общ бюджет на ЕС, формиран от единен ДДС и единни акцизи – т.е. този данък да е с единна ставка от Дъблин до София и от Лисабон до Хелсинки, и да се събира от единна европейска данъчна администрация. От този данък могат да се плащат заплатите на всички европейски данъчни, митнически и полицейски служители, така че това заплащане да се изравни и да започнем да говорим за обща европейска администрация. За в бъдеще този подход може да се разпространи и за лекари и медицински сестри и така в Прищина (когато и ако Косово стане член на ЕС) и Познан да има еднакво заплащане на труда им, каквтото е и в Бристол и Берлин. Обща европейска здравна осигуровка и застраховка също е добро начало, и даване на право на всеки европеец да се лекува, където пожелае, което да се плаща от Евро-Здравна каса. Тогава, много западняци ще установят, че медицинските услуги в София и Букурещ са идентични като качество при по-ниски цени и тренда на изнасяне на цели випуски от медицинските факултети може и да секне.

Това се признава и от финансовия министър Владислав Горанов, който явно е забравил присъщото му високомерие и надменност и се опитва да разсъждава в по-широки категории. Съвсем доскоро той твърдеше, че всякакво увеличение на доходите минава единствено през ръст на икономиката, с което директно препращаше топката към работодателите в частния сектор, които пък повтаряха своята мантра – заплатите могат да се увеличат само при увеличена производителност на труда. Т.е. въпросът беше поставен така – ако шофьорът иска 3000 лева вместо сегашните 1000, камериерката иска 1500 вместо 500 и стругаря иска 2400 вместо 800, то те трябва да работят три пъти повече, защото цената на единица труд не можело да се повишава. Но за да изработи един шофьор три пъти повече километри, една камериерка да оправи три пъти повече хотелски стаи и един стругар три пъти повече детайли, важен е фактора време – те или трябва да работят много повече от сегашните 8 часа дневно, или да работят по-бързо. Ненормирания работен ден е отколешна мечта на т. нар. български работодатели и това е причината, поради което хора над 35 години със семейства често не могат да си намерят работа – тях просто не ги назначават.  Шофьорът едва ли може да измине безопасно три пъти повече километри на ден, стругаря едва ли може да произведе три пъти повече детайли със същото качество, камериерката едва ли може да оправи три пъти  повече стаи качествено, освен ако работодателя (самостоятелно или заедно с държавата) не е направил инвестиции в иновации, които да позволят това да се случи. В България тези иновативни работодатели почти изцяло липсват, за държавна иновативност започва да се мисли като че ли едва в последно време.

Либертарианската мантра “искаш повече пари, работи повече” възприета и от няколко български правителства в последните двадесет години беше явно несправедлива към хора, които работят на нормиран работен ден и качеството на труда им често няма количествено измерение – говорим за лекари, учители (и преподаватели и педагози въобще), полицаи и военни, чиновници. Всички тези хора получиха ясно послание от т.нар. либертариански бизнес модел – ако искате пари, изкарайте си ги както можете. Това отвори вратата за корупцията. Точно този начин на мислене, че единствения начин за повече пари е, ако си ги изработиш от “клиента” срещу теб доведе и до репликите “ще пишеме ли сега”, както и завоалираните казуси на медицинска корупция. Прокуратурата също започна да “продава” правосъдие и резултатите са видни и до днес.

Притиснати от липсата на кадри и несвикнали да се конкурират с администрацията, а да си “купуват” услугите и буквално, много “работодатели” обвиниха държавата и министъра на финансите, че с вдигането на заплатите си “изкривяват” пазара на труда. За тях ниските разходи за труд бяха даденост и когато липсата на кадри започна да се усеща по-остро, те отново потърсиха вината другаде.

Работодателите принципно не инвестират особено в обучението на персонала си, и като цяло имат претенции към държавата да обучава кадрите за фирмите им. В последните години това достигна гротескни измерения с настоявания да се прекрати субсидията за кадри в специалности като икономика и право и да се наблегне на обучение главно на кадри “за производството”, основно в някакви подобия на ПУЦ-ове, които да не дават реална диплома, а само занаят, който да закрепости работника към неговия чорбаджия.

Нещо повече, понеже не могат да ограничат придвижването на хората към ЕС (не че не биха искали), т.нар. “работодатели” се опитват да саботират дори средното образование в най-успешната му част – хуманитарните (езикови и математически) гимназии. Водени от обикновена алчност, те искат от държавата да ограничи приема в подобни училища и дори да ги закрие, защото те подготвяли….емигранти. Истината е, че там се подготвят мислещи хора, които когато съберат 2+2 и установят, че трудно свързват двата края с великите заплати от 700-800 лева, избират пътя навън и това е нормално. Приказките на “гурута” от типа на великия приватизатор, банкер и комбинатор Остап Бендер Левон Хампарцумян за това, че в България няма квалифицирани хора следва да се приемат с дълбоко съмнение. В България хората са повече от добре квалифицирани за работата, която им се предлага и за заплащането към нея. Условията на труд в мини на работодатели като Ковачки, или в заводи като “Миджур” в Горни Лом, в строителни бригади като тези, затрупани от хотела на олигарха Гергов показват и, че в 21 век България не може да достигне минимални стандарти в условията на труд и отлива на работна ръка е напълно закономерен.Лицето на българските работодатели днес са хора като Ковачки, Баневи, Ковачки, Арабаджиеви, Гергов, Миню Стайков, Цеко Минев, Домусчиев и Гриша Ганчев – никой нормален човек не желае да свързва бъдещето си с подобни имена. Толкова е просто.

Подобно положение не може да продължава повече, защото България ще спадне под 5 милиона жители много преди 2050 и никакви вопли на политици няма да спрат тази тенденция. Т.нар. “работодатели” имат готова рецепта и на това – нарича се внос на евтина работна ръка, без да си дават сметка социалната цена на подобно нещо и геополитическите заплахи от безконтролния внос на хора с друг манталитет, религия, светоглед и възпитание. Това също не трябва да се допуска.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Со кротце, со благо и со………доста кьотек

Отношенията между София и Скопие отново се обтегнаха леко, след като лидерът на ВМРО и по съвместителство военен министър Красимир Каракачанов заплаши македонския премиер Зоран Заев, че Македония ще бъде блокирана по пътя си към ЕС и НАТО, ако продължават с югославските митове за македонска нация и македонски език. В Скопие се позасегнаха, но решиха да отговорят витиевато и надменно, сякаш не македонците, а българите чакат дата за преговори вече повече от десет години. Каракачанов от своя страна правилно отбеляза, че там се самозабравят и засега спора е дотук. Чакаме включване от самия премиер Борисов, който през лятото също направи забележка на македонския си колега Заев за разни непремерени приказки по повод на Илинденско-Преображенското въстание.Това очевидно няма да е последната словесна престрелка между управляващите в София и Скопие, но е важно да се отбележат слабостите, които българските власти не спират да допускат по отношение на “бракята край Вардарот”.

След подписването на договорите с България и Гърция и особено силната и позитивна реакция на Запада (и подкрепа срещу машинациите на Москва) македонския естаблишмънт усети положителния тренд и реши да използва тази динамика за да затвърди позициите си и на вътрешната сцена, където сърбоманската и русофилска партия ДПМНЕ (те нямат правото да се наричат ВМРО) на осъдения бивш премиер Груевски беше в основата на силни протести и обвинения в национално предателство. След отстъплението за името, македонските “политичари” (вероятно и с негласна подкрепа от Гърция и Сърбия) започнаха уверено да твърдят, че Договорът от Преспа им гарантирал международно признание на нацията, историята (тази част от нея, която им оставиха гърците) и езика. Те отлично знаят, че това не е така, но се опитват да лавират и да използват единия договор (с Гърция) против другия (с България). Факт е, че съвместната комисия не е свършила особена работа, но целта на Скопие е прозрачна и там – те нямат илюзия, че ще защитят свои претенции пред колегите им в София. Идеята е тези претенции да се издигнат на европейско ниво и там да бъдат вкарани в тренда “балкански неразбории” и върху България да бъде упражнен натиск от останалите членки на ЕС да не спира Македония, независимо от нерешените проблеми. Тази комисия няма да излезе с никакви общи решения нито за Илинден, нито за ролята на България в Македония през 20-ти век (окупатор или освободител) и това е ясно от сега. Това е и целта на управляващите от СДСМ (бившите комунисти), чиято югославска закваска и антибългаризъм са по-стари и от тези на ДПМНЕ. Заев и компания наблягат и поддържат на факта, че има подписан договор (който те не смятат да спазват особено в частта за обща история и ревизиране на скопските учебници) и това е достатъчно условие Македония да влезе в ЕС, а там вече всички проблеми ще се решават в дух на “сътрудничество, добросъседство и приятелство”, ако можем да цитираме македонското външно министерство. Веднъж влязла в ЕС, Македония ще повдигне въпроси за малцинство, език, нация и история всеки път, когато им се отправи критика по какъвто и да е въпрос – това трябва да е ясно от сега. 

Необходим е друг подход и то от други хора. Няма как да считаме подбудите на Каракачанов за идеалистични, когато заплахата за блокаж за НАТО работи само и единствено в полза на Сърбия и Русия. Въобще заплахите с вето в политиката и дипломацията са твърде сериозни, за да се използват за щяло и нещяло. По пътя си към ЕС Скопие трябва да отвори и затвори точно 34 преговорни глави, плюс още подписване и ратификация на Договор за присъединяване. Т.е. България ще има около 70 повода да намекне (а ако не разбират от намеци и да натвърдне) на екс-югославските политичари, че бъркат и трябва да внесат корекции в поведението и политиките си. И това не е нужно да става през медиите – през медиите ние декларираме само и единствено подкрепа и всичките ни действия са за да помогнем на Македония да изпълни критериите за членство. Тези критерии са нищо по-малко от признаване на българския характер и произход на държавата Македония, българските корени на сегашното македонско мнозинство и посочване на Сърбия и Титова Югославия като главен виновник за обезбългаряването и геноцида срещу българите в Македония през 20 век. Когато това бъде направено от управляващите в Скопие, ще е силен знак за промяна в нагласите и съзнанието им. В момента македонските политици имат и изразяват една изключително про-югославска и про-сръбска нагласа и дори гледат на Сърбия като на голям брат, а на ЕС като на една по-голяма Югославия. Разобличаването на всички тези митове и заблуди за ролята на Сърбия през 20-ти век трябва да дойде от Скопие и да потърси извинение от Белград и то преди Сърбия да е станала член на ЕС. България трябва да заяви на сърбите, че ще станат членки на ЕС само след като признаят историческия български характер на Македония и София (заедно със Скопие) получи извинение от Белград за геноцида над българите през 20-ти век, след което да бъде подписан нов Договор за добросъседство и приятелство. В момента Сърбия поддържа всички анти-европейски и анти-български сили в Македония (ролята на УДБА при щурма на македонския парламент и коридора за осъдения Груевски до Унгария) и трябва да им бъде показано, че това ще има своята цена. Пътя на Сърбия към ЕС минава през също толкова български ДА, колкото и македонския.

В никакъв случай не трябва да се поставя под заплаха членството на Македония в НАТО. НАТО е моркова, ЕС е тоягата и двете неща трябва да се разделят и да се ползват в синхрон от България по отношение на самозабравилите се скопски политичари. Нещо повече, България трябва да предложи и да настоява и Сърбия да стане членка на НАТО, преди да се присъедини към ЕС. В добавка, Белград трябва да се присъедини наистина към външната политика на ЕС и да наложи санкции на Русия и визи за руски граждани. Наследниците на Милошевич (Вучич и Дачич) трябва да бъдат извадени от удобната им роля да черпят позитиви от ЕС, но да оставят негативите в страни и да водят про-руска политика на Балканите в ущърб на България и Европа.

На практика, България трябва да търси и да налага своята гледна точка по отношение на Македония и спрямо Гърция, особено като се имат предвид отслабените позиции на Атина в ЕС в последните години. Гърция има тежък проблем с Турция в Егейско море и в Кипър и гърците трябва да знаят, че България може и да не ги подкрепя автоматично по тези казуси, ако те разиграват анти-българската карта (насърчават т.нар. претенции за език и др.) в отношенията си със Скопие и се опитват да възродят анти-българската ос Атина-Белград. Очевидно е, че Ципрас безсрамно използва и лъже Борисов за подкрепата си, докато се опитва да договори в Москва условия, които заобикалят България и подкопават единството на ЕС по отношение на Русия и Газпром.

Като цяло, България не трябва да допуска чужда намеса (дори от Брюксел или Вашингтон) в отношенията си със Скопие и трябва да следва добронамерен подход към държавата и населението като цяло и по-остър към определени политици, които шикалкавят и увъртат по въпроси от значение и за двете страни. Българското признаване на независимостта на РМ е плюс, който не може да се отрече, още повече, че тогава това де факто спира плана на Милошевич да приложи сценарий от Хърватска и в Македония. Българската подкрепа за Македония и през 2001г. (въпреки нежеланието на САЩ тогава) също е факт и е била в критично важен за страната момент. Всички тези неща от последните години следва да се изтъкват, както и факта, че българските паспорти позволяват на много граждани на РМ да пътуват като европейци по света. Може да се обяви, че България ще приема македонски граждани в своите висши и средни училища при условията за български граждани, както и да се опрости пребиваването и работата на македонци в България, дори без паспорти. Натискът за реципрочни действия и премахване на анти-българските текстове от учебниците трябва да остане и да бъде постоянен. Натискът срещу анти-българските фигури в Македония и осветяването на връзките им със сръбските служби също трябва да е постоянен. Срещу определени фигури дори може да се издейства и забрана за влизане в България, която да се разширява и до забрана за влизане в ЕС, подобно на забраните за руснаци.

Друга стъпка е да се допусне за македонски граждани да се осигуряват към НОИ и НЗОК при условия, при каквито и българските граждани го правят и да се лекуват в български лечебни заведения.

Трета (позитивна) стъпка е да се интегрира в някаква степен македонската армия в българската и да се предложи на македонски офицери да служат в българските ВВС и ВМС, а България да поеме въздушната охрана на Македония, срещу задължение на Скопие да участва във финансирането на това. Ако РМ желае да изгради собствени пълноценни ВВС, България също може да окаже помощ – в рамките и под шапката на НАТО, като вид пълноценно евро-атлантическо партьорство. В подобно военно сътрудничество може да бъде включена и Албания със своите летища, пристанища, ВВС и ВМФ (ако изгради такива) и така да има една цялостна зона от Черно море до Адриатика със стабилно натовско присъствие.

С подобни инициативи ролята на България в региона като позитивен и стабилизиращ фактор ще расте, а Македония ще трябва или да следва тренда и да се присъедини, или да загуби още 30 години от развитието си като независима държава.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Днес е Азовско, утре ще е Черно море

Поредния инцидент в Керченския пролив показа, че Москва ни най-малко не е прекратила своята агресия спрямо Украйна и индиректно – спрямо Европа. Украинският президент Петро Порошенко отбеляза в интервю, че Русия няма да се задоволи с нищо по-малко от цяла Украйна и че езикът, от който Кремъл разбира е този на силата. Според много анализатори, това е точно така – Путин непрекъснато изпитва западната решимост да му се опълчат и да начертаят “червени линии”, преминаването на които ще значи война. Доколкото досега такива линии в Украйна няма (освен санкции и нищо не значещи дипломатически и политически изявления), то за Русия това е сигнал, че може да преследва целите си и занапред – а главна цел е разрушаването и унищожаването на Украйна като държава.

В тази цел овладяването на Азовско море и превръщането му в “руско езеро” играе ключова роля, особено след като руските наемници не успяха през 2014-15г. да овладеят Мариупол и да прокарат сухопътна ивица до Крим, което наложи да се строи мост през Керченския пролив. Този мост така и не реши всички проблеми на Крим с доставката на електричество, вода и ресурси, които се изостриха след наложената от Киев блокада на полуострова. За Москва остава актуална темата за овладяване на колкото се може по голяма част от Украйна и като минимум – всички приморски области чак до Одеса и всички територии източно от река Днепър. Този “дневен ред” се налага непрекъснато в про-кремълските медии и от придворните “журналисти” Кисельов, Соловьов и т.н. Изтъква се непрекъснато, че войната със Запада е неизбежна и в подготовка за тази война Русия трябва да овладее колкото се може повече територия, за да не позволи НАТО да я превърне в плацдарм за агресия. Украинците отлично знаят какво се случва с населението във всички окупирани от Русия земи и затова и тяхната решимост да се борят с агресията заслужават адмирации и поддръжка от страна на НАТО и ЕС. Просто защото Украйна днес води войната, която ЕС ще води утре. Ако Украйна бъде превзета и окупирана, само въпрос на време ще е последваща агресия срещу Прибалтика и/или Балканите, маскирана естествено като “освободителен поход”.

Русия отдавна се опитва да забрани на НАТО достъп до Черно море, изтъквайки невалидния аргумент, че само кораби на черноморски страни имат право да влизат в него. Доколкото всички тези страни (Турция, България, Румъния, Украйна, Грузия) са членки на НАТО или кандидати за членство в пакта, то единствената черноморска страна която не желае НАТО в това море е самата Русия, която има и малка брегова ивица, и на всички международни форуми в този регион е малцинство. Затова и руснаците залагат на политиката на силата и принудата, точно както го правят в Азовско море – никакви договори и съглашения нямат значение, когато някой оскотял от пиене руски мужик реве на подчинените си “Дави его, блядь”! Руския флот в момента е най-мощния в Черно море от всички крайбрежни държави (основна част от турския флот е базирана в Средиземно море заради Гърция) и руснаците не биха желали това положение да се измени от постоянно базирани кораби на други натовски държави. Тук разбира се българския интерес е точно обратния – следва заедно с Румъния, Украйна и Грузия (доколкото Турция напоследък не е много последователна и често заиграва с Русия) да се инициира създаването на пълноценна военно-морска база на НАТО в Черно море, в която постоянна дислокация да имат и кораби на САЩ, Канада и Великобритания. Това ще е единствения отговор, от който в Кремъл биха си извадили поука и би накарал руския президент да обмисли добре дали да предприеме следващия си агресивен ход.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , | Leave a comment

Brexit и Ирландия

За много хора, които се интересуват от Брекзит, спорът около Северна Ирландия и границата и с Ейре е малко далечен, съотнесен към общия казус Брекзит и особено как ни касае това нас, българите. Все пак, заслужава си да се обърне внимание на ирландския казус. Лондон е изправен пред перспективата Шотландия да обяви независимост, ако Великобритания все пак напусне ЕС през 2019г., както и подновяване на гражданската война в Северна Ирландия, водила се с променливо темпо през целия 20 век. В добавка, Испания няма да позволи Брекзит да се случи, ако не се предоговори и статута на Гибралтар. За Англия, която посреща 20 век като  империя и 21 век като уважавана свръхсила – икономическа, военна и ядрена, идват времена, в които може да се смали почти до размерите на България и Македония, взети заедно.

Ако се върнем назад в историята, Ирландия или Република Ейре се освобождава от оковите на Британската империя преди точно 97 години 1921г. – 43 години след като България се освобождава от Османската империя. Под британско владичество Ирландия е подложена на гнет, не по-малък от този, който тормози българите под османска власт – достатъчно е да споменем Големия глад от средата на 19 век, вследствие на което населението на Зеления остров намалява с две трети – цели родове измират и много хора емигрират в САЩ. Това е събитие, сравнимо с Голодомора в Украйна. В крайна сметка, и двете страни – Великобритания и Ирландия, стават членки на ЕИО през 1973г. През по-голямата част от 20-ти век насилието в Северна Ирландия, известна и като Ълстър, не спира. ИРА често го пренася и по улиците в Лондон и други английски градове, като това коства много жертви и от двете страни. Със споразумение, което де факто премахва границате между Ълстър и Ейре, подписано през 1998г., на това е сложен край и островът отбелязва голяма крачка напред – Ирландия е де факто обединена, без Великобритания да губи нищо. Вече 20 години това води до нечуван и невиждан преди просперитет, както и до липса на споменаване на Белфаст, Лондондери и останалите градове в едно изречение с убийства и атентати. Сега, 20 години по-късно, това е на път да изчезне. ЕС не иска твърда граница между двете Ирландии, не иска и да остави Обединеното Кралство изцяло в Митническия съюз и Общия пазар без англичаните да приемат върховенството на Съда на ЕС и всички права (в това число и така омразната им имиграция) на ЕС и така де факто спомага за разделянето на Англия и Северна Ирландия. Макар и да не го признава пряко, ЕС иска да накаже Лондон за решението му да напусне и за това всякакви отстъпки са изключени – в противен случай и други страни ще поискат да напуснат и да ползват само привилегиите, които им харесват, без задълженията които не им допадат. На първо място – нетните донори на ЕС са доста уморени от тази си роля, продължаваща с години. Ейре заплашва с вето всички споразумения, които оставят граница и де факто в един момент ще направят така, че Лондон ще трябва избира – дали да угоди на 1 милион юнионисти в Северна Ирландия, или да се погрижи за интересите на останалите над 60 милиона британци. Вероятно ще постигнат някакво средно решение, което да остави Короната като държавен глава (подобно на Канада, Австралия и Нова Зеландия), но Северна Ирландия ще придобие де факто независимост по 95% от делата си и ще остане/стане част от ЕС. Много скоро след това Белфаст ще бъде икономически погълнат от Дъблин и с това фактическото отделяне от Острова (от който може да се отдели и Шотландия в някакъв момент) ще е налице. Това ще е втория случай, в който страна от ЕС/ЕИО поглъща своя съсед, след като през 1990г. тогавашната ФРГ погълна ГДР и се роди Обединена Германия.

На Балканите подобен сценарий изцяло или отчасти може в някакъв момент да се повтори между Румъния и Молдова, България и Македония и Албания и Косово. И това би било позитивен стабилизиращ сценарий, доколкото животът извън ЕС не предлага много комфорт – особено в Източна Европа, но и на британските острови.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , | Leave a comment

Колко струва да си българин?

По последни сведения от Прокуратурата – пет хиляди евро. Толкова са прибирали шефа и чиновниците от ДАБЧ, за да издават заветните удостоверения за български произход, които от своя страна отварят (по-скоро открехват) вратата към заветния Указ на вице-президента, с който разни хора получават документи за да живеят и работят в най-развитата част на Европа.

Именно желанието да живеят и работят в Германия, Швейцария, Швеция, Англия и другите страни от ЕС и ЕИЗ кара хиляди граждани на Македония, Сърбия, Русия, Албания и т.н. да заявяват, че са българи и прадедите им са също са били българи. Практически всеки гражданин на Република Македония, който не е от албански, сръбски, и/или влашки произход е българин по произход и вероятно има документи за това – кръщелни, брачни свидетелства, военни книжки или други. Въпросът е единствено дали ще ги потърси и представи в ДАБЧ, както са направили премиери, министри, депутати, съдии, журналисти и интелектуалци от Република Македония от 1991г. насам.

От своя страна, ДАБЧ е абсолютно ненужна и тунеядна структура, служеща за генериране на корупция и трудоустройване на приближени до властта – като любовницата (жената?) на бившия министър Божидар Лукарски, верен кадър на партията на Кунева. Натоварена с издаването на важен документ, тази Агенция става пресечна точка на много интереси и хранилка на партийни кадри. Толкова е просто, да.

Какво трябва да се направи за в бъдеще? На първо място, тази Агенция да се разпусне и на нейно място да се създаде Комисия или друг орган, в който желаещите да подават документи за жителство и гражданство, а той да събира информация за тях (заедно с ДАНС, ДАР и МВР) и после служебно да движи документите им към Администрацията на Президента – безплатно. Не е нужно издаване на никакво Удостоверение за произход. Причината за това е проста – вероятно  под 10% от хората, получили “бугарски пасош” въз основа на горното Удостоверение се гордеят с това и се наричат българи. Повечето от тях са си го платили, крият българското си гражданство, освен ако не трябва да минават граници в Шенген, а в останалото време псуват “бугарските окупатори” и “жолти татари”. Независимо от факта, че бабите и дядовците им са пеели в училище химна “Шуми Марица” и “Боже, Царя ни пази“, тези хора просто не се чувстват българи (както и много родени в България между другото) и България няма нужда от тях. Никаква. Ако искат да работят в България и/или Европа, могат да кандидатстват за право на жителство в България (нещо подобно на полската Karta Polaka). Безразборното даване на паспорти и гражданство на хора с небългарско съзнание в бъдеще ще ни докара “македонско ДПС” , а не верни избиратели на МВРО, както се надява Каракачанов.

Необходимо е, всеки желаещ да получи българско гражданство по произход от земите, спадащи към Българското етническо землище и компактно населени с българи в края на 19 век (общо взето територията на Българската екзархия), както и хора от определени области в Украйна и Молдова да кандидатстват при облекчени процедури за право на жителство и работа в България, но не и за гражданство. България не печели нищо от новите си граждани, които емигирират в посока Западна Европа, а би трябвало и държавата да има полза от новоизлюпените си граждани, когато им дава щедри права. Разбира се, хора от Македония, Тракия и т.н., които очевидно не са етнически българи, няма как да придобият гражданство на това основание “дядо ми и баба ми викаха, че сме българи”. Те могат да кандидатстват за обща натурализация (след 10 години законно пребиваване в България) заедно с руснаци, китайци и всякякви други. Идваме до най-важния момент – всеки желаещ да стане българин по самосъзнание и произход, произнася клетва към България, пее химна с ръка на сърцето и казва, че се чувства само и единствено българин и никакъв друг. Това става пред камера и се публикува в интернет – всеки българин трябва да се гордее с това си качество, особено ако го е заявил като основание за българско гражданство. Независимо дали се е родил сърбин, украинец или друг, той съзнателно и доброволно казва, че се чувства българин и отсега нататък ще е такъв. Това изявление трябва да става на български език и въобще трябва да се намери механизъм за отсяване на български граждани, родени в чужбина и незнаещи български език (примерно замяна на документите им с такива за доживотно право на жителство, без права да гласуват). В Естония този проблем е решен отлично. Не може да гласувате за български парламент, президент или кмет, без да знаете официалния език в държавата. Това, заедно с всеобщо гарантирано право на българите по целия свят свободно а гласуват, в т.ч. и по пощата и през интернет, ще реши много от сегашните проблеми на страната, в която неуки хора избират още по-неуки депутати, кметове и общински съветници. Проблема с гражданството за пари също ще е решен – правото да си българин не струва пари, защото е безценно, или поне такава е идеята. Разбира се, на никой чужденец, било той от Македония, Украйна или другаде не се гарантира 100% получаване на гражданство, независимо от документите и декларациите, които той би представил или направил, ако бъде преценено, че той е опасен за националната сигурност или по други причини. Но отказите трябва да се взимат от Комисия, която да ги аргументира максимално прозрачно и тези откази да не може да се обжалват пред съда. Членовете на тази комисия трябва да са хора, които максимално добре познават ситуацията в дадена държава, историята, както и психолози и т.н. В крайна сметка, това едва ли ще изкорени корупцията съвсем, но вероятно ще я редуцира значително. И ще ни спести псувните на завален сръбски от разни “сънародници”, или пък други, които не знаят за коя партия ще гласуват, освен номера на бюлетината и.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Дъното, наречено работодатели

Валери Симеонов отдавна не може да ме изненада с никое свое действие или словоблудство, затова и не коментирам тази одиозна фигура. Това, което истински ме отврати обаче, е подкрепата за този човек от т.нар. “работодателски организации” и изречените от едно лице (или по-точно пълен задник) думи срещу хората с увреждания – “Протестите срещу Валери Симеонов показвали, че обществото е много болно” край на цитата. Винаги съм смятал синдикатите за по-неадекватни в условията на пазарна икономика, но напоследък работодателски организации като КРИБ и АИК, чийто видни представители са хора като Домусчиев и посочения по-горе Велев определено вдигат (или по-точно свалят) летвата на неадекватни приказки и действия. В добавка към горепосочения цитат, представител на КРИБ заплаши с контра-протести и посочи и брой на протестиращите – 20 хиляди щели да бъдат изкарани насила на жълтите павета. Това деяние (принуждаване на хора да “протестират”) би трябвало да е криминализирано като купуването на гласове, просто защото правото на протест е законно и легитимно, когато се изпълнява от всеки индивидуално, поради лични убеждения. Когато някакви клети хорица (като работещите за т.нар. “работодатели”) бъдат товарени в автобуси и насила водени някъде, това е престъпление и следва да се знае.

“Работодателите” като горе изброените отдавна са доказали, че разглеждат образованието и здравеопазването не като задължения на държавата да ги осигури в достатъчно качество и количество на гражданите си, а по-скоро като допълващи собствения им бизнес сектори – образованието трябва да “произвежда” само кадри за т.нар. бизнес, а здравеопазването да ги поддържа здравословно годни да работят по 15-18 часа на ден. И дотам. Тези “хора” трудно схващат идеята, че човек не живее, за да работи, а обратното и това няма как да се промени. Опитват се да променят Кодекса на труда, за да превърнат България в някаква латифундия, в която шепа едри олигарси (познати и с прозвището назначени капиталисти) колят и бесят, но основен проблем в случая се явява изтичането на работна ръка към други страни в ЕС и извън ЕС. Всеки, който в последните 20 години е пожелал да се махне от България, независимо от възрастта и образованието си, вече го е направил. Свидетели сме на много случаи, в които и високо, и ниско образовани хора си намират в чужбина работа, която е по-добре платена от тази тук. Това разбива мита за ниската производителност на труда в България, която била причина за ниските заплати. Един работник само с факта на преместването си в Англия или Германия явно става 5 до 8 пъти по-производителен. Проблемът с производителността е въпрос на иновативност и инвестиции в нови технологии и това е въпрос главно към мениджърите и работодателите, а не към работниците. Като добавим към това и присъщата непочтенност на голяма част от българския бизнес, който “спестява” от легално платени заплати и осигуровки, става ясно и защо хората предпочитат да напускат България, вместо да работят за “работодатели” като Велев, Домусчиев и останалите подобни имена.

Добре е да поясним и откъде се появиха всички тези новоизлюпени капиталисти, довчерашни комсомолски секретари. Нито един от тези хора (с малки изключения) няма диплома от истинско бизнес-училище, а повечето са възпитаници на АОУНСУ, милиционерската школа в Симеоново и други подобни места, а трудовата им кариера води началото си от ДС, ВКР и/или БКП – това са факти, които трудно се прикриват дори и 30 години след началото на т.нар. преход. Тези “работодатели”, заедно с тези “политици” от БКП (БСП+ГЕРБ+ДПС) са хората, които буквално принудиха 2 милиона българи да изберат чужбина и заради които цели региони на страната се обезлюдяват.

Сегашното желание на тези “работодатели” да внасят безконтролно всякаква работна ръка от държави като Филипините, Бангладеш и Пакистан показва освен невежество, и пълно игнориране на обективни условия за развитие. Вносът на работна ръка, която не е пряко свързана с конкретен работодател и той не носи отговорност за нея, е опасна бомба, която виждаме да цъка в Западна Европа. Създаването на гета, населени с чужденци, които са дошли в Европа (за тях България ще е просто трамплин към други страни) е опасно и трябва да се каже ясно и високо. Вносът на работници, които да заместват липсващите кадри у дома (защото същия този бизнес не спомага раждането и отглеждането на деца, които разглежда като тежест и бреме) не е панацея и това трябва да стане ясно и да се обясни на т.нар. работодатели. Всъщност за тези хора е далеч по-подходящо понятието “чорбаджии”.

В заключение може да се каже, че общество, в което се търпи подобни на Велев и Симеонов хора да му говорят по подобен начин от екрана на телевизиите, без това да доведе до незабавното им подвеждане под наказателна отговорност за реч на омраза, наистина е болно. В терминален стадий.


Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , | Leave a comment

Случаят Кашоги – какво ни казва той за тираните по света.

Джамал Кашоги, саудитски журналист и критик на режима в Рияд, е бил брутално убит (рязан жив на парчета), докато е имал неблагоразумието (или дори глупостта) да влезе доброволно в саудитското консулство в Истанбул. Това става ясно от последните сведения по случая, огласени от Турция и при засилващия се натиск от страна на САЩ и ЕС към Саудитска Арабия да даде сведения за съдбата на журналиста, изчезнал на 2-ри октомври.

За мен лично остава непонятно, как Кашоги си е въобразил, че ще го оставят да напусне свободно след като е работил като съветник за управляващите в Рияд и знае вероятно точно за какъв тип хора идва реч. Има добре документирани случаи на отвличания на непокорни принцове, опитали се да избягат от Саудитска Арабия, която се изживява нещо като световен арабски лидер и авторитарните и емири не търпят и най-малка критика. С особена сила това важи за престолонаследни и считан за “реформатор” Мохамед Бин Салман (известен и като МбС), по чиято заповед екип за мокри поръчки е пристигнал в Истанбул преди фаталния за Кашоги 2 октомври.  Явно Кашоги се е считал или за твърде маловажен, или за твърде важен (като живеещ в САЩ дописник на Вашингтон Таймс), за да счита, че Рияд ще се занимава специално с него. Е, явно е направил смъртоносна грешка в преценката си, което показва, че за режими подобни на този в Рияд, Дамаск, Техеран, Анкара или Москва няма маловажни случаи, когато някой трябва да бъде убит. Саудитска Арабия нанесе огромен удар по имиджа си и щетите по репутацията и ще струват милиарди, само заради прищевките на някой разглезен принц критика му да бъде нарязан жив, вероятно пред камера. Ако преди за Кашоги бяха чували ограничен кръг хора, интересуващи се от бъркотията в Близкия Изток, днес за него с неохота говори и самия Тръмп, който също вижда, че под натиска на общественото мнение (което той би нарязал подобно на МбС) в САЩ ще се наложи да обяви санкции срещу Рияд. Иначе е непонятно защо обявява санкции срещу Москва заради опита за отравяне на Скрипал, а не и срещу “съюзниците си”.

В кратката си история на независима държава Саудитска Арабия има дълга и мрачна история на пряко и косвено финасиране на екстремистки религиозни течения (уахабизъм) и терористични движения и терористи (Ал Каеда и Осама бен Ладен), финансиране на войни с цел налагане на исляма в Европа (войната в Босна беше възможна и заради саудитските пари за финансиране на покупките на оръжия и вноса на наемници-талибани от арабския свят), трафик на наркотици (един куп саудитски принцове пренясяли кока с частните си самолети, вярно, основно за лична употреба по партита в Европа) под дипломатическо прикритие, според документи от Уикилийкс и ред други неща. Петнадесет от общо 19 терористи, отвлекли самолетите на 11 септември 2001г., са саудитци – факт, който макар и известен, никога не доведе до ясни мерки срещу Рияд, а в крайна сметка доведе до бомбардировки и окупация на Афганистан и Ирак, чиито граждани не са участвали в това деяние. Има много спекулации как саудитците са потулили фактите и са се откупили от янките, за да не бъдат демократизирани по пълна програма. През 2011г. водена от Саудитска Арабия коалиция де факто окупира съседен Бахрейн, за да спре протестите на местните шиити там, част от “Арабската пролет” Тези протести бяха брутално смазани, след като преди това Рияд смаза с кръв протести на собственото си шиитско малцинство. Точно заради подобни действия, Башар Асад е парий, подкрепян единствено от подобни парии в Москва и Техеран, и в страната му има война, финансирана и от Рияд. С какво режима на династията Сауд е по-различен от този на Асад или Кадафи, или Саддам Хюсеин в Ирак, или пък враговете им от другата страна на Залива – аятоласите в Техеран? По-малко кървав? Едва ли – ако са способни да нарежат жив човек в консулството си само за няколко критични статии, представете си какво ли правят в самата Саудитска Арабия. Точно това си представят конгресмени и сенатори в САЩ, докато притискат Тръмп за твърд отговор, това си представят и Берлин, Париж и Лондон, когато спират срещи със саудитци и отказват саудитски форуми. Това, което правят саудитците в Йемен се нарича геноцид и вече е все по-трудно да се отрича, независимо от ролята им за стабилните цени на петрола, сдържането на Иран и постигането на някаква сделка между Израел и палестинците. Вероятно (и парадоксално) със смъртта си Джамал Кашоги ще предизвика по-голям ефект, отколкото със всичките си статии и критики приживе.

За нас остава поуката да не допускаме да попадаме в ръцете на подобни сатрапи, водени от наивната вяра, че ще ни помогнат да се измъкнем оттам преди да е станало късно – ЕС, САЩ или който и да е друг.

Тук разбира се е редно да се сетим и за един друг човек, който България предаде на държава, сходна на Саудитска Арабия и чиято съдба е неизвестна и до днес – Абдуллах Бююк.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Изтребителите – епизод пореден

МО успя да се сдобие с поредната купчина хартия, наречена “оферти за нови изтребители за ВВС”, сага, която се точи вече поне десетилетие. Само си представете каква досада е обзела хората от SAAB например, които повече от 15 години гледат жалкото зрелище, наречено “придобиване на нови способности за Българската армия”. Един куп хора, които не отличават витлов от реактивен самолет съвсем са се взели насериозно и препоръчват каква техника би била най-добра за нашите пилоти, като двете крайни и основни версии са – “МиГ-29 до последно” (про-руското лоби, което изпълнява спуснати от Москва задачи) и “Ф-16 утре, ако ще и втора ръка, с него идва и Ф-35” е рефренът на про-американското лоби, което просто изпълнява бизнес плана “America First”. Някъде в цялата какафония (главно поради липсата на ангажиране от страна на Германия с политическа подкрепа) остана назад и не се появи въобще оферта за нови Еврофайтъри, евентуална оферта за френски Рафал остана като екзотичен френски повей и дотам. Още преди поне петилетка беше ясно, че сума от порядъка 1.4-1.8 млрд. лева ще стигне за максимум 6-8 машини, с неособено големи/модерни бойни възможности, лимитирано въоръжение и поддръжка. Точно така – може самолетът да е нов и отново да има по-малки бойни възможности от някой по-стар модел – зависи от цената и какво е решил да даде продавача. Справка са Саудитска Арабия и Израел – и едните и другите купуват нови F-15 и F-16, но едната страна получава изключително орязани машини, с чиито възможности другата страна е прекрасно запозната.

Нелепо е поведението на политиците (в т.ч. и президента), които разграват водевил с оферти от години, при положение, че са напълно наясно, че в офертите няма да има кой знае каква разлика само заради България – нито сме се доказали като безспорен член на НАТО като Полша, нито бройката 8-9 машини е нещо значително извън ПР-шумотевицата. В това време Хърватска (чиито ВВС не са по-способни от българските) успя да привлече на военното летище в Задар Център на НАТО за обучение на пилоти за мисии за търсене и спасяване. Това е пример за инициатива, от която Хърватска ще извлече много ползи и ще се позиционира като съюзник в НАТО, който допринася за общата сигурност, а не е просто армия, чиито самолети са поставени в зависимост от прищевките на недозрели наполеоновци и дребни рушветчийски схеми.

България следва да си даде сметка за големината на територията си и положението си на източния фланг на НАТО и да развива бойни способности като се отчита този факт. Като се има в предвид, че в последните 30 години не е закупувана нова бойна техника, извън екзотичните покупки на Пилатус, Спартан и Кугар (подарените белгийски фрегати са втора ръка) процентът от БВП, който трябва да се заделя, за да може към 2030-та да има адекватна армия е доста над 2% и е повече към 3%. При сегашния БВП от около 100 млрд. лева това са между 2 и 3 млрд. за армия годишно. При адекватно планиране и заделяне на между 20 и 30% от тази сума за превъоръжаване и други около 20% за учения и тренировки, може да имаме между 600 и 900 милиона лева годишно.

Нуждата от изтребителна авиация на държава с размерите на България  и голяма зона на отговорност в Черно море е между 36-48 самолета и в оптималния вариант – 72 машини. Поне толкова имат поотделно членки на НАТО като Дания, Холандия, Белгия – и трите сумарно с малко надвишават територията на България, а не се намират на източния (горещ) фланг на Алианса, откъдето може да се очаква (ако възникне) конфликт с Русия. 18 машини са една ескадрила от 14 едноместни и 4 двуместни машини, което дава пълноценна възможност за водене на бойна подготовка, тренировки, патрулиране и еър полисинг в ПМУ и СМУ (прости и сложни метеоусловия), денем и нощем 24/7. Две боеготови ескадрили са минимумът за пълноценни ВВС, а още по-добре е три или четири, развърнати на няколко авиобази. В новите реалности България граничи на изток с Русия и на запад със Сърбия, враждебни или поне не особено приятелски към НАТО, което поставя съответните изисквания за дислокация на авиацията – освен сегашните авиобази Граф Игнатиево и Безмер, възраждане и на Габровница до Монтана и Равнец до Бургас (и/или Добрич и Балчик като морски бази). За да не бъдат разходите по авиобазите само в тежест на българския бюджет, може да бъдат поканени съюзни държави от Западния фланг на НАТО – Канада, САЩ, Великобритания, Белгия, Норвегия, Дания, Германия, които да разположат постоянно или да ротират там свои ескадрили и да водят летателна и бойна подготовка, като поемат и част от разходите по издръжката на базата. Това ще е и силен политически и военен знак към Москва, че България вече не е мека цел, за каквато ни считат в Кремъл и до днес. Една авиобаза до Монтана и ще покаже на Белград, че заиграванията с Русия имат своята негативна цена, освен благотворния ефект върху местната икономика и потенциал.

България може да предложи и на Албания и Македония и Черна гора (които нямат и не планират собствени ВВС) да обучава техни пилоти в Долна Митрополия, и после те да летят на самолети на българските ВВС, които заедно с българските си колеги да поемат и една широка зона на отговорност между Адриатика и Черно море – това ще е истински пример за балканско сътрудничество вътре в НАТО, което би се погледнало с много добро око в Брюксел и Вашингтон. Скопие, Тирана и Подгорица могат да подпомогнат инициативата с частично финансиране и поддържане на оперативни авиобази на своя територия, отново със смесен персонал. Отново може да се отправи инициатива към други съюзници да разположат свои самолети и да патрулират и водят бойна подготовка на Балканите. Това може да е отново силен сигнал към Сърбия (още повече ако има и ВВС от западни страни), че заиграването и с Русия не е мъдра идея и с подходяща дипломатическа и политическа офанзива Белград да поеме курс към НАТО, което в някакво бъдеще означава – Сърбия също да се нареди на опашка за купуване на самолети, които са на въоръжение в съседните (и вече съюзни) България, Унгария, Румъния, Хърватска. Не е никак лоша идеята и за общ изтребителен конкурс с Хърватска (която тази година закупи Ф-16 втора ръка от Израел), което означава, че след 10-15 години Загреб отново ще мисли за нови машини, които да заменят сегашните. Колкото по-голямо количество се поръча, толкова по-добри са цените – Белгия, Дания, Холандия и Норвегия също са правили общи конкурси.

Всичко това може да е част от една цялостна концепция за превъоръжаване, която да включва и развитие на Флота и Сухопътните войски отвъд кухите фрази за просто реформиране, пълно интегриране в НАТО и достигане на прага от 2% от БВП, които напоследък шаблонно се формулират от Велизар Шаламанов, чиято визия не стига по-далеч от мисленето на НАТО-вски чиновник. Ако България излезе и заяви – нужни са ни между 48 и 72 многоцелеви машини с пълни бойни възможности за въздушен бой и бомбардиране за да се откажем от руската техника и да въведем отново в строя две или три авиобази би поставило страната в различна ситуация. Цената на отделен самолет ще спадне, ще може да да се договори много по-добър офсет и вероятно ползите за БВП ще са между 40-60% от отделената за отбрана сума. За целта е необходима и дългосрочна политика в сектора, отвъд сформирани на случаен принцип комисии, които да разпределят комисонните за едни 8-9 самолета.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Наборна служба? Защо не?

Идеята за наборна служба отдавна витае във въздуха и след руската агресия в Украйна, войната в Сирия и турските анонси за все по-силни намеси във вътрешните работи на съседните страни, тази идея е все по-адекватна. Проблемът разбира се е, че в устата на министри от т.нар. “Обеднели патреоди” тази идея придобива гротескно измерение, още повече съчетана и с дискриминационната идея за връщане на Трудови войски и пращане на циганите в тях.

Наборната армия през 21 век не е отживелица, доколкото има за цел да обучи и подготви гражданите на една страна за неблагоприятни действия и събития, които не са невъзможни да се случат. В съвременните войни, няма значение колко икономически, социално и културно е развита една страна, за да може да противостои на враждебни сили с по-ниско ниво на развитие. Типичен пример са Турция и Русия – несъмнено по-изостанали от ЕС като развитие, но с армии, които са превъзхождат всяка европейска армия поотделно, а вероятно (в случая с Русия) и като съвкупност. Както разбраха украинците, в пряк сблъсък с противник има значение единствено това каква армия имаш, и нищо друго.

В българските условия, наборната военна служба трябва да дава обучение на младежи за базови военни и извънредни ситуации и да получават полезни и за живота извън казармата знания. За целта е нужно военната служба да обхваща и момичетата, които да служат заедно и наравно с момчетата – това би решило и доста проблеми свързани със типичната армейска простотия, която в смесени колективи отсъства. Срокът на наборната служба трябва да е в порядъка на 6-9-12 месеца, и тя трябва да протича основно в учебни поделения и наборните да не се смесват с професионалните войници – това би решило и много проблеми по веригата новобранци-стари, преди още да са възникнали.

Младежите трябва да имат избор в какви военни специалности да се развиват и да кандидатстват за желаните от тях, като класирането да се извършва въз основа на изпити и тестове за пригодност. Трябва да могат да избират и кога да влязат в казарма, за възрастта 18-25 години. Армията трябва да предлага и обучение за граждански специалности (например шофьори категория С, за верижни машини, за специална техника и т.н.) срещу договор за малко по-дълга служба (примерно 18 месеца) в която армията да се възползва от уменията на обучения от нея човек. Наборната служба трябва до известна степен да е продължение на образованието в гимназията и да е междинно звено между училището и последващия живот и кариера на даден човек. Би следвало уикендите да са свободни за поне 80% от наборниците, плюс други цивилни права, които да ги отличават от професионалните войници, например.

Вариантите за освобождаване от военна служба трябва да са ясно разписани – това би ограничило корупцията. Например нежелание за носене на оръжие може да се замени с гражданска служба в други държавни структури, или пък за родители на две или повече деца – освобождаване от служба изцяло (подпомагане на демографската политика). Също така, ако човек иска, може да подпише направо контракт за професионален войник (за срок по-дълъг от 3 години), и това да му се зачита и за наборна служба. Държавата може да подпомага този избор и със стипендии за университети, т.е. част от парите, плащани за държавна поръчка във ВУЗ-овете, да са за квота на отслужили младежи. Обучението във военни ВУЗ-ове също следва да се зачита за военна служба.

Важно е армията да не се използва за сегрегация по етнически признак и хората, които не са пригодни по причина образование например, да бъдат пращани в граждански институции, и да не се допуска създаването на квази-военни строителни фирми от типа на ГУСВ и прочее, или други форми на принудителен труд.

Особено внимание трябва да се обърне на отношението към наборните войници, огромната част (над 80%) от които ще отбият военната служба и ще отидат в цивилния живот без други взаимоотношения с армията. Важно е да бъдат третирани с уважение, като граждани в униформа, които са изпратени да научат нещо полезно, а не като пушечно месо и безплатна работна ръка, каквато беше практиката от съвсем скорошното минало. Това ще гарантира пък на армията и военните отношение от страна на гражданите, което ще е различно от сегашното пренебрежително и неглижиращо проблемите на отбраната в стил “ама с кого ще воюваме и тия ли ще ни пазят?”. Това е важен процес, който оставен в ръцете на хора, като Каракачанов, Сидеров и Симеонов, ще бъде изпълнен със всички рецидиви и лоши практики от миналото, съчетан и с откровена корупция.

Posted in Некои съображения | Leave a comment