Колко струва да си българин?

По последни сведения от Прокуратурата – пет хиляди евро. Толкова са прибирали шефа и чиновниците от ДАБЧ, за да издават заветните удостоверения за български произход, които от своя страна отварят (по-скоро открехват) вратата към заветния Указ на вице-президента, с който разни хора получават документи за да живеят и работят в най-развитата част на Европа.

Именно желанието да живеят и работят в Германия, Швейцария, Швеция, Англия и другите страни от ЕС и ЕИЗ кара хиляди граждани на Македония, Сърбия, Русия, Албания и т.н. да заявяват, че са българи и прадедите им са също са били българи. Практически всеки гражданин на Република Македония, който не е от албански, сръбски, и/или влашки произход е българин по произход и вероятно има документи за това – кръщелни, брачни свидетелства, военни книжки или други. Въпросът е единствено дали ще ги потърси и представи в ДАБЧ, както са направили премиери, министри, депутати, съдии, журналисти и интелектуалци от Република Македония от 1991г. насам.

От своя страна, ДАБЧ е абсолютно ненужна и тунеядна структура, служеща за генериране на корупция и трудоустройване на приближени до властта – като любовницата (жената?) на бившия министър Божидар Лукарски, верен кадър на партията на Кунева. Натоварена с издаването на важен документ, тази Агенция става пресечна точка на много интереси и хранилка на партийни кадри. Толкова е просто, да.

Какво трябва да се направи за в бъдеще? На първо място, тази Агенция да се разпусне и на нейно място да се създаде Комисия или друг орган, в който желаещите да подават документи за жителство и гражданство, а той да събира информация за тях (заедно с ДАНС, ДАР и МВР) и после служебно да движи документите им към Администрацията на Президента – безплатно. Не е нужно издаване на никакво Удостоверение за произход. Причината за това е проста – вероятно  под 10% от хората, получили “бугарски пасош” въз основа на горното Удостоверение се гордеят с това и се наричат българи. Повечето от тях са си го платили, крият българското си гражданство, освен ако не трябва да минават граници в Шенген, а в останалото време псуват “бугарските окупатори” и “жолти татари”. Независимо от факта, че бабите и дядовците им са пеели в училище химна “Шуми Марица” и “Боже, Царя ни пази“, тези хора просто не се чувстват българи (както и много родени в България между другото) и България няма нужда от тях. Никаква. Ако искат да работят в България и/или Европа, могат да кандидатстват за право на жителство в България (нещо подобно на полската Karta Polaka). Безразборното даване на паспорти и гражданство на хора с небългарско съзнание в бъдеще ще ни докара “македонско ДПС” , а не верни избиратели на МВРО, както се надява Каракачанов.

Необходимо е, всеки желаещ да получи българско гражданство по произход от земите, спадащи към Българското етническо землище и компактно населени с българи в края на 19 век (общо взето територията на Българската екзархия), както и хора от определени области в Украйна и Молдова да кандидатстват при облекчени процедури за право на жителство и работа в България, но не и за гражданство. България не печели нищо от новите си граждани, които емигирират в посока Западна Европа, а би трябвало и държавата да има полза от новоизлюпените си граждани, когато им дава щедри права. Разбира се, хора от Македония, Тракия и т.н., които очевидно не са етнически българи, няма как да придобият гражданство на това основание “дядо ми и баба ми викаха, че сме българи”. Те могат да кандидатстват за обща натурализация (след 10 години законно пребиваване в България) заедно с руснаци, китайци и всякякви други. Идваме до най-важния момент – всеки желаещ да стане българин по самосъзнание и произход, произнася клетва към България, пее химна с ръка на сърцето и казва, че се чувства само и единствено българин и никакъв друг. Това става пред камера и се публикува в интернет – всеки българин трябва да се гордее с това си качество, особено ако го е заявил като основание за българско гражданство. Независимо дали се е родил сърбин, украинец или друг, той съзнателно и доброволно казва, че се чувства българин и отсега нататък ще е такъв. Това изявление трябва да става на български език и въобще трябва да се намери механизъм за отсяване на български граждани, родени в чужбина и незнаещи български език (примерно замяна на документите им с такива за доживотно право на жителство, без права да гласуват). В Естония този проблем е решен отлично. Не може да гласувате за български парламент, президент или кмет, без да знаете официалния език в държавата. Това, заедно с всеобщо гарантирано право на българите по целия свят свободно а гласуват, в т.ч. и по пощата и през интернет, ще реши много от сегашните проблеми на страната, в която неуки хора избират още по-неуки депутати, кметове и общински съветници. Проблема с гражданството за пари също ще е решен – правото да си българин не струва пари, защото е безценно, или поне такава е идеята. Разбира се, на никой чужденец, било той от Македония, Украйна или другаде не се гарантира 100% получаване на гражданство, независимо от документите и декларациите, които той би представил или направил, ако бъде преценено, че той е опасен за националната сигурност или по други причини. Но отказите трябва да се взимат от Комисия, която да ги аргументира максимално прозрачно и тези откази да не може да се обжалват пред съда. Членовете на тази комисия трябва да са хора, които максимално добре познават ситуацията в дадена държава, историята, както и психолози и т.н. В крайна сметка, това едва ли ще изкорени корупцията съвсем, но вероятно ще я редуцира значително. И ще ни спести псувните на завален сръбски от разни “сънародници”, или пък други, които не знаят за коя партия ще гласуват, освен номера на бюлетината и.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Дъното, наречено работодатели

Валери Симеонов отдавна не може да ме изненада с никое свое действие или словоблудство, затова и не коментирам тази одиозна фигура. Това, което истински ме отврати обаче, е подкрепата за този човек от т.нар. “работодателски организации” и изречените от едно лице (или по-точно пълен задник) думи срещу хората с увреждания – “Протестите срещу Валери Симеонов показвали, че обществото е много болно” край на цитата. Винаги съм смятал синдикатите за по-неадекватни в условията на пазарна икономика, но напоследък работодателски организации като КРИБ и АИК, чийто видни представители са хора като Домусчиев и посочения по-горе Велев определено вдигат (или по-точно свалят) летвата на неадекватни приказки и действия. В добавка към горепосочения цитат, представител на КРИБ заплаши с контра-протести и посочи и брой на протестиращите – 20 хиляди щели да бъдат изкарани насила на жълтите павета. Това деяние (принуждаване на хора да “протестират”) би трябвало да е криминализирано като купуването на гласове, просто защото правото на протест е законно и легитимно, когато се изпълнява от всеки индивидуално, поради лични убеждения. Когато някакви клети хорица (като работещите за т.нар. “работодатели”) бъдат товарени в автобуси и насила водени някъде, това е престъпление и следва да се знае.

“Работодателите” като горе изброените отдавна са доказали, че разглеждат образованието и здравеопазването не като задължения на държавата да ги осигури в достатъчно качество и количество на гражданите си, а по-скоро като допълващи собствения им бизнес сектори – образованието трябва да “произвежда” само кадри за т.нар. бизнес, а здравеопазването да ги поддържа здравословно годни да работят по 15-18 часа на ден. И дотам. Тези “хора” трудно схващат идеята, че човек не живее, за да работи, а обратното и това няма как да се промени. Опитват се да променят Кодекса на труда, за да превърнат България в някаква латифундия, в която шепа едри олигарси (познати и с прозвището назначени капиталисти) колят и бесят, но основен проблем в случая се явява изтичането на работна ръка към други страни в ЕС и извън ЕС. Всеки, който в последните 20 години е пожелал да се махне от България, независимо от възрастта и образованието си, вече го е направил. Свидетели сме на много случаи, в които и високо, и ниско образовани хора си намират в чужбина работа, която е по-добре платена от тази тук. Това разбива мита за ниската производителност на труда в България, която била причина за ниските заплати. Един работник само с факта на преместването си в Англия или Германия явно става 5 до 8 пъти по-производителен. Проблемът с производителността е въпрос на иновативност и инвестиции в нови технологии и това е въпрос главно към мениджърите и работодателите, а не към работниците. Като добавим към това и присъщата непочтенност на голяма част от българския бизнес, който “спестява” от легално платени заплати и осигуровки, става ясно и защо хората предпочитат да напускат България, вместо да работят за “работодатели” като Велев, Домусчиев и останалите подобни имена.

Добре е да поясним и откъде се появиха всички тези новоизлюпени капиталисти, довчерашни комсомолски секретари. Нито един от тези хора (с малки изключения) няма диплома от истинско бизнес-училище, а повечето са възпитаници на АОУНСУ, милиционерската школа в Симеоново и други подобни места, а трудовата им кариера води началото си от ДС, ВКР и/или БКП – това са факти, които трудно се прикриват дори и 30 години след началото на т.нар. преход. Тези “работодатели”, заедно с тези “политици” от БКП (БСП+ГЕРБ+ДПС) са хората, които буквално принудиха 2 милиона българи да изберат чужбина и заради които цели региони на страната се обезлюдяват.

Сегашното желание на тези “работодатели” да внасят безконтролно всякаква работна ръка от държави като Филипините, Бангладеш и Пакистан показва освен невежество, и пълно игнориране на обективни условия за развитие. Вносът на работна ръка, която не е пряко свързана с конкретен работодател и той не носи отговорност за нея, е опасна бомба, която виждаме да цъка в Западна Европа. Създаването на гета, населени с чужденци, които са дошли в Европа (за тях България ще е просто трамплин към други страни) е опасно и трябва да се каже ясно и високо. Вносът на работници, които да заместват липсващите кадри у дома (защото същия този бизнес не спомага раждането и отглеждането на деца, които разглежда като тежест и бреме) не е панацея и това трябва да стане ясно и да се обясни на т.нар. работодатели. Всъщност за тези хора е далеч по-подходящо понятието “чорбаджии”.

В заключение може да се каже, че общество, в което се търпи подобни на Велев и Симеонов хора да му говорят по подобен начин от екрана на телевизиите, без това да доведе до незабавното им подвеждане под наказателна отговорност за реч на омраза, наистина е болно. В терминален стадий.


Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , | Leave a comment

Случаят Кашоги – какво ни казва той за тираните по света.

Джамал Кашоги, саудитски журналист и критик на режима в Рияд, е бил брутално убит (рязан жив на парчета), докато е имал неблагоразумието (или дори глупостта) да влезе доброволно в саудитското консулство в Истанбул. Това става ясно от последните сведения по случая, огласени от Турция и при засилващия се натиск от страна на САЩ и ЕС към Саудитска Арабия да даде сведения за съдбата на журналиста, изчезнал на 2-ри октомври.

За мен лично остава непонятно, как Кашоги си е въобразил, че ще го оставят да напусне свободно след като е работил като съветник за управляващите в Рияд и знае вероятно точно за какъв тип хора идва реч. Има добре документирани случаи на отвличания на непокорни принцове, опитали се да избягат от Саудитска Арабия, която се изживява нещо като световен арабски лидер и авторитарните и емири не търпят и най-малка критика. С особена сила това важи за престолонаследни и считан за “реформатор” Мохамед Бин Салман (известен и като МбС), по чиято заповед екип за мокри поръчки е пристигнал в Истанбул преди фаталния за Кашоги 2 октомври.  Явно Кашоги се е считал или за твърде маловажен, или за твърде важен (като живеещ в САЩ дописник на Вашингтон Таймс), за да счита, че Рияд ще се занимава специално с него. Е, явно е направил смъртоносна грешка в преценката си, което показва, че за режими подобни на този в Рияд, Дамаск, Техеран, Анкара или Москва няма маловажни случаи, когато някой трябва да бъде убит. Саудитска Арабия нанесе огромен удар по имиджа си и щетите по репутацията и ще струват милиарди, само заради прищевките на някой разглезен принц критика му да бъде нарязан жив, вероятно пред камера. Ако преди за Кашоги бяха чували ограничен кръг хора, интересуващи се от бъркотията в Близкия Изток, днес за него с неохота говори и самия Тръмп, който също вижда, че под натиска на общественото мнение (което той би нарязал подобно на МбС) в САЩ ще се наложи да обяви санкции срещу Рияд. Иначе е непонятно защо обявява санкции срещу Москва заради опита за отравяне на Скрипал, а не и срещу “съюзниците си”.

В кратката си история на независима държава Саудитска Арабия има дълга и мрачна история на пряко и косвено финасиране на екстремистки религиозни течения (уахабизъм) и терористични движения и терористи (Ал Каеда и Осама бен Ладен), финансиране на войни с цел налагане на исляма в Европа (войната в Босна беше възможна и заради саудитските пари за финансиране на покупките на оръжия и вноса на наемници-талибани от арабския свят), трафик на наркотици (един куп саудитски принцове пренясяли кока с частните си самолети, вярно, основно за лична употреба по партита в Европа) под дипломатическо прикритие, според документи от Уикилийкс и ред други неща. Петнадесет от общо 19 терористи, отвлекли самолетите на 11 септември 2001г., са саудитци – факт, който макар и известен, никога не доведе до ясни мерки срещу Рияд, а в крайна сметка доведе до бомбардировки и окупация на Афганистан и Ирак, чиито граждани не са участвали в това деяние. Има много спекулации как саудитците са потулили фактите и са се откупили от янките, за да не бъдат демократизирани по пълна програма. През 2011г. водена от Саудитска Арабия коалиция де факто окупира съседен Бахрейн, за да спре протестите на местните шиити там, част от “Арабската пролет” Тези протести бяха брутално смазани, след като преди това Рияд смаза с кръв протести на собственото си шиитско малцинство. Точно заради подобни действия, Башар Асад е парий, подкрепян единствено от подобни парии в Москва и Техеран, и в страната му има война, финансирана и от Рияд. С какво режима на династията Сауд е по-различен от този на Асад или Кадафи, или Саддам Хюсеин в Ирак, или пък враговете им от другата страна на Залива – аятоласите в Техеран? По-малко кървав? Едва ли – ако са способни да нарежат жив човек в консулството си само за няколко критични статии, представете си какво ли правят в самата Саудитска Арабия. Точно това си представят конгресмени и сенатори в САЩ, докато притискат Тръмп за твърд отговор, това си представят и Берлин, Париж и Лондон, когато спират срещи със саудитци и отказват саудитски форуми. Това, което правят саудитците в Йемен се нарича геноцид и вече е все по-трудно да се отрича, независимо от ролята им за стабилните цени на петрола, сдържането на Иран и постигането на някаква сделка между Израел и палестинците. Вероятно (и парадоксално) със смъртта си Джамал Кашоги ще предизвика по-голям ефект, отколкото със всичките си статии и критики приживе.

За нас остава поуката да не допускаме да попадаме в ръцете на подобни сатрапи, водени от наивната вяра, че ще ни помогнат да се измъкнем оттам преди да е станало късно – ЕС, САЩ или който и да е друг.

Тук разбира се е редно да се сетим и за един друг човек, който България предаде на държава, сходна на Саудитска Арабия и чиято съдба е неизвестна и до днес – Абдуллах Бююк.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Изтребителите – епизод пореден

МО успя да се сдобие с поредната купчина хартия, наречена “оферти за нови изтребители за ВВС”, сага, която се точи вече поне десетилетие. Само си представете каква досада е обзела хората от SAAB например, които повече от 15 години гледат жалкото зрелище, наречено “придобиване на нови способности за Българската армия”. Един куп хора, които не отличават витлов от реактивен самолет съвсем са се взели насериозно и препоръчват каква техника би била най-добра за нашите пилоти, като двете крайни и основни версии са – “МиГ-29 до последно” (про-руското лоби, което изпълнява спуснати от Москва задачи) и “Ф-16 утре, ако ще и втора ръка, с него идва и Ф-35” е рефренът на про-американското лоби, което просто изпълнява бизнес плана “America First”. Някъде в цялата какафония (главно поради липсата на ангажиране от страна на Германия с политическа подкрепа) остана назад и не се появи въобще оферта за нови Еврофайтъри, евентуална оферта за френски Рафал остана като екзотичен френски повей и дотам. Още преди поне петилетка беше ясно, че сума от порядъка 1.4-1.8 млрд. лева ще стигне за максимум 6-8 машини, с неособено големи/модерни бойни възможности, лимитирано въоръжение и поддръжка. Точно така – може самолетът да е нов и отново да има по-малки бойни възможности от някой по-стар модел – зависи от цената и какво е решил да даде продавача. Справка са Саудитска Арабия и Израел – и едните и другите купуват нови F-15 и F-16, но едната страна получава изключително орязани машини, с чиито възможности другата страна е прекрасно запозната.

Нелепо е поведението на политиците (в т.ч. и президента), които разграват водевил с оферти от години, при положение, че са напълно наясно, че в офертите няма да има кой знае каква разлика само заради България – нито сме се доказали като безспорен член на НАТО като Полша, нито бройката 8-9 машини е нещо значително извън ПР-шумотевицата. В това време Хърватска (чиито ВВС не са по-способни от българските) успя да привлече на военното летище в Задар Център на НАТО за обучение на пилоти за мисии за търсене и спасяване. Това е пример за инициатива, от която Хърватска ще извлече много ползи и ще се позиционира като съюзник в НАТО, който допринася за общата сигурност, а не е просто армия, чиито самолети са поставени в зависимост от прищевките на недозрели наполеоновци и дребни рушветчийски схеми.

България следва да си даде сметка за големината на територията си и положението си на източния фланг на НАТО и да развива бойни способности като се отчита този факт. Като се има в предвид, че в последните 30 години не е закупувана нова бойна техника, извън екзотичните покупки на Пилатус, Спартан и Кугар (подарените белгийски фрегати са втора ръка) процентът от БВП, който трябва да се заделя, за да може към 2030-та да има адекватна армия е доста над 2% и е повече към 3%. При сегашния БВП от около 100 млрд. лева това са между 2 и 3 млрд. за армия годишно. При адекватно планиране и заделяне на между 20 и 30% от тази сума за превъоръжаване и други около 20% за учения и тренировки, може да имаме между 600 и 900 милиона лева годишно.

Нуждата от изтребителна авиация на държава с размерите на България  и голяма зона на отговорност в Черно море е между 36-48 самолета и в оптималния вариант – 72 машини. Поне толкова имат поотделно членки на НАТО като Дания, Холандия, Белгия – и трите сумарно с малко надвишават територията на България, а не се намират на източния (горещ) фланг на Алианса, откъдето може да се очаква (ако възникне) конфликт с Русия. 18 машини са една ескадрила от 14 едноместни и 4 двуместни машини, което дава пълноценна възможност за водене на бойна подготовка, тренировки, патрулиране и еър полисинг в ПМУ и СМУ (прости и сложни метеоусловия), денем и нощем 24/7. Две боеготови ескадрили са минимумът за пълноценни ВВС, а още по-добре е три или четири, развърнати на няколко авиобази. В новите реалности България граничи на изток с Русия и на запад със Сърбия, враждебни или поне не особено приятелски към НАТО, което поставя съответните изисквания за дислокация на авиацията – освен сегашните авиобази Граф Игнатиево и Безмер, възраждане и на Габровница до Монтана и Равнец до Бургас (и/или Добрич и Балчик като морски бази). За да не бъдат разходите по авиобазите само в тежест на българския бюджет, може да бъдат поканени съюзни държави от Западния фланг на НАТО – Канада, САЩ, Великобритания, Белгия, Норвегия, Дания, Германия, които да разположат постоянно или да ротират там свои ескадрили и да водят летателна и бойна подготовка, като поемат и част от разходите по издръжката на базата. Това ще е и силен политически и военен знак към Москва, че България вече не е мека цел, за каквато ни считат в Кремъл и до днес. Една авиобаза до Монтана и ще покаже на Белград, че заиграванията с Русия имат своята негативна цена, освен благотворния ефект върху местната икономика и потенциал.

България може да предложи и на Албания и Македония и Черна гора (които нямат и не планират собствени ВВС) да обучава техни пилоти в Долна Митрополия, и после те да летят на самолети на българските ВВС, които заедно с българските си колеги да поемат и една широка зона на отговорност между Адриатика и Черно море – това ще е истински пример за балканско сътрудничество вътре в НАТО, което би се погледнало с много добро око в Брюксел и Вашингтон. Скопие, Тирана и Подгорица могат да подпомогнат инициативата с частично финансиране и поддържане на оперативни авиобази на своя територия, отново със смесен персонал. Отново може да се отправи инициатива към други съюзници да разположат свои самолети и да патрулират и водят бойна подготовка на Балканите. Това може да е отново силен сигнал към Сърбия (още повече ако има и ВВС от западни страни), че заиграването и с Русия не е мъдра идея и с подходяща дипломатическа и политическа офанзива Белград да поеме курс към НАТО, което в някакво бъдеще означава – Сърбия също да се нареди на опашка за купуване на самолети, които са на въоръжение в съседните (и вече съюзни) България, Унгария, Румъния, Хърватска. Не е никак лоша идеята и за общ изтребителен конкурс с Хърватска (която тази година закупи Ф-16 втора ръка от Израел), което означава, че след 10-15 години Загреб отново ще мисли за нови машини, които да заменят сегашните. Колкото по-голямо количество се поръча, толкова по-добри са цените – Белгия, Дания, Холандия и Норвегия също са правили общи конкурси.

Всичко това може да е част от една цялостна концепция за превъоръжаване, която да включва и развитие на Флота и Сухопътните войски отвъд кухите фрази за просто реформиране, пълно интегриране в НАТО и достигане на прага от 2% от БВП, които напоследък шаблонно се формулират от Велизар Шаламанов, чиято визия не стига по-далеч от мисленето на НАТО-вски чиновник. Ако България излезе и заяви – нужни са ни между 48 и 72 многоцелеви машини с пълни бойни възможности за въздушен бой и бомбардиране за да се откажем от руската техника и да въведем отново в строя две или три авиобази би поставило страната в различна ситуация. Цената на отделен самолет ще спадне, ще може да да се договори много по-добър офсет и вероятно ползите за БВП ще са между 40-60% от отделената за отбрана сума. За целта е необходима и дългосрочна политика в сектора, отвъд сформирани на случаен принцип комисии, които да разпределят комисонните за едни 8-9 самолета.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Наборна служба? Защо не?

Идеята за наборна служба отдавна витае във въздуха и след руската агресия в Украйна, войната в Сирия и турските анонси за все по-силни намеси във вътрешните работи на съседните страни, тази идея е все по-адекватна. Проблемът разбира се е, че в устата на министри от т.нар. “Обеднели патреоди” тази идея придобива гротескно измерение, още повече съчетана и с дискриминационната идея за връщане на Трудови войски и пращане на циганите в тях.

Наборната армия през 21 век не е отживелица, доколкото има за цел да обучи и подготви гражданите на една страна за неблагоприятни действия и събития, които не са невъзможни да се случат. В съвременните войни, няма значение колко икономически, социално и културно е развита една страна, за да може да противостои на враждебни сили с по-ниско ниво на развитие. Типичен пример са Турция и Русия – несъмнено по-изостанали от ЕС като развитие, но с армии, които са превъзхождат всяка европейска армия поотделно, а вероятно (в случая с Русия) и като съвкупност. Както разбраха украинците, в пряк сблъсък с противник има значение единствено това каква армия имаш, и нищо друго.

В българските условия, наборната военна служба трябва да дава обучение на младежи за базови военни и извънредни ситуации и да получават полезни и за живота извън казармата знания. За целта е нужно военната служба да обхваща и момичетата, които да служат заедно и наравно с момчетата – това би решило и доста проблеми свързани със типичната армейска простотия, която в смесени колективи отсъства. Срокът на наборната служба трябва да е в порядъка на 6-9-12 месеца, и тя трябва да протича основно в учебни поделения и наборните да не се смесват с професионалните войници – това би решило и много проблеми по веригата новобранци-стари, преди още да са възникнали.

Младежите трябва да имат избор в какви военни специалности да се развиват и да кандидатстват за желаните от тях, като класирането да се извършва въз основа на изпити и тестове за пригодност. Трябва да могат да избират и кога да влязат в казарма, за възрастта 18-25 години. Армията трябва да предлага и обучение за граждански специалности (например шофьори категория С, за верижни машини, за специална техника и т.н.) срещу договор за малко по-дълга служба (примерно 18 месеца) в която армията да се възползва от уменията на обучения от нея човек. Наборната служба трябва до известна степен да е продължение на образованието в гимназията и да е междинно звено между училището и последващия живот и кариера на даден човек. Би следвало уикендите да са свободни за поне 80% от наборниците, плюс други цивилни права, които да ги отличават от професионалните войници, например.

Вариантите за освобождаване от военна служба трябва да са ясно разписани – това би ограничило корупцията. Например нежелание за носене на оръжие може да се замени с гражданска служба в други държавни структури, или пък за родители на две или повече деца – освобождаване от служба изцяло (подпомагане на демографската политика). Също така, ако човек иска, може да подпише направо контракт за професионален войник (за срок по-дълъг от 3 години), и това да му се зачита и за наборна служба. Държавата може да подпомага този избор и със стипендии за университети, т.е. част от парите, плащани за държавна поръчка във ВУЗ-овете, да са за квота на отслужили младежи. Обучението във военни ВУЗ-ове също следва да се зачита за военна служба.

Важно е армията да не се използва за сегрегация по етнически признак и хората, които не са пригодни по причина образование например, да бъдат пращани в граждански институции, и да не се допуска създаването на квази-военни строителни фирми от типа на ГУСВ и прочее, или други форми на принудителен труд.

Особено внимание трябва да се обърне на отношението към наборните войници, огромната част (над 80%) от които ще отбият военната служба и ще отидат в цивилния живот без други взаимоотношения с армията. Важно е да бъдат третирани с уважение, като граждани в униформа, които са изпратени да научат нещо полезно, а не като пушечно месо и безплатна работна ръка, каквато беше практиката от съвсем скорошното минало. Това ще гарантира пък на армията и военните отношение от страна на гражданите, което ще е различно от сегашното пренебрежително и неглижиращо проблемите на отбраната в стил “ама с кого ще воюваме и тия ли ще ни пазят?”. Това е важен процес, който оставен в ръцете на хора, като Каракачанов, Сидеров и Симеонов, ще бъде изпълнен със всички рецидиви и лоши практики от миналото, съчетан и с откровена корупция.

Posted in Некои съображения | Leave a comment

Сърбия сърби я…

От интервю на сръбския президент Александър Вучич пред Ройтерс става ясна и последната сръбска разстановка по повод отношенията с Косово. След като се провали среща между Хашим Тачи и Вучич в Брюксел на 7-ми септември, последвана от спорно посещение в Косово, при което беше блокиран достъпът му до един от сръбските анклави там, за Белград стана ясно, че сегашната стратегия води до задънена улица и явно решиха да свалят картите. Сърбия се опасява, че след Словения и Хърватска, сега и Черна гора и Македония, а вероятно и Албания ще успеят да я изпреварят по пътя към ЕС, и затова искат гаранции от ЕС, че ще бъдат приети в съюза до 2025г., за да подпишат договор с Прищина. Едва ли някой в Брюксел ще се хване на тази плитка уловка, но това показва и че явно в Белград, наред с отчаянието от задънената улица, са загубили и явна представа за нещата. Никой никога няма да даде каквито и да е надежди на Белград за присъединяване преди оттам да са изпълнили условията по всички преговорни глави. Преди време външния министър (и бивш премиер) Ивица Дачич в прав текст каза, че Сърбия може да лиши българите в Западните покрайнини от статута им на малцинство (който де факто не се спазва) и, че ЕС трябва да обуздае по-малките си членки и да даде зелена светлина на Сърбия. Под малки членки човекът, известен като Мали Слобо, имаше предвид главно Хърватска и България, които биха могли да имат сериозни изисквания към добросъседските отношения и защитата на малцинствата. Тандемът Вучич-Дачич очевидно е останал във времената на духовния им ментор – военнопрестъпника Слободан Милошевич и в момента планират плитко скроена хитрост – чрез театрално режисирано отстъпление за Косово – подписване на договор и признаване на независимостта на Прищина (което е неизбежно и всеки в Сърбия го знае) да изтъргуват лесно и бързо приемане в ЕС преди Македония, която после да бъде вкарана в остта Белград-Атина. Точно затова България няма никакъв интерес от подобно развитие, а има интерес Скопие да влезе в ЕС преди Белград. За Сърбия може да отпаднат икономическите и другите бариери пред гражданите и за работа и живеене в ЕС, и подобно на Швейцария, тя да е член без политически да е в съюза и да няма право на глас и вето, с което да саботира работата на ЕС. След като се лишиха от илюзията да анексират Северно Косово в замяна на признаване на независимостта (с контра-предложението за размяна на територии на Тачи) в момента от Белград просто опитват да предложат на избирателите си вариант в който казват – губиме Косово, но печелим ЕС. Близко е до ума разбира се, че в момента в който стане член на ЕС, Сърбия ще блокира Косово по същия начин, по който Гърция блокираше Македония и това следва да се знае в Брюксел.

Отговорът на Брюксел на сръбското искане следва да е кратък – първо станете член на НАТО и въведете санкции срещу Кремълския режим, а после ще видим въпросът за членството ви.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , | Leave a comment

Само Wizz Air ли трябва да лети?

Новината, че лоукостъра Wizz Air спира полетите между София и Варна от октомври, отново повдига въпроса за вътрешните линии в България – в момента те са две София-Варна и София-Бургас, обслужвани главно от Bulgaria Air. Тези линии са главно сезонно натоварени и в зимните месеци желаещите да пътуват по тях спадат драстично, а доколкото и цената на билетите не винаги оправдава полети от голяма машина (Boeing-737, A-319/320) то и решението на Уиз изглежда логично. Въпросът е, кой е най-удачния подход за целогодишно поддържане на линии с ниска натовареност и рентабилност.

Отговорът е – турбовитлови самолети с по-ниска скорост, по-нисък таван на полета и по-ниски разходи за гориво, които са отлично решение за т.нар. вътрешни полети и регионални (до 300 мили/560 километра и 500-650 мили/900-1200 километра) каквито са полети от София до Варна, Бургас, Истанбул, Букурещ, Тирана, Скопие, Солун, Кавала, Александруполи и Белград. Не споменавам полети, извършвани в миналото до закрити летища във Видин, Русе и Силистра, които също попадат в този обхват, или потенциални полети между всички по-големи и важни градове на Балканите – примерно Пловдив-Скопие, Варна-Охрид, Пловдив-Атина, Ниш-Варна и т.н. Голяма част от тези полети са и с ниска запълняемост на самолетите, което означава машини с 30-50 места и ниски директни разходи. При малките разстояния по-високата скорост на реактивните самолети не е толкова голямо предимство, доколкото спестеното време е в порядъка на десетина минути, които остават незабележими в общото време за чакане, качване и летене. Турбовитловите имат и по-нисък разход на гориво при по-малки височини (на по-големи реактивните са по-ефективни), които са основни за вътрешните и регионални полети. При наличие на по-големи пътнически потоци дори и по къси линии могат да се пуснат средно-магистралните самолети от сериите В-737 и А-318/319/320/321.

Държавата следва да отдели от средствата за инфраструктура пари за възстановяване и поддържане на няколко малки летища, които са ключови за територията на страната, а цената на връщането на всяко от тях в летателна годност няма да е по-висока от цената на километър-две магистрали. Те са с по-къси писти, по-ниски изисквания за кацане и излитане и не са с терминали като “модерните” София, Варна, Бургас и донякъде Пловдив. Това са летищата в Плевен(Долна Митрополия и Каменец), Видин, Русе, Силистра(Ламбриново), Добрич, Балчик, Търговище, Ямбол(Тенево), Гоце Делчев (Мусомище), Петрич, Кюстендил (Кондофрей), Свиленград (Мустрак), Хасково (Узунджово), Казанлък, Стара Загора. Много от тях са на под 100 километра едно от друго, някои никога не са били граждански, но всички те са имали или имат и в момента писти с дължина между 1000 и 2500 метра, и освен рехав трафик с вътрешни редовни линии ще могат да обслужват и чартъри, както и все по-засилващата се General Aviation с частни самолети за лични цели. Освен това, подобни летища може да се използват и за обучение, докато трафика не е твърде силен. Необходимо е държавата да опрости правилата за кацане на чужди летателни средства (граничен и митнически контрол), особено за такива от Европа, САЩ и Канада, откъдето идва 80% от световния трафик в леката и бизнес авиацията. В момента всички чужди самолети (от В-737 до Cessna-172 или друг подобен) трябва да кацат първо на летище София, Пловдив, Варна или Бургас, преди да отидат на малко летище, и да платят съответните немалки такси за това.

Необходимо е да се развие и инфраструктурата и условията за по-широко навлизане на пътнически хеликоптери, които могат да поемат част от трафика по пътищата. Хелипортове са още по-лесни за организиране и поддръжка, при наличие на подкрепа и нормативна база. Хеликоптери с до 15-19 места е напълно реалистично да предложат услуга като полети на кратки разстояния с бързината (почти) на самолет, като при удачно локализирани хелипортове, може да се избегнат неудобствата на летищата като отдалеченост и изолираност.

Този авиопарк от самолети и хеликоптери ще може да обслужва пазар от над 20 милиона души в радиус от 600 километра около София (без да броим Истанбул, който е други 20 милиона жители) и да предложи услуга и в ниския сезон (пролет и есен) с достатъчна честота на ротациите и при приемлива цена. Достатъчна честота на полетите означава да има поне по два полета дневно – сутрин и вечер в нормално време от всеки град с над 150-200 хиляди жители и повече до други точки, което да обслужва максимално добре бизнес-пътниците. Освен тях, има и достатъчен брой хора, които биха платили билет малко над цената на автобусния, за да прелетят разстоянието по-бързо от сегашните няколко часа път.

 

Posted in Летене и пътешествия | Tagged , , , , , | Leave a comment

Напълно ненужното ООН

ООН непрекъснато доказва правотата на моята теза, че е остаряла и ненужна организация, в която има супер-сили с право на вето, което ефективно блокира работата му до говорилня – доста скъпа при това. Създадена след края на ВСВ, ООН всъщност отразява доминацията на победителите от тази война над победените, плюс един Китай за разкош – най-многолюдната ядрена диктатура в света. При това разположение на силите – Русия (като наследник на СССР) и Китай във Съвета за сигурност и Германия и Япония извън него е ясно, че ООН се е изпразнило от съдържание най-късно с разпада на СССР през 1991г. Няма смисъл от реконструкция и реформи в ООН – то трябва да се саморазпусне и на негово място да се създаде по-адекватна организация.

Последната реакция на една организация към ООН – Върховния Комисариат за Бежанците е поредното доказателство за тази тежка неадекватност. ВКБООН е създадена да се занимава с проблемите на бежанци от войни и в последните години е буквално окупирана от левичари и представители на Третия свят, които очевидно се опитват да назидават страните в Европа и да им натрапват несъществуващи техни задължения. Едно от тези “задължения” според ВКБООН е приемането на всички желаещи имигранти в Европа и настаняването им за сметка на европейците. Тази организация явно оказва подкрепа на НПО-тата, които се занимават с трафик на хора под прикритието на хуманитарни мисии и изразява загриженост, че достъпът им до европейските брегове не е толкова безпрепятствен, колкото им се иска. Очевидно е, че ООН и подопечните му формирования са се напълнили с представители на държави от Третия свят, които и имат чисто количествено преимущество спрямо Европа и Северна Америка и се опитват да извлекат и ползи от този факт – примерно с ангажиране на ЕС, САЩ и Канада във всевъзможни донорски програми за развитие, от които обаче парите като резултат винаги попадат в джобовете на определен тесен кръг от местния племенен елит. Населението на 90% от “държавите” (слагам кавички, защото понятието държави е доста условно за голяма част от териториите в Африка и Азия) в Африка и Азия е дефакто подложено на лоши условия за живот от същите тези режими, чиито представители във ООН и ВКБООН заемат места наравно със страни от Европа и Северна Америка и се опитват и да ги поучават и да морализаторстват на тема мигранти.

Проблемът на мигрантите няма да бъде решен с преселването им в Европа, това е ясно за всички. Населението на Нигерия е близо 200 милиона, ако само един процент от тях решат да се преселят в Европа, това са 2 милиона нови жители, всеки от които изисква от белите да му предоставят социални помощи (не работа) и жилище и то веднага. По подобен начин разсъждават и останалите мигранти, идващи от Сенегал, Ангола, Мозамбик, Етиопия, Ирак, Афганистан, Пакистан, Бангладеш и прочее, което означава – десетки милиони чужденци, които нямат никакво намерение и желание да се интегрират, а единствено да получат това, което нямат в страните си – по-добър живот. Това тяхно желание обаче не обвързва европейците с нищо и не задължава правителствата на ЕС с нищо, независимо от воплите на ООН и световното левичарство. Колкото по-трудно попадат в Европа и колкото по-голям процент от мигрантите биват връщани там, откъдето са дошли, толкова по-рано ще осъзнаят, че проблемите им могат да бъдат решени от самите тях в собствените им страни, а не с товарене в саловете и лодките на трафикантите. Така както преди 40-50 години африканците “извоюваха” независимост от колониалните си господари, и после разбрали, че няма какво да правят с тази независимост, която изисква от тях да взимат решения и да носят отговорност за тях, и сега се изисква да вземат решение и да отговарят за него – да се качат в лодките, или не.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , | Leave a comment

Този ужас, наречен Варна

Усещам, как варненци ще надигнат лек вой, как и други хора ще кажат – то пък в София да не би да е по-добре… Всъщност да – в София положението с транспорта и велоалеите е в пъти по-добре отколкото във Варна. Варна е типичен пример за град, останал в 20 век, където автомобила е основно средство за придвижване, а публичния градски транспорт не е приоритет и е за хората, които не могат да се придвижват с личен автомобил.

Ако сте дошли във Варна по магистралата от Шумен, намерили сте място за паркиране около Кубо и останалите капанчета на плажа, пиете по едно-две питиета в Морското казино и се разхождате в Морската градина или стоите на плажа, този текст ще ви учуди. Но ако сте дошли с влак и си тръгнете със самолет, през деня навъртите десетина километра пеш и с транспорт (не с таксита) – ще разберете отлично за какво иде реч.

Първо – градския транспорт се състои почти основно от автобуси. Има и тролейбуси (модерни Шкоди като в София), но линиите им са намалени и по най-натоварените отсечки няма да ги видите. Желанието ми да си купя дневна карта предизвика смях и веселие на спирката до ЖП-гарата. “Вие от кой град сте?” попита възрастен господин, а една продавачка с насмешка и отвисоко ми каза – “Ние тука сме селяни, не сме като вас, и си купуваме билетчета”. Точно така – билетчето е левче и ако се возите 10 пъти днес, ще си купите 10 по 1 лев билетчета. Няма нужда от повече коментари. Не стига това, ами те се продават в автобуса от кондуктори, които циркулират вътре напред-назад дори и в най-натоварените часове и се карат с изнервените пътници. Не зная колко им плащат за тази работа, но наистина е ужасно изморително това, което вършат по цял ден, за ефективност не говоря. Вероятно са решили проблема с гратисчиите, и вероятно има работа за стотина безработни, но подхода е сбъркан. По спирките и вътре в автобусите има хардуерни останки от неработеща интегрирана система за продажба на билети – вероятно един от многото несполучливи евро-проекти на Варна. Добрата новина е – работи приложението Tickey, с което може да плащате билетите си през телефона, а не с левче на кондуктор, но това пак не променя въпроса с мотивацията – липсата на дневни и седмични карти е проблем.

Второ – тротоарите във Варна, особено по малки улички или големи булеварди извън центъра, са просто ужасни. Мислех, че няма как да има по-лоши от софийските, но има. Бордюрите са неравни, на места много високи и практически непроходими за майки с колички или слабо мобилни хора. Паркиране по тротоара и разбити и неравни плочки довършват дизайна на пешеходната градска среда.

Трето – велоалеите са пример, как не се правят велоалеи. Това са обособени полоси с ширина по около 20 сантиметра, в които вероятно кормилото ви ще стърчи от двете страни, ако гумата все пак е вътре в “алеята”. Имат доста остри и с малък радиус завои – личи си, че са проектирани от хора, които просто не карат колела, подходили са формално и са усвоили едни пари. В добавка – на много места велоалеите са обособени на троторарите, и понеже са единствените с твърдо и неразбито покритие (асфалт, а не плочки), по тях вървят пешеходци и майки с колички.

Добрата новина е, че при толкова много неуредици градския транспорт, пешеходната и велоинфраструктурата във Варна ще могат да се изградят от нула, а не да се доработват и оправят, което би било по-трудно. Варна е град горе-долу с мащабите на Братислава и може да се види как там успешно работят тролейбуси, трамваи и автобуси в единна система за превоз на пътници. Разбира се, Братислава не се намира в план на мафията от близо 20 години, което и дава обяснение за някои разлики. Няма и кмет от Гражадани за Европейско Развитие на Словакия, което обяснява останалото.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Болгария – заграница!

Вчера се появи публикация за България в един от най-големите руски блогове, който в руския интернет се радва на огромна популярност – Varlamov.ru. Публикацията е изцяло за София, и авторът съзнателно е търсел гета, които е извел на преден план – цигани, просяци и т.н. са му любима тема във всяка точка на света, така, че не следва да мислим, че Иля Варламов иска да обиди българите специално. По този начин той пише и снима и руски градове и цели региони на Русия (например Дагестан и Махачкала, Сочи и Адлер) са му почти кръвни врагове. Варламов е един от малкото адектватни руски журналисти и като чета какво пише за режима на Кремъл, често си мисля за Политковская… Критиките му за София са напълно приемливи и вероятно и това вижда всеки чужденец, който за пръв път кацне на Враждебна – панелки, мръсотия и неуредици. Това, което ме дразни мен и останалите софиянци, дразни и чужденците – поздрав за Фандъкова и Столична община! Интересно, не е написал и ред за Софийското метро, трамваите и тролеите, а той пише подробно за публичния транспорт във всяка страна, където стъпи.

Прави впечатление, че и съзнанието на Иля Варламов, който на практика не помни соца, е застинало във времената на СССР по отношение на България. Това е така по отношение на практически 100% от руснаците – те, независимо от убежденията си и отношенията си към Запада, възприемат България снизходително – като бивша Задунайская губерния и/или 16-та република. Всяко политическо действие на София в Кремъл не се разглежда като действие на суверенна страна, а своеволие на генерал-губернатор, който трябва и може да бъде поучаван. Текста на Варламов е пълен с клишета – за “освобождението” от турците, за това, че България е била съюзник с Нацистка Германия срещу Русия (те възприемат СССР като вид руска империя) и други подобни, които като информационен “пълнеж” показват и какво знае (по-точно какво не знае) целокупния руски мужик за България. Колкото и космополитен да е Варламов и с модерни възгледи, рашистката пропаганда е промила и неговия мозък по отношение на България – правенето на внушения, че по време на соца НРБ е процъфтявала, а сега загива под робството на ЕС и НАТО е точно такъв тип мислене “диагноза руснак”. Няма нужда да се сърдим или обиждаме на хора като Варламов, Жириновски, Толстой или средния руски ватник – но има нужда външната политика към Русия да се втвърди, визите за руснаци силно да поскъпнат и възможностите им да купуват жилища и да се сдобиват с жителство и гражданство рязко да се редуцират – само така ще се научат, че Болгария – все таки заграница.

Posted in ПЕЧАТни грешки | Tagged , , , , , , , , , , | Leave a comment