Липсват пилоти

През последните дни излезе новината, че Ryanair отменят стотици полети в следващите 6 седмици, като това ще засегне хиляди пътници по дестинации в цяла Европа. Причината за това е тривиална – най-бързорастящата и с най-голям авиопарк авиокомпания в Европа има трудности с това да задържа екипажите си. Казано накратко – няма пилоти, които да летят по маршрутите. Като се има предвид, че средно самолет на лоу-кост превозвач прави средно между 6 и 8 полета дневно с продължителност 1.5-2 часа, т.е. една машина е във въздуха 10-12 часа, понякога и над 15 часа. Изискването за един пилот е да прави не повече от 100 часа месечно и 900 часа годишно, което изисква от Райънер да поддържа поне по 5-6 екипажа за всяка налична машина, за да може да изпълнява разписанието си. Това важи и за другите авиокомпании, които усещат ръста на въздушните превози и осезаемия натиск на азиатските си конкуренти. Особено в сегмента пилоти и особено командири на самолети, авиокомпаниите от Залива и Китай често пъти са несравнимо по-добър избор от европейските такива. Според някои проучвания, до 2025г. недостигът в световен мащаб на пилоти за най-масовия тип граждански самолети – Boeing 737 и Airbus от серията A318-А321 ще бъде от порядъка на 30 хиляди души.

В тази ситуация България би могла и да спечели, ако инвестира в образованието на подобни кадри. И още по-добра инвестиция би могла да е, ако подобен Институт, или Висше политехническо училище за транспорт или Не-е-важно-как-ще-се-нарече бъде позиционирано във Видин. Причините за това са няколко, отвъд моя сантимент към родния град на жена ми.
Видин е с перфектна локация – на брега на плавателна река, има жп-връзка с Румъния, а някой ден ще има и със Сърбия – въпрос на време е да се свържат българската и сръбската жп-мрежи при Брегово-Неготин. В добавка, до Видин все още съществува, макар и само като писта, бившето летище Видин. С държавно гарантирана инвестиция в рамките на няколко милиона това летище може да отвори отново и да приема полети, както и да служи за база за обучение за пилоти. Един Институт за въздушен, воден, железопътен и шосеен транспорт може да е точно на мястото си там. Така Видин може да получи ВУЗ и свързаните с това привилегии и развитие, поток от млади хора и т.н.

Видин е и символ на неглижирането на цял един регион от страна на централните власти и подобна подпомогната от държавата инициатива ще е знакова. Последиците ще се усетят далеч след мандата на правителството, което я направи, но затова и държавното управление е подчинено на дългосрочни принципи.

За да се фокусираме на летателното обучение, може да отбележим – цената на която един младеж може да се сдобие със CPL (Commercial Pilot License) варира между 35 и 60 хиляди евро – непосилна сума, ако семейството му не я отдели. За банков заем също е трудно да се говори в такъв размер, а ако един човек започне да лети на 25-30-годишна възраст, то може да има пълноценна кариера поне 30-35 години в авиацията, със средна годишна заплата доста над 30 хиляди евро. За него няма да е проблем след време да изплати обучението си дори в двоен размер – т.е. де факто да финансира други двама бъдещи пилоти. Освен пилоти, нуждата от кабинен персонал, наземен персонал и други позиции също ще расте.

Не виждам никакъв смисъл в София да има Транспортно училище – ВТУ Тодор Каблешков, бившето ПЖИ. Съвсем успешно то може да се измести във Видин и там да получи развитие като пълноценен ВУЗ, вместо да събира студенти в 5 класирания просто за да запълни поръчката си. Другите ВУЗ-ове, които предлагат “транспортни” специалности – Техническите университети в София, Пловдив, Габрово и Русе, също могат да спечелят от подобна синергия, както и ВВМУ във Варна и Факултет Авиационен в Долна Митрополия.

Не е задължително подобен Институт или Център да дава дипломи за бакалаври или магистри – важно е от там да излизат реално добре обучени специалисти – пилоти, капитани на кораби, локомотивни машинисти, техници и т.н. – хора с реални професии. Би могло да се договори с голяма авиокомпания да направи свой център за обучение, около който държавата да оформи клъстър с други близки специалности.

И не на последно място – съживяването на летище Видин може да се окаже също толкова успешен ход за свързване с останалите региони на страната, както и дълго отлагания скоростен път и тунел под Петрохан. Не вместо, а заедно с тях, може да превърне региона в успешен пример за държавна политика, произвеждащ нужни кадри, а не безработни и безхаберни хора.

 

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , | Leave a comment

Дигиталният райх

Като човек с вече две петилетки стаж в най-старата, най-голямата и най-най-най социална мрежа – Facebook.com в началото недооцених потенциала на тази нова реалност да промени начина на общуване, но картината започна да се избистря към 2012-2013-та, когато вече бях научил много неща за “приятели”, които явно не съм познавал добре. Така и някои хора вероятно са научили нови неща за мен и възгледите ми, които не са им понесли.

След агресията на Русия срещу Украйна нещата във Фейсбук се промениха кардинално – той се превърна в арена на информационна война и пропаганда, в която добрите (Западът) и лошите (разни ислямисти и диктатори) получиха еднаква възможност за изява. Един от недостатъците на демокрацията е, че дава на враговете си силни оръжия срещу нея. Групички от самотни идиоти, сеещи конспирация и пропаганда, намериха нов, по-ефективен канал за комуникация и често  попадаха и попадат в новинарския поток на абсолютно случайни за тях хора. Така анонимни фигури вследствие на случайни събития, придобиха база данни от “приятели” 5000 души (профила) и хаотичните им размисли се радват на широка популярност, сравнима с тази на журналистите от пред-дигиталната ера. Докато писанията на един журналист, с цялата условност на понятието цензура, все пак минаваха проверка и одобрение от редактори преди да бъдат публикувани, при фейсбук-знаменистостите няма никаква цедка и те облъчват аудиторията си със словесна чалга – често в рамките на едно-две изречения. Преди десетина години за да откриеш конспиративни теории и глупави “исторически” писания с налудни изводи беше необходимо да ги потърсиш през Google.com. Facebook направи така, че глупостите вече сами намират аудиторията си, която пасивно ги поглъща – страници в подкрепа на социализма, комунизма и т.н., както и групи, в които малък брой неуравновесени хора задават тренда и посоката на коментарите.

За 85% от потребителите Фейсбук си е заместител на телевизиите – не коментират нищо, рядко харесват или споделят картинки и мъдри мисли, към които обикновено не добавят никакъв коментар. Това е традиционната аудитория на разни сапунени сериали, риалити формати и телевизионни шоута – хората, които възприемат социалните мрежи по същия пасивен начин, по който бабите им са слушали радио, а майките им са гледали телевизия.

Сред останалите 15% активни потребители на социалните мрежи има и 1-2% тролове, които не публикуват качествено съдържание или собствени мисли, а споделят чужди такива, задължително в осмиващ и негативен контекст. Познати от форумите на медии от епохата преди Фейсбук, те добиха нова сила в социалните мрежи, а някои и започнаха да получават пари за това. Както винаги, “лошите” първи се усетиха за тази сила и наеха троловете в пропагандата си. ИДИЛ и Кремъл са христоматиен пример как целенасочена манипулативно поднасяна дезинформация успява да превърне широки маси от хора в зомбирана биомаса.

Интернет и фейсбук промениха средата, в която хората получават информация – информационния и новинарски поток вече не “тече” отгоре-надолу – медии към зрители и читатели, а медиите се борят за вниманието на аудиторията не само с други медии, но и с немедийни (дез)информационни източници, които имат доста обтекаемо отношение към фактите. Нещо повече, самите потребители вече са и източници на информация и често медиите падат в капана на измислиците и фалшивите новини. През Фейсбук вече е възможно да се намерят поддръжници на всяка теория, а с Photoshop се манипулират снимки и документи, които в реалността са тотално различни. Фабрикуването на “македонска нация” е христоматиен пример за творческо ползване на технологии, които да създават усещане за паралелна реалност.

Една от най-ярките промени във Фейсбук е политиката за блокиране и деактивиране на профили въз основа на доклади на групи потребители, често пъти организирани на тролски принцип. Така се получи, че различни лидери на мнение бяха принудени да изпращат сканирани документи, за да докажат, че са реални личности (изискване на Цукърбърг е всеки профил да е на съществуващ човек), други получиха временни или постоянни забрани на акаунтите си заради публикуване на неща, които по някакъв абсолютно непрозрачен начин бяха квалифицирани от някакви анонимни цензори-редактори за противоречащи на “общите правила на Фейсбук”.

Така, през далечната вече 2015-та беше забранен първият ми акаунт – Ptr Gvrlv. Получих искане да верифицирам, че това е името с което съм познат в обществото, което аз естествено не направих – ако започнем масово да изпращаме документи на Цукърбърг, то Четвъртия райх вече е дошъл. Тогава реанимирах един мой спящ акаунт, който почти бях забравил, но това мо помогна да не търся отново хора и мнения, които бях свикнал да чета. В това време вълната от докладвания и блокирания достигна много други хора и все по-често виждах някой да пише в компанията на два-три други свои акаунта – елегантен начин да заобиколиш блокировките. Първо го видях в руско-езичния сегмент на Фейсбук, където явно троловете и цензурата се бяха развихрили по-свирепо и по-рано. Парадоксално, но правилата на Фейсбук на първо място облагодетелстваха про-руските и про-путински акаунти и тролове, които бързо се организираха и придадоха почти легитимен вид на пропагандата си. Наскоро обаче видях, че рейдърските акции по блокиране на акаунти и профили вече са и масово явление в българския Фейсбук и това ме кара да вярвам, че сме в началото на нова фаза в интернет (само)регулациите, които ще лишат рашистката и ислямистка (и всяка анти-демократична пропаганда) от нейните оръжия в социалните мрежи, или самите социални мрежи ще отстъпят пред нови форми на комуникация. Скоро – докъм 2020г. Дотогава – правете си резервни акаунти.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , | Leave a comment

България срещу Азия и Африка

Наскоро прочетох един текст на Владо Панев, съпредседател на Зелените, една от малкото партии, които като цяло считам за нормални и нужни, макар и да не съм склонен да гласувам за тях. Панев е голям пътешественик и явно ме води с няколко обиколки в моята цел да обиколя всички страни по света. Последното му пътешествие в Африка е довело до текста, публикуван в Терминал3. Идеята му накратко е ясна – с активна политика, ЕС и България в частност може да привлича от Африка и от Азия умни, кадърни и работливи хора, вместо да чака и да прибира тези, които лодките на трафикантите изсипят по бреговете на Италия, Испания и Гърция.

Аз отдавна си мислех за образователна институция, която да обучава хора в някои от най-разпространените азиатски и африкански езици – причината е проста – ако ролята на Азия и Африка като брой население, икономика, политическа тежест нараства, то общуването с тези хора през своеобразни lingua franca като английски, френски, испански и т.н. може би е добро като заместител, но никога няма да замести истинското знание на местен език. За в бъдеще, много български дипломати, военни, търговци ще имат нужда от познания по езици като урду, суахили, бенгали, малайски, виетнамски, тай, зулу и т.н. Може и да звучи смешно, но днес на българската граница идват хора, говорещи тези езици и ДАНС често не може да ги разпита. Или често намира техен сънародник, който превежда не това, което трябва, а това което иска да бъде чуто. Българите през 20-ти век учиха руски и английски, през 19-ти са владеели турски, влашки, сръбски и гръцки като част от усилията да са адекватни на заобикалящата среда. През 21 век тия усилия ще включват и знанието на езици като горе изброените.

Тук разбира се не предлагам тези езици да се изучават широко в училищата, макар, че създаването на паралелки и профилирани гимназии с разширено изучаване на японски, китайски (традиционен говорим), корейски, хинди, арабски и фарси изглежда адекватно – ако се погледне броя на световното население, говорещо тези езици, и сумарния БВП на тези държави. Гимназиалното образование може след това да се продължава с бакалавърски, магистърски и докторски степени в съответните страни и така България да има годишно попълнения от по около 1000-1500 човека, говорещи тези езици перфектно.

Заслужава си да се обмисли и създаването на Висш Институт, в който да се преподават езици като (и не само):

  • урду – говори се от над 100 млн. души в Пакистан и Индия
  • бенгали – говори се от близо 200 млн. души в Бангладеш и Индия
  • суахили – говори се от между 20 и 30 млн. души в Източна Африка
  • зулу – говори се от около 10 млн. души в Южна Африка
  • виетнамски – говори се от над 50 млн. души от Юго-Източна Азия
  • тай – официален в Тайланд, говори се от около 40 млн. души
  • малайски – официален в Малайзия, говори се от близо 80 милиона души.
  • кечуа – 15 млн. души в Перу и Еквадор

Това са част от езиците и приблизителен брой на говорещите ги, не претендирам за изчерпателност. Ако в един Институт започнат да се преподават като за начало 6-7-8-9 най-разпространени от тези езици, това може да привлече в България студенти от цяла Европа, които имат интерес към съответните култури и изучаването им. Това би превърнало съответния град, където се намира този Институт (струва ми се резонно да не е в София) в лингвистичен център и дългосрочната полза ще е огромна. Към момента около 30 ВУЗ-а в България преподават икономически и квази-икономически специалности, от които ползата е меко казано съмнителна. Още около 20 преподават т.нар. обществени науки, които също произвеждат повече от нужните “специалисти”.

Един подобен Институт може да постави началото на учители по български език, които да бъдат пращани в страни от Азия и Африка, където да преподават в местни училища и така в България да идват да учат и да работят хора, които поне на базово ниво говорят официалния език. В друг мой текст съм описвал нуждата от внос на работна ръка, за да се постигне икономически ръст – но именно работна ръка, а не хора, които ще се борят за гражданство. Това означава – работни визи се издават лесно, но тези визи не могат да се удължават в България, а само в страната по издаване (родната страна на притежателя на визата), не могат да се трансформират в друг тип визи и не дават никакви права за пребиваване и дългосрочно оставане, дори и при сключване на брак с българин. Само така ще се постигне целта – икономически ръст и квалифицирана работна сила без нашествие от имигранти, които след 2-3 поколения ще са създали огромен брой свои неинтегрирани наследници – проблемът на Западна Европа към днешен ден.

Подобна политика за внос на работници трябва да се възприеме от целия ЕС и тя може да е печеливша и за страните от Азия и Африка, доколкото натрупаните пенсионни вноски на работилите в Европа им се изплащат, когато се приберат у дома, а и част от тях ще могат да започнат свой бизнес с капитала и знанията, придобити докато са учили или работили в Европа.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , , , , , | Leave a comment

За социалния и корпоративния дъмпинг в ЕС

Напоследък една тема, повдигната от френския президент Еманюел Макрон, добива все по-широка гласност в Европа – т.нар. социален дъмпинг. Този термин е много популярен в Западна Европа сред т.нар. “стари членки на ЕС” и също толкова непопулярен в Източна Европа сред т.нар. “нови членки на ЕС”. Същността на този термин се състои в разбирането на Запада за ролята на Изтока в ЕС – само до там, докъдето правата на източноевропейците за свободно движение и работа в целия ЕС не нарушават комфорта на западнаяците и не “крадат” добре платените им работни места. Готовността на поляци, българи и румънци да вършат дадена (нискоквалифицирана и/или тежка) работа за значително по-малко пари от холандци, австрийци, немци и французи беше охотно приемана, докато ставаще въпрос за работи, които никой разглезен западняк не би приел – чистачи в ресторанти и хотели, санитари в болници, гледачи на стари хора и т.н. Но когато източноевропейците “нахлуха” и в дейности като строителство и ремонти, транспорт и превози, влиятелните синдикати на “сините якички” от “стара Европа” изреваха като заклани – подбивали цената на труда на местните граждани и ги правели ненужни. Тогава думата конкуренция стана мръсна и беше заменена с дъмпинг – социален и здравен, и дори по-лошата дума “кражба”. Все едно някой се е родил с правото си да работи на определено място цял живот – нещо, което остана в 20 век заедно със социализма.

Същите тези държави, които надават вой срещу “социалния дъмпинг”, нямат против “корпоративния дъмпинг”, извършван от техни компании в Източна Европа. Много френски, немски, английски и италиански компании предлагат стоки и услуги на цени по-ниски от тези на местните производители и търговци и наричат този подход “конкуренция”. Всъщност, при много от тях става въпрос за скрито и явно субсидиране (особено за храни и земеделски продукти), и нетарифни ограничения и забрани под формата на еко-стандарти и изисквания за минимална цена на труда. Христоматиен пример за това са големите търговски вериги, които успяват да привличат клиенти с по-ниски цени, промоции и отстъпки, непосилни за по-малките български търговци. Допълнително, много търговски вериги притискат и изнудват местните производители за ценови отстъпки, заплашвайки в противен случай да не ги предлагат на рафтовете си, което де факто значи – 80% от клиентите да не ги виждат въобще. Притиснати ценово, много местни производители фалират или попадат в капана “работи без печалба” и в крайна сметка отстъпват на западни производителни, които държат ниски цени, понякога и под себестойност. Когато един производител е изтласкан от пазара и вече не е конкурент, тогава и цените неусетно се нормализират. Така, големите западни търговски вериги реализират една роля, която никой не е желал от тях – вместо носители на иновации и технологии, те просто са “opportunity makers” – изстискват най-големия марж между доставната и продажната цена, и печалбата изнасят в собствените си страни. Нещо повече – същите тези компании, които се оплакват от ниските заплати на източно-европейците, командировани във Германия, Франция, Италия и Англия, явно нямат нищо против да плащат подобни ниски заплати в България, Румъния, Полша и Словакия.

Истината, която Макрон, Мей, Меркел и другите западни “лидери” отлично знаят, но спестяват на източно-европейските си колеги от типа на Борисов, Орбан, Шидло и Йоханис е, че те разглеждаха и продължават да разглеждат Източна Европа като гарантиран пазар за стоките си, източник на евтина работна ръка без осигуровки или с осигуровки, които да пълнят собствените им социални системи и да унищожават тези на Изтока. Когато обаче румънците, поляците, българите и унгарците започнат да прилагат някои трикове, които макар и на ръба, не са незаконни и са всъщност легална конкуренция в сравнение с китайската инвазия по всички фронтове на стоковия обмен и азиатската и африканската миграционна вълна, която не признава граници и ограничения, същите тези западняци прилагат двойния аршин, с който искат да привлекат на своя страна обезверения среден французин, немец и англичанин. С тази реторика Великобритания вероятно ще остане във вид само Англия извън ЕС и Франция ще продължи да куцука в плена на 35-часова работна седмица, парализиращи стачки и нулев икономически растеж. Това може и да послужи като урок за някои, но повечето ще продължат да смятат, че ако румънския или българския шофьор въртят геврека 50 часа седмично за 2000 евро на месец с включени осигуровки, то това е нечестно спрямо немец или холандец, който върши точно същата работа но 35 часа седмично за 3500 евро на месец нето.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , , | Leave a comment

Как Северна Корея стана ядрена сила?

След последните изстрелвания на балистични ракети с голям обсег, както и ядрен опит на (предполага се) водородна бомба, става безпощадно ясно, че в Азия и света има нова, непризната (все още) ядрена сила. Причините и резултатите от тези действия на Пхенян са коментирани надълго, но някак скрити остават външните помагачи на режима на Ким Чен Ун. За разлика от Китай, който е най-голям търговски и икономически партньор на Северна Корея, и неговата помощ за Пхенян е ясна и видима и обяснима, то две други страни остават в сянка – Русия и Иран. Техните мотиви да поддържат тайно опитите на режима на Ким не са ясни и видими, но съществуват и вероятно са оказали не малко влияние върху фактите, които наблюдаваме сега – един деспотичен и кървав диктатор се е сдобил с ядрено оръжие и ракетна технология.

Първо Иран – режимът на аятоласите подписа сделка със Запада с посредничеството на ООН за отказ от разработка на ядрено оръжие, но това не значи, че реално се е отказал от тази цел. Техеран очевидно чака по-удобен момент за това, към което се стреми – статут на ядрена сила. Изпадането в изолация и икономическите санкции принудиха Иран на отстъпки, но там имат придобити знания и технологии, които не биха желали да видят унищожени и загубени – това е вид аутсорсинг, който севернокорейците ще развият и ще върнат обратно към аятоласите, в удобно време. Има достатъчно сведения, че двата привидно несъвместими режима – ислямистко-клерикален и атеистично-комунистически намират обща точка за съдействие на база на общите си врагове – на първо място Западът и САЩ. Логично, по тази линия и Русия, която минава (все още) за велика сила, сътрудничи на равна нога с държави парии.

Русия остава държавата, която има най-силен интерес от нагнетяване на напрежение около корейския полуостров. В извратеното съзнание на кремълския режим, проблеми навсякъде по света означава повече внимание на САЩ към решаването им и повече възможности за Путин да договори ролята си на миротворец. След Сирия, където в съюз с Иран де факто реанимираха режима на Асад, сега Северна Корея е нова възможост за Москва да покаже мускули и да унижи САЩ, ако последните продължат със своята нерешителна политика спрямо Дебелия Ким. Точно както нерешителността на Обама срещу Асад в началото доведе до неговата консолидация на по-късен етап. Путин изглежда точно като човека, който би адмирирал подобна политика на бринкманшип – заплахи и блъфиране на ръба на унищожението и апокалипсиса. Пхенян прави тези неща истерично и яростно, докато заплахите на Кремъл изглеждат завоалирани и примесени с мирни послания, в които личи желанието на руснаците за договорки тип “real politik”.

Това поведение на Путин ще продължи докато не бъде притиснат там, където най-много ще го боли – в Москва, в центъра на самата Русия. Дотогава, ще гледаме диктатори като Ким и Асад да се присмиват нагло на Запада и да шантажират лидерите му.

 

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , , , , , | Leave a comment

Коридор Русе-Александруполис или просто византийски трик?

Премиерът Борисов посети Гърция и в Кавала се срещна с гръцкия си колега Алексис Ципрас, с който договориха “нов” инфраструктурен проект – скоростен ЖП-коридор Русе-Варна-Бургас-Александруполис, който всъщност е продължение на стара гръцка идея да превърне Бургас в свое пристанище. Друга стара гръцка идея, която е изричана и в прав текст от политиците на Атина е – на всяка цена да не се допусне коридор №8. Т.е. казано с прости думи – да не се допусне построяване на магистрално и жп-трасе, което да позволи на един контейнер или един автобус в рамките на едно денонощие да стигне от Бургас в България до Дуръс в Албания. Във византийския мироглед ЕС със всичките му фондове съществува само и единствено да обслужва затъващата гръцка икономика и да налива пари в безумните им проекти – като Виа Егнатия или Олимпиадата Атина 2004-та. Според гръцкия естаблишмънт, една периферно разположена на Балканите страна може и има право да пречи на съседите си да развиват инфраструктурните си проекти. Все още помня едва завоалираната заплаха на премиера Мицотакис (или друг някой подобен) от средата на 90-те години на миналия век – “нищо добро не чака Балканите, ако пилеят усилията си в различни проекти”. Според извратената гръцка логика, нищо извън Гърция не е важно и не заслужава подкрепа за развитие.

Борисов вероятно не съзнава, че гръцкия план е да няма Коридор №8, или смята да излезе накрая по-голям дипломат и хитрец от византийците – което, като се има предвид биографията му, е съмнително. В случая не трябва да се допуска по никакъв начин да се отклоняват пари и ресурси от основната цел – България да се свърже през Македония с Адриатика. Все пак, в проекта с гърците има и добра новина – може да се изгради скоростна ЖП-връзка между Русе и Варна (190 километра) и между Варна и Бургас – 100 километра. В момента няма пряка връзка Варна-Бургас и най-бързото пътуване с влак би отнело половин ден и е през Дългопол, Карнобат и Айтос. Затова може заедно с магистрала “Черно море” да се планира и иаграждането на скоростна жп-отсечка – за скорости от 250+ километра в час. Ще е чудесна новина между Варна и Бургас да се пътува под половин час. Връзката Русе-Варна (през Разград и Шумен) би следвало да се свърже скоростно и с Букурещ, което вече би придало смисъл на целия проект, освен връзката с пристанище Русе. Ако разстоянието Букурещ – Варна се взима максимум за час и половина, това би направило туризма по-достъпен в по-дълъг сезон, при по-малък автомобилен трафик и с огромен социален ефект.

За България, най-перспективна изглежда скоростна жп-линия Истанбул-Пловдив-София-Ниш-Белград-Будапеща. В Унгария тя ще се свърже с планираната “Магистрала на Европа” от Париж до Будапеща и де факто – със скоростната жп-мрежа на Франция, Германия, Италия и Австрия. Това вече ще е истинска скоростна жп-линия, даваща възможност за транс-европейски пътувания с влак за по-малко от денонощие. Истанбул със своите 20 млн. жители няма как другояче да се свърже с Европа освен през България и това трябва да се изтъква винаги. В противен случай Гърция е вероятно да пожелае да изгради скоростна линия Солун-Александруполис-Истанбул, която да представи за общо-европейски проект. Трасето Солун-Скопие-Ниш-Белград е планирано отдавна за скоростен европейски коридор, за което България не може да има обструкции, доколкото от това печели и Македония. От линията Истанбул-Пловдив-София може да се изгради отклонение към Бургас и така София да има връзка с Черно Море за час и половина-два. Друго приоритетно скоростно жп-трасе е Русе-Плевен-София-Солун, което де факто би завършило цялата мрежа от необходими влакове-стрели, които да изведат жп-транспорта на нивото от 21 век. От София трябва да има и отклонение в посока Скопие-Тирана-Дуръс. Вземете една карта на Балканите и го вижте. Цената вероятно ще е космическа, затова е важно да се убеди ЕК, че България, Македония, Албания, Сърбия, Румъния и Турция имат общ интерес и потенциал да развият заедно тази жп-мрежа. И за да има успех това, Гърция не трябва да е водеща в никой от тези проекти, а просто перифарна страна-участник.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , | Leave a comment

Атентати от ново ниво

Започва да се превръща в устойчива тенденция използването на коли, бусове и камиони за атаки срещу хора. След като използваха самолети в ролята на ракети, и провокираха цялостна промяна в системата за въздушна сигурност, сега е наред да се преосмисли концепцията за автомобилното движение, за да не се допускат или ограничат атентатите с МПС. Как точно ще се случи това, предвид факта, че достъп до автомобили има практически всеки човек, е сложно да си представим, но тук е време да се обърне внимание на концепцията за ограничаване на правото на притежаване на оръжие. Дълго време оръжията се считат за изключителен държавен интерес и приоритет и притежаването им от частни лица в Европа (с изключение на Чехия) е силно ограничено. Идеята е, че в ръцете на неподходящи хора, огнестрелното оръжие е изключително опасна вещ. Както и автомобилът, между другото. Затова и притежаването на оръжия, особено автоматични и дългоцевни е изключително ограничено и на практика невъзможно – поне законно.

Реалността изисква да се заяви, че за мнозинството от хората притежаването на оръжие не е належащо и те се чувстват ОК със това. Нямат и проблеми, ако други хора, които имат нужда от оръжие, го притежават. Проблемът се корени в една малка група войнстващи пацифисти (оксиморон), които държат да натрапят своето отношение към оръжието на всички, и да обезоръжат всеки гражданин, дори и ментално. В тази си роля те заемат ролята на полезни идиоти, доколкото помагат на държавата да насажда у гражданите първичния атавистичен страх “ще се избием”. Ще се избием не повече, отколкото при сегашното положение, при което почти всеки има шофьорска книжка и достъп до автомобил. Резултатът е около 700 убити на година. Понеже не са огнестрелни жертви, проблем няма.

Контрол от страна на държавата върху придобиването и ползването на оръжие трябва да има. Определени категории оръжия следва да са забранени за граждани. Но пистолети и револвери следва да може да притежава всеки пълнолетен данъкоплатец с постоянен адрес, нормално психично здраве и чисто съдебно минало. Т.е. ако отговаряш на тези критерии, не е работа на полицията да преценява имаш ли право на оръжие или нямаш, както е сега. Следва да има и два вида разрешително за оръжие – едното можеш да държиш в имота си за самозащита, а другото за носене, за което са нужни по-засилени критерии за контрол.

Дали това ще помогне в случаите на автомобилен тероризъм – не знам. Никой не знае. Вероятно ще предотврати някои престъпления, а други ще бъдат извършени с пистолет, вместо с касапски нож. Но във всички престъпления водещ е престъпника, а не оръжието. Не е случаен факта, че един от белезите на свобода е правото да носиш и притежаваш оръжие за защита на живота, семейството и имота си. Правото да гласуваш и да бъдеш избиран идва след това. Важни са и последиците, ако човек е употребил оръжие за да защити себе си, близките или имота си от посегателство – сегашните критерии за неизбежна отбрана де факто защитават нападателя/крадеца/убиеца/насилника, изхождайки от грешната постановка, че неговия живот е също толкова ценен за обществото, колкото и живота на нормалните хора, а това не е така. Терористичните атаки обаче са на път да променят това.

Posted in Некои съображения | Tagged , , | Leave a comment

Балканите през 2030-та

Договорът за приятелство и добросъседство между България и Македония е факт – остава да видим дали и как ще се прилага. Ако липсва добра воля, то никакъв договор няма да отлепи Македония от дъното в което се е окопала, а ако добрата воля е налице – резултатите могат да надминат всички позитивни очаквания. Засега се чуват гласовете на гласовитата съпротива, която се заканва да унищожи договора, подклаждани от про-руската колона в България, която се е маскирала като крайни националисти и не приема нищо, освен незабавно присъединяване на “Югозападна България” към Родината.

Нека да пробваме с един сценарий, в който да прогнозираме развитието на Балканите и какво би се случило през 2030г., ако нещата следват някаква логика.

  1. Македония успява да започне преговори с ЕС и НАТО, след компромис с Гърция, която е подложена на силен дипломатически и политически натиск. За партньорите на Атина в НАТО и ЕС става ясно и, че гръцките обструкции са в голяма степен инспирирани и подкрепяни от Москва, което поставя гърците в изолация и те губят подкрепа – Македония също се отказва от налудните си претенции за Егейска Македония и малцинството си там (подобно на Пирин) и двете страни се съгласяват с компромисна формулировка. Скопие става член на НАТО преди 2020г., и започва преговори за членство в ЕС, които приключват около 2023г. Междувременно Заев губи изборите от ВМРО-ДПМНЕ, която продължава да поддържа анти-българската реторика и заплашва да унищожи “договора с татарите” – социологическите проучвания показват, че около 100 хиляди избиратели желаят това. След възкачването им на власт обаче, на наследника на Груевски (който макар и формално напуснал политиката, още дърпа конците) е ясно показано, че това ще има остри последици – включително отзоваване на българския посланик и лишаване на Македония от право на глас в Съвета на ЕС – нещо, с което досега е заплашвана само Полша през 2017г. Управляващите в Скопие биват ясно инструктирани, че членството в ЕС почива на договори, чието погазване има тежки последици за хората. Изправени пред мащабни протести, наследниците на Груевски отстъпват мълчаливо и оставят въпроса за по-добри времена.
  2. Междувременно Сърбия е задълбочила конфликтите си с Косово и е влошила отношенията си с ЕС заради изказвания на нейни политици. Хърватска продължава да блокира Сърбия и двете държави са пред конфликт в Босна, а България е наложила приемането на Македония да е преди това на Белград. Сега сърбите се състезават с Албания, която има изгледи да стане член на ЕС преди тях, а това автоматично значи, че Косово ще гласува за обединение с Албания. Сърбия е заявила, че това за нея е равносилно на война и е получила значителни пратки оръжие от Русия, за която всякакви конфликти на Балканите и в Европа са добре дошли, за да отклонят вниманието от дълбоката, близо десетгодишна рецесия, продължаваща и при наследника на Путин.
  3. Задаващият се конфликт между Албания и Сърбия за Косово е неизбежен, той се подстрекава и от Турция, която макар и формално в НАТО, реално не е считана за член на Алианса и дори в пакта се разработват сценарии за сдържане на турска агресия спрямо друга страна-членка – главно Гърция и България. По тази причина, синът на покойния Ердоган, който го е наследил на поста президент, разглежда Балканите и Албания като важна карта в стратегията си за дестабилизация. Турция е била принудена да се примири с възникването на голяма кюрдска държава на южната си граница, води война със собственото си кюрдско малцинство и търси отчаяно компенсация за пораженията и униженията, претърпени в Близкия Изток. Ердоган-младши дори заявява, че смята да разработи ядрена бомба, с която Турция да си върне престижа на “велика сила”. Това предизвиква остри реакции на ЕС, и най-вече Германия, която от десетилетия е възстановила реномето си на изразител на интересите на Европа, особено в отношенията с диктатури като тези в Турция и Русия. Сблъсъкът Сърбия-Албания е индиректен сблъсък на Запада и Русия, като в него Турция играе по-скоро странична роля на подстрекател, надявайки се на мащабна война, в която границите да бъдат преначертани.
  4. В конфликта Албания – Сърбия НАТО подкрепя албанците, но не се намесва директно, а Русия прави опити да вкара Сърбия в пълномащабна война, подобно на ПСВ. В крайна сметка, Косово е поделено между Сърбия и Албания, а Босна между Хърватия и Сърбия, която до известна степен е компенсирана с територии населени със сърби, гарантиран и е икономически излаз на Адриатика и бърз прием в ЕС срещу отказ от това да е проводник на руско влияние. България е посредник в договарянето на по-добри условия, а като знак на добра воля получава от Сърбия Западните покрайнини – по модела на Южна Добруджа от 1940г.
  5. Албания, получила подкрепа от Запада за Косово, е получила ясен знак, че трябва да се откаже от всички аспирации към Македония, Черна гора и Гърция, в замяна на Косово. С това албанския въпрос се счита за уреден, а българското влияние в Албания и Македония е засилено.
  6. Гърция е загубила до голяма степен предимствата и влиянието си в ЕС, които е имала спрямо Българи, и при почти изравнен БВП, тя гледа на България като на най-голям търговски партньор и съюзник срещу ислямистка Турция. Напрежението между Анкара и Атина се покачва след края на албанско-сръбския конфликт, в който Турция реално не печели нищо, блокирана от ЕС. Гърция търси подкрепа за да увеличи териториалните си води в Егейско море от 6 на 12 мили, който акт се разглежда от Турция като основание за война. В замяна на Българска подкрепа, гърците са готови да върнат Западна Тракия под български суверенитет – така реално няма да имат и сухопътна граница с Турция, а и вариантът с обединението на Кипър и изтеглянето на турците оттам също е актуален и дава надежди да бъде разрешен. Турция от своя страна е притисната от новата кюрдска държава, нескончаеми войни и атентати, както и терор от страна на държавата и това напълно е изтрило спомена за икономическия просперитет от първите години на Ердоган. ЕС почти не внася стоки от Турция, освен земеделски продукти, европейските туристи отдавна са се уплашили от насилието и БВП-то на страната бележи спад и стагнация.
  7. Целият този сценарий е напълно измислен и за мен е интересно каква част от него би се сбъднала, като се има в предвид, че най-важните събития досега винаги бяха изненада, ако не като факт, то поне като време – разпада на СССР и Югославия, агресията на Русия в Грузия и Украйна и новата “Студена война”.
Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , | Leave a comment

Колко може да деградира едно управление?

Лъчезар Иванов – Лъчо Мозъка, Емил Димитров – Емо Фаса, Михаил Миков – Мишо Бирата, Искра Фидосова, Филип Златанов. Ако помните тези имена, значи помните почти цялата история на ГЕРБ – такава, каквато е.

Последния случай, в който почти анонимен за широката публика добрички депутат от мнозинството беше осветен от прокуратурата, заради изнудване на производител на луканки и суджуци, можеше да е комичен, ако не е трагичен. Такива случаи вероятно има много, вероятно повечето известни на прокуратурата, ДАНС и МВР, така че защо точно сега и защо точно “Суджукгейт” се извади наяве – отговора е прозрачен. Трябваше нещо пикантно и глупаво, което да отвлече вниманието на електората от скандалния обвинителен акт за КТБ. Скандален главно заради липсата на няколко имена в него.

Да се върнем на комичната история със суджука и да я погледнем заедно с няколко други подобни случая. Депутатът Лъчезар Иванов, известен с подигравателното си прозвище Лъчо Мозъка, дадено му от колегите му, става депутат от ГЕРБ благодарение на личното си познанство с лидера на партията Бойко Борисов, чийто личен лекар е. След това Иванов започва да използва поста си на депутат и връзките си с Борисов за да оказва натиск срещу журналисти, и се забърка и в една комична инсценировка с корупционен привкус – случая ” модна къща Клаус Барби”, организиран от БТВ. На Борисов му омръзна имиджа му да се подронва по подобен начин и уволни лекаря си. Друга подобна фигура е Искра Фидосова, която през 2009г. беше избрана за депутат от Монтана и със скромен юридически опит на провинциален нотариус оглави цялата законодателна дейност на парламента. Одиозната фигура на Фидосова изплуваше във всевъзможни лобистки скандали, но краят и на политик дойде, когато след изборите за парламент през 2013г., ГЕРБ спечели, но остана в опозиция. Малко след това при обиск беше открито тефтерчето на тогавашния шеф на Комисията за конфликт на интереси Филип Златанов, в което той чинно си беше записвал кой да бъде “ударен” и кой не. Самият Златанов по мои преки наблюдения и свидетелства на хора, работили с него е човек с много скромен интелект, тъй че е напълно възможно заради това да е избран на поста, който е заемал, и съвестно си е записвал всичко, което са му казвали началниците му. Понеже е бил неспособен на дълбоки мисловни процеси, записките имат съвсем схематичен вид – да се удари, да се бави, да се чака. Там изплува и после удобно беше потопено в мъгла и името на Делян Пеевски, прословутия Д.П., преправен на 10 от веща прокурорска ръка. Този скандал рязко сложи край на политическата кариера на Фидосова, но моделът “да се удари, да се бави, да се чака” остава жив и до днес. Гриша Ганчев заяви в прав текст, че проблемите му със закона са заради желанието на управляващите от ГЕРБ да сложат ръка на бизнеса му със захар. Ганчев би се сдобил с присъда вероятно още през миналия век, преди да стане мастит бизнесмен, но удобното вадене и прибиране на дела срещу определени хора е начинът на прокуратурата да участва в преразпределението на БВП. Всички бизнеси и бизнесмени, и особено тези с производство на храни, напитки, цигари, строителство, и особено там където има държавни поръчки бяха поставени под директно наблюдение от ГЕРБ и много от тях получиха оферти, които припомнят за миналото на Борисов в СИК. За много предприемачи ултиматумът е бил – даваш ни 50% от бизнеса си и продължаваш, иначе ще те смакаме. Подобен е бил казусът с Михаил Миков (Мишо Бирата), за който Борисов лично звънна на тогавашния шеф на Агенция Митници Ваньо Танов, “да го остави на мира”, защото е поел ангажимент пред тогавашния президент Георги Първанов. Причината президент и премиер да разпъват чадър над проверяван производител на акцизни стоки може да е само една – корупция.

Казусът с друг депутат Емил Димитров – Емо Фаса, също добави щрихи към модела на управление “пленена държава”. След като формално излезе от цигарения си бизнес, той го прехвърли на свои близки и започна да лобира за приемане на закони за тютюнопушенето и търговията с тютюневи изделия. Друга част от интересите му бяха насочени към лова и добива на дървесина в национални паркове и резервати и там няколко законопроекта ясно очертаха зависимостите в ГЕРБ на ниво парламент. С това самия Димитров (известен и с неприятни публични изяви) се освети по-скоро като пасив за патрона си и последния реши да го спусне в небитието.

Сегашния “суджукгейт” не добавя нищо ново като информация към цялостния модел на управление, установен от ГЕРБ в последните 8-10 години – първо в София, а после и в цялата страна. Ясно е, че всеки собственик на частна компания плаща такса спокойствие към управляващите, а в замяна получава и повече хапки. Известно е като схемата “да слуша и да папка”. В този модел печелившите страни са две – и корумпиращия, и корумпирания имат полза от спазване на този модел, в който се гарантира отстраняване на конкуренцията с всякакви държавни средства. Вероятно и добричкия производител на суджуци е разчитал на нещо, когато е дал тонове луканки за премиера, до който “не стигнал дори едничък суджук”.

Веселин Марешки, който успя да овладее удобни лостове в ИА по Лекарствата още преди да стане депутат и печели търгове за лекарства, при положение, че на всички е известен модела му на бизнес, стана сериозен клиент на прокуратурата чак след влизането си в парламента, когато няколко висящи дела бяха активирани, а и нови “доказателства” излязоха на бял свят. Марешки беше накаран от Борисов да плати данък обществено мнение, когато за пет минути след обаждане от премиера в първия му мандат беше склонен да купи закъсал футболен клуб. Самият Борисов пък, картотекиран футболист в треторазреден футболен клуб, си позволи да използва Авиоотряд 28 за да превозва своите съотборници.

Всички тези случаи, станали известни с по-малко или повече детайли през трите мандата на Борисов, дават достатъчно информация за начина на управление на ГЕРБ, която днес Георги Гергов нарече “друга част на БСП” и очерта как би управлявал с нея.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , | Leave a comment

За покупката на земя в България

Въпросът с покупката на земя от граждани на ЕС би трябвало да е решен поне от десет години – ако България е приела правилата на съюза, когато е станала негов член през 2007г. Има много начини, по които могат да се защитят правата на българските земеделци от спекулации с обработваемата земя от страна на спекуланти, както и да се защитят от спекуланти при изкупуването на продукцията им на безценица – държавата обаче не прави това. Явно БСП и останалите про-кремълски организации изпълняват задачата си да бойкотират членството на България в ЕС като част от плана за “Балканска пролет”, който да гарантира на Кремъл ефективен контрол върху икономическите активи на България с цел да влияе върху бъдещата и политика и геополитическа ориентация и да минира бъдещето на страната като член на ЕС и НАТО. За тези намерения на руснаците съществуват достатъчно доказтелства – целта е изкупуване на имоти, създаване на руски анклави от типа на СОК Камчия и руските квартали в Поморие, които на практика да са извън ефективния контрол на българската държава. През Камчия например лесно могат да се инфилтрират терористи в България, подобни на “зелените човечета” в Крим и Източна Украйна, които мистериозно се появяват и в Одеса малко преди събитията от май 2014г. там.

Целта на подобно изкупуване е прозрачна – нищо друго не създава права така, както притежаването на недвижим имот – тогава собственика вече не е натрапник и окупатор, той честно е купил имота си и може да претендира дори за гражданство. Това е валидно, когато имаме работа с почтани хора, които са готови да спазват правилата и законите в България. Има основания да се счита, че покупките от руски граждани и фирми на имоти и земя в България имат организиран и криминален характер, представляват заплаха за националната сигурност и следва да бъдат стопирани, а осъществените сделки – развалени. Подобно следва и да е отношението към “инвеститори” и купувачи от арабски петролни монархии и Китай, които направиха така, че цените на имоти в Лондон и Париж да се покачат с над пет пъти в последните 15 години и те на практика да станат недостъпни за обикновените лондончани и парижани. България следва да има и внимателно отношение към турските “инвеститори” – има индикации, че режима на Ердоган възприема руски подход към страните, които счита за своя сфера на влияние – България безспорно е от тях. Уникалния шанс в момента е, че и двете държави – Турция и Русия се намират в изолация заради диктаторите си, т.е. всички остри мерки на България спрямо техните аспирации ще срещнат подкрепата и разбирането на останалите съюзници в НАТО и ЕС. Момента за ревизия на всякакви съмнителни сделки на руснаци и турци в България, особено такива, които им дават право на гражданство, е много удобен и това трябва да се използва. Докато не е твърде късно.

Posted in Некои съображения | Tagged , , , , , , , , , | Leave a comment