Под бъдеще на армията визирам периода до 2030 (краткосрочен), до 2050 (средносрочен) и до 2080-2100 (дългосрочен). Целта е към средата и най-късно към края на века България да е поне два пъти по-силна от сегашното 59-то място, измервано от Global Power Index. В момента армията ни се намира точно между армиите на Сърбия и Беларус, а целта е да стане като тази на Гърция (30-то място) или поне по-силна от Румъния (47-място). За целта:
Твърдо закрепяне на 3% от БВП като разходи за отбрана поне до 2035г., а след това може да се понижат до 2.5%, ако войната в Украйна приключи с разгром на Русия и в региона не се появи друга ревизионистка милитаристична сила. Усилията за това са маркетингови – да се “продаде” на обществото идеята, че от силна армия печелят всички – България, ЕС и НАТО. Дори и привържениците на “неутралитета” залагат на силна армия за целта, а най-либералните проевропейци разглеждаха НАТО като охранителна фирма преди войната в Украйна, но вече и те осъзнават реалността. Въпросът е обществото да вижда как се харчат парите за армията, и че икономиката и регионите в България имат полза от това. Армията може да е добър работодател и бизнес-партньор и това трябва да се изтъква пред местни общности и власти.
Завършване на модернизацията на ВВС с покупка на втора ескадрила (14-18 самолета) и подготовка за покупка на още две ескадрили в периода 2030-40 година – общо 72 машини. С оглед на геополитическите реалности, следва да се съживят авиобазите Габровница (Сърбия) и Равнец, Балчик и Добрич (Черно море). В черноморските бази, срещу целева помощ за реновиране и поддръжка, може да се поканят съюзници от НАТО да базират по една или повече ескадрили – примерно страни от Западния фланг като Нидерландия, Белгия, Португалия, Испания, както и Италия, Канада, Норвегия и др. могат да ротират свои изтребители и пилоти наравно с българските, за да участват в сдържането руската агресия в Черно море. Габровница е важна база, защото България, Румъния и Хърватия могат (с финансова, логистична и материална помощ от съюзниците) да поемат обширна зона на отговорност между Черно и Адриатическо море, където като фактор на нестабилност се очертава руското прокси Сърбия. България и Хърватия могат да помогнат на Македония, Албания и Черна Гора да изградят една обща ескадрила (или половин ескадрила) за еърполисинг на тяхното въздушно пространство, оперираща от летища в трите страни. Така наличието на собствени самолети със собствени кокарди, пилотирани от македонски, черногорски и албански офицери в ескадрилата под общо командване може да е повод за гордост на Скопие, Тирана и Подгорица, и това да има мотивиращ ефект.
България, Румъния, Хърватска и Гърция могат да закупят общи военно-транспортни самолети от по-големите С-5/17, както и въздушни оръдейни платформи АС-130 и тежки хеликоптери Чинук. Това безспорно би засилило способностите на НАТО в Югоизточна Европа и Черноморския регион.
България може да обмисли една или две ескадрили да се отделят като Корпус Военно-морска авиация под командването на флота, за изпълнение на задачи основно над Черно море и в координация с корабите, действащи в този периметър. Тогава вероятно трябва да се преговаря за покупка на двудвигателни самолети от типа F/A-18 SuperHornet, които да са с наземно базиране (Равнец, Балчик, Добрич) и дозареждане във въздуха, както и възможности да кацат на самолетоносачи. Самият факт, че флотът ще се сдобие с изтребителна авиация е нова за България концепция и вероятно ще срещне яростна съпротива от лобито на ВВС, но си заслужава да се обмисли. Също така си заслужава да се обмисли и армейска авиация от типа А-10 и дозвукови витлови самолети, както и ударни хеликоптери под командването на Сухопътни войски, което отново би предизвикало брожения сред ВВС, за които ще остане ПВО и еър-полисинга.
В развитието на флота може да се включи и Македония, която да изпраща свои офицери, които да служат в Черно море на корабите и бъдещите подводници. Броят на фрегатите трябва да е около 4-6, 10-12 корвети и 2-4 подводници, които заедно с Румъния и Турция да са надежден паритет на руския флот в Черно море, както и подкрепа за Грузия. За да се заобиколят формално ограниченията на Монтрьо, България и Румъния могат да предложат на съюзниците да прехвърлят цели кораби под български/румънски флаг, на които да служат 2-3 наши офицери за свръзка. Това би предизвикало яростна реакция не само от Русия, но и от Турция, затова следва да е обща инициатива на София и Букурещ, която да покаже, че Черно море не е руско озеро и не е турски гьол, а зона на НАТО. Ако се осъществи, геополитическата ни тежест ще се увеличи многократно. Също така, заслужава си да се закупят или построят 15-20 леки ракетни/торпедни/щурмови катери от типа СВ-90, които могат да изпълняват широк кръг задачи. С такива катери може да се изгради наново и Дунавска флотилия, която да играе сдържаща роля спрямо аналогичната сръбска такава флотилия.
Сухопътните сили трябва да завършат модернизацията си по план и да се помисли да увеличаване на общата им численост и (числеността на армията като цяло) до 45 000-50 000 души мирновременен състав. При частична мобилизация този брой трябва да достига 200 000 – 250 000 хиляди, а при пълна мобилизация – 450 – 500 хиляди. Увеличената численост трябва да става главно с батальони и бригади териториална отбрана (Национална гвардия), създадена по образец на други страни от ЕС и НАТО. Формираования от моторизирана лека пехота с артилерийски и противотанкови оръжия могат да създадат доста проблеми на всеки агресор, а в мирно време те могат да се ползват като допълнения към Пожарната и Гражданска защита при бедствия и аварии. В подобни формирования на НГ могат да са зачислени да служат и военнослужещи, напуснали редовната армия на 45-50 години, но чието здраве, кондиция и умения ги правят ценни като командири на малки войскови единици. По примера на норвежката Home Guard това може да е бърз мобилизационен резерв за армията от хора, които имат цивилен живот и професии и отделят на армията между 45-60 дни за обучение и тренировки годишно. През НГ може да се улесни и стимулира завръщането в армията на хора, които са напуснали временно (поради работа в частния или държавния сектор) и след това са получили отново предложение за работа като офицери. Националната гвардия може да е и основа за едно бъдещо завръщане на наборната военна служба, ако това някога бъде преценено като необходимо.
Пак по примера на Норвегия, България трябва да създаде изцяло нов род войски – за кибер и информационна война. Тази война се води без обявяване в киберпространството и срещу населението на страната вече близо десетилетие и последиците са видими за всички. Явно е, че действията в кибер-пространството имат своя логика и ход и понякога започват и протичат преди и паралелно на конвенционалните военни действия. Затова и отговорът на България трябва да е създаване на Киберкомандване, а този род войски може да се попълни най-бързо от всички с наличието на голям потенциал от кадри с ИТ-образование и умения.
В заключение, тези и други мерки и инвестиции в отбрана трябва да бъдат правилно комуникирани и “маркетирани” в обществото, което да разбира нуждите от подобни инвестиции в техника и човешки капитал, както и засилване на ролята на армията в сигурността на страната. Това изисква време и усилия в комуникации, което да доведе до преобръщане на съществуващите настроения сред обществото, повлияни от хибридна война и дезинформация.
