Забравихте ли Чернобил?

Както можеше да се очаква, новината за горски пожар в зоната около бившата АЕЦ Чернобил беше център на новини и коментари в продължение на цели три дни – точно колкото е възможно да се задържи интереса на аудиторията към дадена тема, според дебелите книги. Проблемите на ОХ-кащите гърци изместиха въпроса “Пълзи ли радиацията към нас?”
На първо място – може ли горски пожар в радиоактивна зона да доведе до разпръсване на радиационен облак? Отговорът е – теоретично да, но малко вероятно. Зоната около Чернобил не е активна от близо 30 години и макар за пълното изчезване на радиацията ще са нужни стотици и вероятно хиляди години на полуразпад на активните изотопи, те вероятно са в земята, затрупани с времето от пръст и други материали. Малко е вероятно някакъв пожар да ги извади на повърхността, а в добавка е нужен много силен вятър, за да може радиоактивни вещества да пресекат украинската граница. Казано по друг начин – шансът това лято дадена електорална единица да загине по републиканската пътна и магистрална мрежа от дупки и ремонти е многократно по-висок, отколкото да се нагълта с радиация от Чернобил. Нещо повече – всичката радиация от Чернобил е “изконсумирана” още през 1986-та, когато под предлог да не се всява паника, властите укриват новините за ядрената авария в братския (тогава) Съветски Съюз. Манифестациите под дъждовете за 1-ви май 1986г., и хиляди тонове зеленчуци и плодове, изядени от гражданите на НРБ през лятото и есента на същата година са сложили своя отпечатък върху тогавашното и бъдещите поколения българи.
Аз самият посетих Чернобил преди близо 10 години – в навечерието на 20 годишнината от аварията, когато до Фукушима предстояха още 5 години и кошмарът изглеждаше позабравен. Гледката на изоставени села и ръждивия бетонен саркофаг на реактора не бяха особено впечатляващи, особено за човек, който е виждал подобна разруха и в България. Само дозиметъра в джоба показваше стойности около 5 пъти над нормалните и непрятното писукане подсказваше причината за липсата на хора. Животни (и то главно диви) имало много – зоната около Чернобил се беше превърнала в естествен резерват.
Хора в тази зона живеят, макар и не много. Посетихме възрастна двойка, която живееше в дървената си къщичка от есента на 1986г. до 2006 без особени премеждия. Завърнали се скоро след евакуацията – малките пенсии и носталгията ги накарали да решат – ако ще мрем, поне да е в къщи. Такива хора в Зоната (както е известно мястото около АЕЦ Чернобил, което се управлява от Украинското Министерство на Извънредните Ситуации) има няколко стотин и профилът им без изненади беше – еднакъв – над 95% бяха пенсионери, родом от селата, в които живееха и понастоящем. В началото имало опити да бъдат повторно изселени и настанени другаде, но в крайна сметка упоритостта им се оказала по-голяма и властите в Украйна се отказали да ги местят, а дори им предоставили известни комунални и социални услуги, както и медицинска помощ веднъж-два пъти месечно. Така установили, че живота в радиоактивна зона е възможен, радиацията оказва по-малко влияние на възрастни, отколкото на деца и ако човек не поглъща изотопи и горещи частици с храната и водата си, шансът да се отърве без сериозни проблеми нараства значително. Доказваше го и присъствието на нашите домакини – държелив старец с крепко ръкостискане и бабата, която имаше проблеми главно с краката, заради възрастта си. Това не е покана за спокоен живот с дозиметър, а проста констатация за приспособимостта на Homo Sapiens. Между другото – Чернобил се намира на бреговете на река Припят, която се влива в Днепър, а Днепър тече през Киев и после се влива в Черно море. Ако сте били на море през 1986-та, може да сте поели точно толкова радиация, колкото живеещите около АЕЦ Чернобил старци за последните години.
Далеч по-голямо и подтискащо впечатление прави обезлюдения град Припят, където са живели до 26 април 1986г. 50 хиляди души – работници в централата и техните семейства. Градът е почти изцяло панелен – блокове, училища, детски градини и т.н. – в момента празни и населявани само от спомените на бившите си обитатели. Представете си комплекс като Люлин или Младост празен и напуснат и ще добиете представа за усещането в Припят. Още по подтискащо е било в първите години, преди разрухата да обрасне в бурени и когато в някои жилища се е виждало как са били напуснати без нищо да се изнесе от тях – на хората не се е разрешавало дори да носят пари (банкноти) и дрехи със себе си – всичко се е унищожавало на изхода от Зоната в дните след аварията.
Поразително впечатление прави и Музея на Чернобил в Киев, съхранил главно снимки и спомени за хората, които с цената на живота си в нощта на аварията спират първоначалния пожар и овладяват ситуацията. Една малка бележка привлича вниманието ми – Бележка за Ликвидатора (както официално се наричали работниците по ликвидаране на аварията). В нея черно на бяло с пишеща машина някой гений от съветското МВР е написал, че “товарищ еди-кой-си, ликвидатор на ЧАЕЦ, не следва да изпълнява съпружеските си задължения за следващите 3 (три) години и следва да му се назначи дубльор”. Кратко и ясно. Дата и подпис. Зяпам бележката и си представям как някой старши лейтенант от пожарната обикаля в търсене на дубльор, който да спи с жена му за три години напред. А после – поживем, увидим е поговорка, точно за случая. Питам директорката на музея за тази абсурдна бележка – не вярвам да е истина и не вярвам, че тези бланки реално са използвани. Тя вдига рамене и казва, че всичко това попаднало при тях с някакъв архив при разпада на СССР, никой не знае дали има наистина хора, освободени от съпружески задължения. Подобни абсурдни ситуация покрай аварията има много, близки на починали не можели да разберат в коя болница са починали и къде са погребани, заради вездесъщата съветска (вече руска) мания за секретност. Ако някой ден отново попадна в Киев, този музей ще го посетя отново. Далеч е от Майдана и Хрешчатик, но си струва да се види.

About Петър Гаврилов

Привет, казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г. Засега - неженен, неосъждан, с едно дете. Завършил съм семестриално ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Работил съм като репортер във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности. Перфектни страни в които бих живял - Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико - всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания - пак заради възможностите за летене.
This entry was posted in Некои съображения and tagged , , , , , , . Bookmark the permalink.