Родопи в началото на септември

Идеята за това пътуване идва ненадейно и малко след това сме натоварили катуна в Шкодата и пътуваме към една от най-любимите ми планини – Родопите. Дотам маршрута е ясен: София – Пазарджик по магистрала Тракия, Пазарджик – Кричим и оттам по един от най-живописните пътища в България, покрай трите язовира – Кричим, Въча и Цанков Камък. Специално за язовир Въча въпросът, който винаги ме е вълнувал, е кой притежава онези закотвени понтони-вили в язовира (очевидно не е незаконно, след като не са ги махнали) и дали могат да се наемат. Ако зададете този въпрос в района на язовира, отговорите са тихи и от типа: “Разни хора, не ти трябва да знаеш” и други подобни реплики. Според мен, има доста материал за разследване около този язовир и собствениците на понтоните – дори и документите им за собственост, както и от кого са издадени. ДНСК, полиция и прокуратура в Пазарджик биха могли да се размърдат и да осветлят цялата тази ситуация. Тези понтони сигурно носят голяма част от вината за събралите се огромен брой боклуци, които покриват няколко декара водна площ при стената на язовира и които от години явно няма кой да почисти. На брега на Въча спираме да ядем в комплекс Чилингира, който не зная как е като хотел и СПА-център, за какъвто се представя, но обслужването в ресторанта не предразполага към оставане там. Спирал съм около 3-4 пъти (главно поради липса на алтернатива) за ядене там и всеки път прави впечатление небрежното отношение на обслужващия персонал и липсата на основни неща в менюто. Be advised!

Продължаваме по най-скъпият второкласен път в България, който свързва язовир Въча с Девин покрай новия язовир “Цанков камък” – пътя излезе около 80 милиона лева за 25 километра, заедно с един тунел от близо километър, и изглежда наистина добре, особено като нов. На моменти пътя минава високо над язовира, който се вижда долу – съжалявам че нямам снимки от този етап, но гледката си струва. Нямам търпение да пробвам язовир Цанков камък с каяци – планинско езеро между високи склонове е забележителна гледка. Самият язовир стига до Девин, където ако се изгради контра-стена и пристан, може да се развие воден туризъм и плавания с корабчета и яхти. Вероятно би струвало едни допълнителни 2-3-4 милиона лева, което на фона на половин милиард цена за целия Цанков камък е нищожна сума, а ако така и така язовирът е налице, би трябвало да може да се използва и за туристически и спортни цели, а не само като хидро-енергийна мощност.

От Девин караме на юг, към първата ни дестинация – Ягодинското ждрело и пещера, както и село Буйново. Пътя минава покрай ВЕЦ “Тешел” и навлиза в ждрелото, което според мен е безспорно най-живопописното в България. Пътят се стеснява и става еднолентов, а разминаванията са само на определени места с уширения. Гледката наоколо може да се определи като алпийска.

Буйновско ждрело

Стигаме до Ягодинската пещера, където местния туристически бизнес се е разгърнал нашироко – пред пещерата е уреден платен паркинг, има хотел и кръчма, които са пълни с хора. Има тролей от единият бряг на реката до стар турски мост, с дължина на въжето около 20 метра. Покрай пътя са подредени сергии с обичайните боклучави сувенири – купуваме си магнитче за колекцията на хладилника. Пейзажът на услугите се допълва от стрелба с пейнтбол пушка по мишена и екскурзия с джип до площадка Орлово гнездо – обещаваме си следващия път да отделим време за това, както и за влизане в самата пещера, където температурата изисква яке и дълги панталони. След кратък престой палим колата и продължаваме към Буйново, където наемаме стая в къща Орлец. Има и други оферти в рамките на 30-40 лева за стая, което си е прилична цена. В къщата имаше проблем с топлата вода, на който хората реагираха максимално бързо, което ми направи добро впечатление. В селото няма кой знае какви забележителности, но природата наоколо си струва обиколки с колелета или пеш. Дори си струва да се опита турът от Буйново до съседното село Триград напряко, вместо с кола по пътя.

На другия ден тръгваме обратно по живописния път през ждрелото, и покрай язовир “Тешел” влизаме в съседното ждрело – Триградското, като целта е пещерата “Дяволското гърло”, откъдето взимаме печат и марка за книжката на Мина. Ждрелото също е много красиво, със скални отвеси и виеща се на дъното покрай пътя река, с мостове, които прехвърлят пътя от левия на десния и бряг, докато се вие на юг към пещерата и село Триград. Целият този район си заслужава поне едноседмично обикаляне, което смятам да направим догодина.

След като сме взели печатче и марка, тръгваме по пътя към Смолян, като пътем се отбиваме в Широка лъка. Там ядем боб в местната кръчма, пред нея има сергия със стари военни облекла и вещи, от които ме изкушава една мешка.

Мина в Широка лъка

Широка лъка

След кратък престой и снимки в това най-известно родопско село, продължаваме по пътя към Смолян. Има изключително живописни гледки, но дупките и завоите не позволяват много зазяпване, още повече, че колите с номера СМ карат като бесни, най-често яхнали осевата линия.

Влизаме в Смолян откъм най-живописната му западна част – пътя минава покрай няколко езера.

Смолян езеро

Паркираме до местната Била и правим лек пешеходен тур до Смолянския регионален исторически музей, където правя снимки и слагаме поредните печатчета в книжките. Принципно и Смолян е град, в който си заслужава човек да остане поне 3-4 дни и да поразгледа местните забележителности по-обстойно. След това правим резервация в Златоград и палим колата към Смилян и Могилица, където искаме да видим Агушевите конаци. Те функционират неофициално като музей, с един екскурзовод и такса вход – “кой колкото даде”. В момента са частна собственост на Ариф Агушев (не съм сигурен за името), депутат от ДПС и с претенции за около 20 хиляди декара земи в района. Конаците са строени в началото на 19 век и достроявани до началото на 20-ти век, пояснява екскурзоводката. Краят на Балканските войни поставил и край на турското господство в Родопите, а границата между България и Гърция (минава южно от Могилица) лишила собствениците на стада в Родопите от вековния им поминък – зимно време стадата овце слизали към Беломорието, а границата между България и Гърция е била практически затворена през по-голямата част от 20-ти век. Конакът е бил реставриран през 70-те години на миналия век, когато официално е бил музей. Сега видимо има нужда ако не от реставрация, то поне от поддръжка.

Агушев конак Могилица

Могилица Агушеев конак

стълби агушев конак

Агушев конак двор

Агушев конак комини

двор Агушев конак

интериор Агушев конак

Интересни интериорни решения имаше вътре в този конак, където явно са живели много богати хора, но равнището на технологиите от 19-ти век не им е позволило повече от това, да изкопаят кладенец в едно вътрешно мазе, в който да пълнят вода през лятото и в него да съхраняват сиренето в кожени мехове. Температурата на водата не надхвърляла 5 градуса по Целзий, което е било максимума за този фризер отпреди електрическата епоха. В стените на зимниците има дупки, през които се вентилирал въздуха и не се задържала влага, която да доведе до гниене на дървенията в къщата. Надлъжните греди, които могат да се видят вградени в зидовете на конака и много други родопски къщи, според екскурзоводката имали анти-земетръсна роля – те поемали силата на трусовете и с деформирането си не позволявали зида да рухне – не знам доколко е вярно това, но е факт, че тази къща има шанс да изкара още 300 години, докато много от сега строените сгради едва ли ще дочакат 22 век. Във всяка спалня съществуват и примитивни долапи-бани – човек влизал в един тъмен стенен гардероб, в който горе на кука бил закачен съд за вода и там се поливал и хигиенизирал – вероятно нечуван лукс по стандартите на 19-ти век, когато водата в къщата се е носела от чешма на ръце. Цялата постройка е ясно разделена на стопанска част (където живеели и ратаите) и жилищна постройка, където живеели семейства от по три поколения.

Времето напредва и тръгваме обратно към Смилян, а после по пътя през Рудозем и Мадан към Златоград. Тука е мястото да кажем, че по-голямата част от пътя Смилян-Рудозем е обикновен черен път, за разлика от обозначеното в картите като нормален второкласен път. Такива места има доста в България, така че просто не се доверявайте на картите – в разни малки общини те отразяват пожелателното, а не реалното положение на нещата с пътищата. Винаги питайте местните хора – това спасява от доста лутане. А обозначените с бели черти “други пътища”, както и маркираните с черти пътища “почвен път” често не съществуват въобще, или са във вид на коларски, офроуд пътища. По пътя минаваме и покрай една малка ВЕЦ “Средногорци”, където освен хидроелектрическата централа има и движещи се фотоволтаични панели. Винаги съм смятал, че това е верният път за енергетиката – малки ВЕЦ и фотоволтаици, които са малки като мощност и дават по-балансирано присъствие на енергийни мощности в цялата страна – а не огромни огледални площи покрай две-три села, огромни язовири и вяърни инсталации в отдалечени райони, които изискват изграждане на голяма електропреносна мрежа и чиито мощности трудно се управляват – не можеш да управляваш слънчевото греене и вятъра все пак.

Пристигаме в Златоград по тъмно и веднага намираме място в хотел тип “къща за гости”, чиято табелка виждаме на главната улица. Цената за стая с баня е 30 лева, което за неделя вечер е повече от добре – и за нас и за собствениците, които допреди час не са знаели, че 30 лева пътуват към тях. Пазаренето винаги е в основата на добрите сделки 😉 След малка разходка по тъмните улички и златоградски потайности, лягаме да спим.

На следващия ден е време за прочутото златоградско “въртяно” кафе, както и за снимки и печатче от местния етнографски музей, един от 100-те НТО.

Мина на улица в Златоград

Бутам количката с Мина по малките улички и си мисля за потенциала на градчета като Златоград. Специално тук туристическия бум започва с края на ГОРУБСО-вата ера в началото на този век, когато един предприемач се инвестирал в къщите и културното наследство на града и направил родопски вариант на габровския ЕТЪР – но за разлика от него къщите били автентични, на оригиналното си място. Получил се Етнографски Ареален Комплекс “Златоград” – смесица от хотели (къщи за гости), магазини-дюкяни-работилници, както и воденица, тепавица и караджейка – тези “фабрики” на прединдустриалната ера, която в този район продължила почти до средата на 20 век. Оттогава туризмът се разраства и понякога около големи празници и ваканции намирането на свободни места за спане е проблематично.

Музей училище Златоград

Златоград

Ето и момент от “въртенето” на кафе. Това е турско кафе, варено на горещ пясък, което след това се слага на табла с извита дръжка отгоре и се върти толкова бързо, че чашките си остават на място. Рекламира се като местен уникален обичай и за много хора това остава най-яркия спомен от Златоград. Цената му мисля беше 1.20 лв.

въртяно кафе златоград

Музея в който е печатчето е малко “постен” откъм съдържание, и явно интересното в Златоград е навън – на чаршията и в дюкяните.

Мина Златоград

Златоград

Петър Мина Златоград

 

След още малко снимки и обиколки по улиците (центъра се ремонтира по европейски проект) тръгваме на път към Кърджали, където се надяваме да “уловим” поредното печатче в местния музей. За съжаление музея се оказва затворен в понеделник. Това никога не съм го разбирал – почивните дни на музеите и особено фрапиращи случаи на почивни дни в събота и неделя – точно когато музеите би трябвало да работят с удължено работно време. Да не говорим за случаи, когато в малки музеи се чака повече от час обедна почивка (сигурно в такива музеи влизат не повече от 2-3 души на ден и обедната почивка може да е по-гъвкава). Въобще за страна, която твърди че туризмът и е приоритет, музеите – държавни и общински, явно още са в “Балкантурист ерата”. Дразнещо е, ако си отишъл в град като Кърджали (в който едва ли ще отида още много пъти) и да видиш, че музея е затворен, а в местния ТИЦ ти казват – не знаем какви забележителности да ви препоръчаме да разгледате. Разхождаме се в местния парк, пием лимонова бира (хита на сезона) и разглеждаме малкото детско влакче, което работи вечер. След малко палим колата и Кърджали остава назад. След кратък престой в Пловдив пристигаме в София. Навъртяли сме грубо 800 километра.

 

 

 

 

 

 

About Петър Гаврилов

Привет, казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г. Засега - неженен, неосъждан, с едно дете. Завършил съм семестриално ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Работил съм като репортер във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности. Перфектни страни в които бих живял - Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико - всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания - пак заради възможностите за летене.
This entry was posted in Летене и пътешествия and tagged , , , , , , , , . Bookmark the permalink.