Последния случай, в който беше извършен обир на жилището на шампионката Мария Гроздева, отново повдига въпроса за пределите на неизбежната отбрана. Повече от ясно е, че в момента закона поставя на една плоскост живота и здравето на крадеца, грабителя и нападателя с този на жертвата от нападението, което е всъщност основния проблем. Самоотбраната е разрешена само в случай, когато нападението пряко застрашава живота ви, във всеки друг случай има превишаване на пределите и и човек от отбраняващ се се превръща в престъпник. Нещо повече – ако крадецът направи опит да напусне местопрестъплението, вариантите за задържането му са много ограничени, както показа казуса “Опиц”, когато той простреля 20-годишен рецидивист при бягство и лежа в затвора за това.
Логиката на това датира още от комунизма и приетия през 1971г. НК. В комунизма правото на собственост на гражданите е второстепенно и защитата му не е важна. Още по-малко е важно гражданите да могат сами да се защитават – това е нещо, което е отредено на репресивния апарат на държавата. Държавата в комунизма дава работа, жилища, коли и всичко на своите поданици и тя има за задача да ги пази – след като разбира се основния ресурс е насочен към опазване на държавния строй (комунизма) и правата на управляващата върхушка. За живота на гражданите и тяхното имущество репресивния апарат отделя толкова, колкото има ресурс – винаги недостатъчен.
Тази социалистическа постановка е налице и до днес – гражданите не трябва да защитават сами своето имущество, а трябва да подават постфактум жалби в МВР, след което да разчитат, че правосъдието ще възстанови справедливостта. Това е начин на мислене, остарял безвъзвратно и десетки случаи на освободени под гаранция грабежлии, крадци на домове и коли го доказват. Полицията е неспособна да опази имуществото на гражданите, а в определени случаи и съдейства на престъпниците – ако не като цяло, то отделни нейни представители. Полицейските участъци се превръщат в регистратор на жалби и нищо повече.
Затова е необходима радикална промяна. На първо място, трябва да се приеме, че крадеца не ползва никаква закрила на живота и здравето си докато извършва противоправни деяния. Казано с прости думи – ако някой краде кола, или е влязъл в апартамент за да го обере – животът му не струва и пет лева и той трябва да е наясно с това. Често се получава така, че откраднатото имущество (или реколта по селата) пряко поставя в заплаха живота и здравето на жертвата – открадната пенсия на старци, дърва за огрев, буркани от мазето са точно тази тънка граница между оцеляването и смъртта. А страха у жертвата, че крадеца е ненаказуем, заради малък размер на откраднатото, е наистина подигравка с жертвите на престъпления. За съда два кубика дърва и десет буркана може и да е малък размер, но влизането в чужд имот, разбиването на врати и прозорци е предумишлено деяние, което трябва да носи със себе си угроза за дееца – той трябва да знае, че в този момент животът му не струва пукната пара.
Задържането на крадец, който се опитва да избяга от местопрестъплението също трябва да се приравни към неизбежната отбрана, поради факта, че избягалия крадец остава способен на други деяния, а разкриването на деяние в момента на престъплението е най-лесно за полицията, вместо после да издирва “неизвестен извършител”. Разрешението за притежаване на огнестрелно оръжие
Правото на гражданите да защитават живота, здравето и собствеността си е абсолютно и в момента, в който се установи, че човек е действал в подобна хипотеза, той не трябва да носи отговорност пред закона. Не може да се очаква от полицията да защитава всеки поотделно, нейно задължение е да гарантира общото спазване на закона и да следи за реда, но едва ли може да е навсякъде във всеки един момент. Самозащитата няма нищо общо с плашилото “саморазправа”, което размахват много т.нар. правозащитни организации, влезли в ролята на полезни идиоти.
В резюме – нужно е законодателството да премине изцяло към ХХI век. В този век всеки в по-голяма степен е отговорен за живота и имота си и има повече инструменти за печелене на пари и защитата им. Времената в които държавата даваше работа, заплати, пенсии и закрила на мизерното имущество отмина отдавна.
