В последните дни Кипър и Гърция (две де факто гръцки държави в ЕС) отново припомниха за себе си. Направиха го по начин, който показа, че не се съобразяват с нищо друго, което не отговаря на собствените им интереси. Конкретният повод беше дебатът за налагане на санкции на Беларус заради фалшифицирането на изборните резултати, а Кипър (подкрепен от Гърция) поиска това да стане след (или паралелно със) налагането на санкции на Турция. Поведението на Турция спрямо Европа в последните десет години видимо ескалира и нуждата от санкции спрямо Анкара е явна и несъмнена. Обвързването на този въпрос обаче със санкциите срещу Беларус е повече от ненужно и то разкрива вътрешните слабости на ЕС, от които гърците (в Атина и в Никозия) бързат да се възползват. Това не е тяхно поведение за първи път – можем да припомним безапелационния начин, по който Атина блокира поканата към Македония за членство в НАТО през 2008-ма година, както и заплахата за вето за разширяването на ЕС през 2004-та, ако Кипър не получи покана за членство. Най-пресен случай беше заплахата да блокира работата на европейските институции през ключовата 2015-та година, ако не бъдат удовлетворени претенциите на Ципрас за пари и отписване на стари заеми – нещо, което до голяма степен беше удовлетворено, за да не наложи Гърция вето.
В случая обаче България следва да възприеме този прагматичен, RealPolitik подход и да го приложи в защита на собствените си интереси. На първо място българската кауза следва да се постави в европейски контекст и да се разясни на съюзниците ни в ЕС и НАТО историческата истина и вредите от релативизма. Македония трябва да научи от Германия и Италия, че обръщението “фашистички окупатор” към България е исторически неправилно и политически късогледо. Други държави в ЕС (а дори и Русия или учени оттам) следва да разяснят на югославяните в Скопие, че наричането на българите “татари” и “монголи” с негативна конотация е чиста проба расизъм, който няма да се толерира на международно ниво. Република Татарстан в състава на Руската Федерация има доста повече белези на самостоятелност и държавност от една бивша юго-република, която дължи съществуването си днес до голяма степен на един човек – Желю Желев. България следва да сближи позициите си с тези на Вишеградската четворка и да откаже Орбан от идеята да покровителства анти-българските сили в Скопие.
По отношение на останалите балкански съседи България трябва да има твърда линия на поведение, независимо от смяна на правителства и външни министри в следващите 20-30-50 години. В отношенията със Скопие трябва също да се наложи прагматизъм – след като се изчистят всички спорни исторически въпроси и македонците се откажат от югославските версии. България следва да защитава не държавата като цяло (тя е все повече мултиетническа), а хората, декларирали се като българи там. Всички репресии срещу македонските българи в последните сто години трябва да бъдат категорично осъдени от правителството в Скопие и то да покаже наистина, че се е разграничило от тях, преди да иска българска подкрепа за ЕС. Важни инфраструктурни проекти като жп-линия и магистрала София-Скопие-Дуръс трябва приоритетно да се финансират. Ако в бюджета на Македония няма пари, България следва да предложи да финансира тези два проекта изцяло, срещу 99-годишна концесия.
Спрямо Албания България трябва да възприеме подход като към естествен съюзник в Западните Балкани – главно срещу Сърбия и Гърция. Албания и албанската позиция в спора за Косово трябва да бъдат подкрепяни, ако и само в случай, че албанците намалят стремежите си в Македония.
Сърбия трябва да получи ясно послание, че ще се присъедини към ЕС само след Македония и след като стане член на НАТО. ЕС не може да си позволи да има в редиците си руско-китайско прокси и това трябва ясно да се разясни на европейските партньори. Това би имало незабавен ефект в Скопие, доколкото връзките с бившата метрополия в Белград все още са прекалено силни. Белград може да принуди Скопие да спре с антибългарската кампания, защото тя се дирижира оттам.
Сърбия може да получи ограничена българска подкрепа в Босна и Косово (не за сметка на албанците, а по-скоро за запазване на манастирите и Северно Косово) в случай, че ограничи доброволно влиянието си в Македония. Доколкото това е малко вероятно, България следва активно да си сътрудничи с Хърватска за париране на всички сръбски попълзновения в региона.
Румъния е естествен съюзник на България доколкото има подобен казус с Молдова. При ясна и категорична подкрепа на всички български действия в Македония, всички румънски действия в Молдова следва да бъдат подкрепяни. Активно трябва да се работи с българската диаспора в региона в насока про-ЕС и про-НАТО.
Най-сложния казус е Гърция, доколкото Атина успява да акумулира подкрепа за почти всичките си искания, независимо от това колко безумни или неверни са. Българска подкрепа за гръцките искания в Кипър и Средиземно море само в случай, че има по-голяма гръцка подкрепа за българските стремежи в Македония. Гърция следва да се откаже от целта за възстановяване на сухопътната си граница със Сърбия и старата анти-българска ос Атина-Белград. Подкрепата на България за Гърция в никой случай не трябва да е за сметка на директно противопоставяне с с Турция. България следва да избягва категорично противопоставяне и взимане на страна в спора Турция и Гърция и да следи тези две страни да се балансират взаимно.
Дипломацията и политиката към останалите европейски съюзници и държави следва да се прецизира внимателно и да се търсят общи точки и интереси, доколкото такива възникват по различни поводи и позволяват формулиране на общи позиции. Не следва да се разрешава на Скопие и/или Белград да се съюзяват с други европейски държави срещу България и да прокарват там анти-български тези и политика. Особено внимателно това трябва да се прилага по отношение на големите държави в ЕС – Германия, Франция, Испания и Италия.
