Отдавна му се каня на този язовир, още повече че моето село Враня стена се намира на не повече от 6-7 километра по права линия от него, зад един баир. По пътя километрите се увеличават и стават към 15-18, защото се заобикаля през Земен.
Сега обаче отиваме към Лобош откъм източната му страна, където се намира църквата (параклис) “Свети Йоан Летни”, датирана към средата на 14 век, или 1350г. – Второто Българско Царство. Според мен този край на язовира е по-недостъпен с коли, по-малко “урбанизиран” и по-красив, в сравнение с отсрещния, където са селата Лобош, Ковачевци и Радибош и махалите и вилните им зони стигат до язовира.
До параклиса се стига главно с много питане на местните хора, табели няма. Отклонението се извършва при село Поцърненци, което е на три километра от главния път София-Перник-Кюстендил. След като излезете от Радомир, и след около 10 километра стигате до отбивката за село Поцърненци. Може да завиете и при предишното село Прибой, откъдето пътят отново води към Поцърненци, но шансът да се загубите е по-голям. В Прибой има доста нови къщи и дори нова църква на площада, но като че ли нищо друго забележително.
За името на село Поцърненци съм чувал една история от майка ми, не зная доколко е достоверна. По време на Руско-турската война 1878г. оттеглящите се турци опожарили селото и избили жителите му, т.е. “поцърнили” (почернили) го и оттогава му останало това име. Самото село има доста изоставени къщи, но и реновирани и по броя на колите в дворовете си личи, че в него има живот дори и като вилна зона. Караме покрай затворено училище и недовършена черква, завиваме покрай затворена пивница наляво и отново караме по път от изронен асфалт. На един разклон със спирка завиваме на дясно (грешка!) и стигаме до махала, в която виждаме един добре поддържан двор и реновирана къща във вида, характерен за района през 19 век – малки “схлупени” къщета, едноетажни, правени от греди и мертеци, “зидани” от плет и измазани с кал. Малки прозорчета и покриви от турски керемиди завършват облика им. Има ги още по селата от Пернишка област, почти паднали от старост. Никой не ги реставрира, вероятно защото нямат внушителното архитектурно присъствие на каменните родопски и балкански къщи. Затова и реновираната къща в Поцърненци доста ме впечатли, докато собственика ми обясняваше как да стигнем до параклиса. Съжалявам че не я снимах.
Върнахме се обратно и после на разклона със спирката поемаме по “левия ръкав”, оттам караме покрай един площад, който се пада отляво и на по-ниско ниво от пътя. На този площад има три чешми, наречени Мизия, Тракия и Македония. Продължаваме напред и стигаме до работеща кръчма (пада се вдясно, по-високо от пътя в стара къща с тераса). Влизам вътре и се връщам поне 40 години назад – пода е от износено дюшеме, вехти столове и лавици, на които са наредени вафли, които помня от детството си. Фотоапарата остана в колата, така че и този интериор и кръчмаря на поне 75 години остават неувековечени. Купувам пластмасова бутилка “Ариана” (стъклените са за консумация само на място) и няколко вафли Боровец и продължаваме по пътя, който след малко се разделя още на две – ние поемаме по левия път, който скоро си става макадам. След още една махала, пътят продължава през горичка, на места изровен от порои, но Шкодата геройски “облазва” гърбиците, оставени от водата. Практически е взъможно да се стигне с кола до самия параклис, но ние паркираме на място, където пътя се разделя пак на две и се вижда страхотна панорама – язовир Лобош, параклиса и махалите отсреща.Качваме Мина на покрива на колата за панорамно-портретна снимка.
Следват снимки на язовира и параклиса:
Мина видя няколко самолета високо в небето и им помаха:
До параклиса се върви около 20 минути, но може да се стигне и с кола, особено ако е по-висока като нашето комби 4х4.
Последни крачки
и стигаме до това:
Гледката наистина е зашеметяваща. Отдясно започват отвесни скали, които на око са около 40-50 метра високи.
Да надникнем надолу:
Самотна лодка се белее:
Ето малко и от самият параклис:
Някакви селяци изключително грозно са драскали върху стенописите. Откроява се Гошо от Перник, който е оставил аристократичния си автограф върху стенопис от 14 век – в такъв момент ми се иска да имам винкел наблизо.
Има оставени свещи и кибрит, на самообслужване:
Закуска на тревата:
Вратата позволява влизане само ако си с ръст до 140см – всички други влизат с дълбок поклон.
Последни снимки на панорамата на юг, към стената, и после потегляме:
крачим към колата, Мина е уморена и и се спи.
Тръгваме наобратно, след час сме в София. Отличен маршрут за един ден в околностите на Радомир. Ще проуча и ще пусна още интересни места от Земенския край. Добре ще е преди да тръгнете, да хвърлите един поглед на Уикимапия за това местенце и пътища дотам от сателит, има и обозначения. Може да се стигне и от село Калище, което се намира по пътя Извор – Земен. От пътя Перник – Кюстендил завивате при село Извор в дясно (има табела Земенски манастир) и карате през селата Дебели лаг и Егълница, след което идва Калище. Има черен път в началото на селото, завива се надясно и се кара по него, но не съм го пробвал, само е проучван в Уикимапия.
