Old Navy от Бангладеш

Днес обърнах внимание на една от ризите ми OLD NAVY, подарена ми от сестра ми преди година-две. На етикета пише – произведена в Бангладеш. Вероятно в също такава фабрика в сграда, като онази, която рухна и уби над 1000 души под себе си. Не знам дали е купена от магазина за 4, 14 или 24 долара, убеден съм обаче, че е ушита за компанията на максимално ниска цена (наречена от някой мениджър “оптимизация на разходите”) и натоварена в контейнеровоз заедно с още продукти на неквалифициран и нископлатен труд, е пристигнала в магазина. Тук проблемът е глобален и далеч от ризата на гърба ми и втората риза, ушита от бангладешкия ближен. В САЩ за еднакво неквалифицирана или квалифицирана работа работникът получава в пъти повече от Бангладеш или дори България – затова и напливът от кандидат-имигранти към САЩ не секва. Износът на производство и притискане на производителите да смъкват цените освен че държи милиони хора в бедност. Освен другото, много от тези индустрии са и силно замърсяващи и де факто тровят работещите в тях хора. При занижен контрол (както показа Бангладеш) този проблем е още по-силен и износът му извън САЩ и ЕС само го прикрива. Транспортът на милиони тонове евтини стоки на хиляди километри само увеличава въглеродния им отпечатък, независимо от ниската им цена. Така един тон ризи ушити в Индонезия или панталони от Камбоджа, докарани до Европа или САЩ дават много по-голям отпечатък отколкото ако бяха ушити в рамките на държавата, в която се продават. Колоните от турски тирове през България са друга илюстрация на този същия проблем с евтини като стойност, но скъпи на въглероден диоксид стоки. Това ще е един от дисбалансите на модерния свят през 21 век.