И като заваляха едни анализи, та цяла неделя…
В изминалите няколко дни, след като Владимир Путин като цар-батюшка отсече – Поток не будеть, в България това предизвика точно очаквания шум и нищо повече. БСП, АБВ, Атака заеха очакваната от тях позиция и повториха мантрите за загуба на суверенитет, геостратегическо влияние и стотици милиони, дори милиарди левове и евро за българския бюджет. Аргументите на противниците на проекта също не бяха нови, но всичко за тази тръба беше казано и преди Кремъл да признае очевидното – няма как България да бъде изнудена да се опълчи на Брюксел, дори и правителството на БСП и ДПС го заяви и желаното от Русия разцепление вътре в ЕС не се получи. Тук е мястото да се припомни защо и къде интересите на Русия и България се разминават. На първо място – Русия е износител на енергоносители, а България вносител. Всяко покачване на цените на нефта и газа е лошо за България, чиято икономика в последните години плаща близо 10 млрд. лева годишно в посока Москва за внос на горива. Всяко понижение на цените на нефта, при наличие на конкуренция при вноса и дистрибуцията, означава, че икономиката на България и обикновените хора печелят – буквално. Обратното твърдение би било лъжа. Русия обвини България в липса на суверенитет – това не е първото подобно обвинение на Кремъл към българските власти, вероятно няма да е последното. Подобни твърдения не се чуват, когато в София са на власт социалисти, които охотно стартират без всякаква (икономическа, техническа) обосновка всякакви проекти, обединени под общия знаменател “геостратегически”. Исторически погледнато, Русия винаги е разглеждала България като държава, създадена за нейно удобство и не пропуска да го напомни. Всяко искане от страна на Русия се аргументира с факта на Освобождението и Руско-турската война от 1877-78г. и се вменява като един неплатен дълг към братята-освободители. Това преминава лесно през публичното пространство, просто защото 80% от хората не знаят, че в десетилетието след Освобождението руската дипломация и политика полага всички усилия да попречи на България да се утвърди като самостоятелна държава. Режимът на пълномощията, в който руски генерали суспендират Конституцията на Княжеството, отхвърлянето на акта на Съединението и подтикване на Турция, а после и Сърбия да нападнат България и резултатът – Сръбско-Българската война, чиято цел е била да унищожи и ликвидира България като държава. Директно от Русия са инспирирани офицерските бунтове в Русчук и Силистра, както и детронацията на княз Батенберг, чиято популярност в България просто не се нрави на руския император. Изборът на нов български княз е съпроводен с небивал дипломатически и политически натиск от Петербург, а потенциалните кандидати за престола са били заплашвани с писма да не приемат евентуални покани. След избора на Фердинанд Русия скъсва дипломатически отношения с България. По-късно, когато България, Сърбия и Гърция създават Балканския пакт в навечерието на Балканската война, Русия става гарант за него (и подялбата на Македония между България и Сърбия) с идеята това да е стратегически резерв в предстоящата голяма война. След 1908-ма положението на силите в Европа става такова, че никой не се съмнява в скорошното избухване на голяма война, в която силите са определени предварително – Англия, Франция и Русия срещу Германия и Австро-Унгария. Така избухването на Балканската война на 5-ти октомври 1912г. бива посрещнато с неудоволствие от Великите сили, и главно от Русия, които не виждат смисъл в това балканско уреждане на взаимоотношения с Османската империя. Положението става още по-драматично в началото на 1913-та, когато след падането на Одрин българската армия се готви да атакува Константинопол, а Фердинанд заявява, че това ще е изпълнение на хилядолетната българска мечта. Български контрол над Проливите и столицата на Византия не влиза в плановете на Русия, която се е припознала за Третия Рим и следва дипломатически демарш, че това е нежелателно и би имало лоши последици за българо-руските отношения. Следва неуспешната българска атака на Чаталджа, след която в Петербург разбират, че българския цар няма намерение да се отказва от нищо в полза на Русия – една проява на независимост, която рязко обръща Русия в полза на Сърбия. Втората Балканска война е до голяма степен възможна благодарение на дипломатическите усилия на Русия, която уверява Белград и Букурещ, че могат спокойно да нападнат България, чийто елит е вече заслепен от победите срещу Турция. В Първата световна война Русия отново се опитва да накаже българите за наглостта да определят сами своите интереси и приоритети и руски войски нападат България при Тутракан през 1916г. където са разгромени от ген. Никола Жеков. Следват други враждебни актове, като атентатът в църквата Света Неделя през 1924г., организиран с помощ от Москва и имащ за цел да унищожи държавното ръководство на страната, изпращане на диверсанти през периода 1941-44г. когато България се опитва да запази отношения със СССР и дори поддържа дипломатически отношения с Москва въпреки настояванията на Германия те да бъдат прекъснати. Тогава София проявява независимост в позицията си спрямо съюзника си Берлин, която дава предимства на Кремъл – български войски не воюват срещу СССР и руснаците ползват посолството си като най-голямата шпионска централа в страна от Тройната ост. Ако българските власти са имали илюзии по отношение на политиката на Сталин, то те приключват на 9 септември 1944г., когато България е окупирана от руски войски. Тази историческа ретроспекция е нужна, за да покаже колко и до каква степен Русия е уважавала и въобще се е интересувала от българската независимост и суверенитет – те за Кремъл са празни думи, които може да употреби Сталин или Путин в контекста на своите моментни виждания. Русия и до момента не е приела членството на България в НАТО и ЕС като суверенен акт на България, а прави опити да го подкопае с пропаганда и наливане на пари в хибридна война. Реториката на невъздържания Жириновски придобива плътни черти с парите от нефт и газ и на територията на Европа. Посланикът на Русия в ЕС Владимир Чижов през 2007-ма година в прав текст изрази начина по който Москва вижда България като член на ЕС – троянски кон, който на практика ще прокарва линията на Москва и ще саботира неизгодни решения на Брюксел за Кремъл, дори и с вето. Това беше и си остава част от стратегията на Путин да отслабва ЕС отвътре и да изгражда отношения от 19 век с “великите сили”, с които да се договаря за сметка на по-малките членове. Членството на страните от Източна Европа в ЕС и НАТО е прието от руснаците като по-малко зло за интересите им, с което те се примиряват, за да могат да поставят червена линия пред членството на страните от бившия СССР във всякакви несанкционирани от Москва съюзи. Създаването на зони на нестабилност от непризнати държави е стратегия на Москва за управление чрез кризи и замразени конфликти. Подобни опити Русия се опитва да прокара и на Балканите, като подкрепата за Белград цели именно това – да отдалечи Сърбия от членство в ЕС и да запази нещо подобно на руски анклав в центъра на Балканския полуостров. Примамката за това се нарича Косово, което дори и руснаците нямат намерение да помагат за връщането му в Сърбия – то е “замразен” конфликт подобно на Приднестровието в Молдова. Сърбия е нужна на Москва като оръжие за натиск срещу България, просто защото стратегическата стойност на държавата, която остана след Милошевич е практически нулева за Москва. За сметка на това, една Сърбия в плен на шовинистични мечти от 19-ти век отлично отговаря на визията на Путин за региона. Това е пореден път в който интересите на Българи и Русия се разминават. Изказването на Путин в Анкара също има своята цел – Русия отдавна се опитва да противопостави България и Турция като страни вътре в НАТО, подобно на съперничеството Гърция – Турция, което според стратези на руския Генщаб следва да се разширява и засилва. В тази връзка е и широко експлоатираната теза за турската заплаха в определени проруски медии. Подобна турска заплаха за България съществува в контекста на обръщането на Анкара към ислямизма и загубите на европейска перспектива, но Русия няма никакво намерение да защитава София, както намекват местните про-руски агенти – тя има свои интереси в региона. Българо-турските отношения в никакъв случай не се нуждаят от руски вектор, а в Брюксел София може да получи повече реална поддръжка за суверенитета и целостта си, отколкото някога е получавала от Русия. На първо място обаче стои максимата – суверенитета на една страна е нейна собствена грижа и задължение. Русия в своята военна доктрина е посочила НАТО за свой основен враг. От това автоматично следва, че Русия вижда в България враг и всякакви приказки за приятелския български народ са просто проява на информационната война. Кремъл отлично си служи с разделянето на понятия като народ и държава, когато иска да внуши на населението на дадена територия, че то се управлява от “хунта”, от която предстои да бъде освободено – от руски войски разбира се. Подобна реторика четем в архивите от 40-те години на 20-ти век, подобна реторика се лее и от устата на наследника на Молотов – Сергей Лавров, и в момента по отношение на Украйна. В този контекст остава единствено непонятно защо 10 години след приемането на България в НАТО, страната продължава да разчита единствено на руска военна техника за защита на въздушния си суверенитет и не е направила нито една реална крачка встрани от политическите декларации за да се сдобие с реални бойни възможности за защита на небето си. Опитите на Русия да се покаже като реален и надежден партньор във военната област за България са чиста пропаганда и незачитане на факта, че България е член на НАТО. След разминаванията в енергийната, политическата и военната област, на чисто битово равнище руснаците разглеждат България като държава, в която могат да се намират в Европа, но да живеят евтино, да общуват с местното население на собствения си език и да получават облаги от престоя си тук – например лесни визи за Шенген. Всяко отклонение от тези очаквания предизвиква раздразнение и претенции в средния руснак, които и през ум не би му минало да има в Австрия, Испания, Франция или където и да е другаде по света. Просто в светогледа на поданиците на Путин “курица не птица и Болгария не заграница” е устойчиво клише, което е време да бъде избито от главите им. Главно защото в България никой не печели от това, че притежателите на руски паспорти се чувстват не просто като гости, а като по-специални гости.
