Халкидики – другата България

Вероятно има доста материали, които сравняват морето в Гърция с това в България, затова нека още в началото да поставим отграничението – двете преживявания нямат нищо общо. Хората (българи и чужденци), които отиват в Гърция и пропускат Черноморието, със сигурност искат да избягат от неща като – плаж с ешерихия коли при фамозното в последните години село Лозенец, заграден с метални огради плаж с такса достъп (Силистар), и къмпинги, които не отговарят на нормални стандарти за такива. Подобни неща в Гърция, която в последните години е разтърсвана от кризи и политическа нестабилност, просто няма. Туристите не усещат нищо от вътрешните гръцки проблеми, освен цените на стоките – повишени вследствие на новия ДДС от 23%.

Ако вземем за пример Халкидики като най-популярна и близка дестинация за българите, които само през юли са били близо 70 хиляди в Гърция, то предимствата са очевидни – бреговата ивица е вероятно колкото на цяла България, цените в къмпинги, хотели, кръчми, ресторанти и супермаркети са поносими и плажовете са със свободен достъп – такива, каквито бяха някога и в България. Сегашния български модел с концесиониране на плажове, на които концесионера се грижи за чистотата и водното спасяване, а налага такси за чадъри и шезлонги и изтласква нежелаещите да плащат по 20-40 лева в периферията на плажа е дълбоко порочен и отвратителен за всички, които още считат плажовете за държавна публична собственост. Няма случай в Гърция на човек, който да е бил спрян да опъне кърпа и чадър на който и да е плаж. Какъв е смисълът от евтини нощувки в изхабени хотели с недостигащ персонал, след като достъпът при нормални условия до плажа е по-скъп от спането? Почистването на плажовете трябва да стане задължение на общините, на чиято територия са, а спасителите да са назначени от БЧК, МЗ или друга държавна институция и да получават заплатите си от тях. Все пак, всеки турист плаща като част от цената и туристически данък, който съответните общинари вкарват в бюджета си. Всякакви търговски дейности на плажовете трябва да се ограничат до разумни граници, с цел спокойствието на основната група туристи, които днес избягват Черноморието – семейства с деца.

За човек, който е пропускал Гърция в последните 3-4 години, влизането през Кулата е малко като връщане в миналото – част от пътя между Промахонас и Серес в посока Солун е с износен асфалт, неравности и дори дупки. Текат ремонти и разширение, които вероятно ще поправят това, но засега положението е в полза на България – пътят от Дупница до Сандански (не броим магистралите) е отличен за каране, асфалтът е нов и единствения проблем е трафикът. Преди десетина години положението по пътя София-Солун беше категорично обратно, сега България печели по точки за инфраструктура. След Серес пътят става магистрален, макар и с абсурдни ограничения отвреме-навреме – за хора, свикнали със 140 км/ч по магистралите, 110 км/ч на видимо прав участък изглеждат странно. Магистралата между Солун и Неа Мудания пък е четирилентов път без аварийни ленти и при натоварен трафик и инциденти се образуват гигантски тапи – прекарахме общо около час в каране на ниска предавка и пълзене зад благоевградско ауди А8, което удивително спазва правилата за движение. Всъщност, в Гърция най-безумните шофьори са румънците, които предприемат безумни маневри и карат като дракули – така правят и в родината си, както се убедихме през тази година.

В супермаркетите се наблюдава стълпотворение от македонски, български и сръбски коли – по опашките в LIDL се чува разнообразна балканска реч. Местните са изключително търпеливи и усмихнати към туристите, които се лутат между щандовете, взимат и връщат стоки, разместват и правят безпорядък. Работещите непрекъснато подреждат, но забележки към клиенти, които съм чувал в български магазини, не си позволяват – туристът е този, който носи така нужните евра и всички в Гърция го знаят. Явно и това е част от обслужването, което не започва и завършва само в хотела или къмпинга. Още чакам да седна в български ресторант, в който хляба и водата да се слагат на масата още като седнеш, а не след като поръчаш. Вярно е, че в България трудно ще видите непретенциозен ресторант с цена за пилешка или рибена супа 6-8 евро, но това явно е част от стандарта. В крайна сметка и в Гърция има ценови парадокси – скромен обяд в Никити и обилна вечеря в Сарти за група от 6 възрастни с 4 деца са на еднаква цена от около 100 евро.

За любителите на рибната кухня има огромен избор и то на цени, наполовина под софийските. Всяка сутрин рибните пазари по пристанищата вадят прясна и замразена риба, неудобството е, че свършва бързо и трябва да се става рано, което не е лесно, ако си прекалил с узото.

И още малко по въпроса защо си харчим парите при гърците, а не подпомагаме “родния туризъм”. Доколкото парите са си наши, то и решението къде да ги харчим е наше. Подобен аргумент 8 години след като България е станала член на ЕС е абсурден, но още се повдига от комедийни браншови фигури и собственици на бетонни комплекси. Да не говорим, че броят на българите, работещи в Северна Гърция, вероятно е по-голям от тези, работещи по Черноморието. Защо тези хора предпочитат да “слугуват” на гърците за надници от 25-30 евро на ден е въпрос, който българските хотелиери и ресторантьори трябва да си зададат по-сериозно. Новините за работещи без договор и без пари хора по Черноморието не насърчават нормалните хора да стъпват в подобни места. Цял къмпинг на Ситония е с изцяло български персонал, друг къмпинг (Порто Елеа) е с български собственици, вероятно има и доста къщи и вили в Халкидики, Тасос и Кавала, които също са собственост на българи и се дават под наем за лятото. Тоест, макар и част от гръцкия БВП, те носят принос в българския БНП. Толкова по този въпрос.

Вероятно има хора, които ходят и на Черноморието и в чужбина и редуват почивките си, дори и ако имат време и пари, отиват и на двете места (България и Гърция) за по 3-4 дни. Лично аз предпочитам Черноморието на север от Шабла и на юг от Черноморец. Много е вероятно догодина да отида за 2-3 дни на Слънчев бряг – навършват се 20 години от последния път, когато стъпих там и искам да видя какво се е променило, дори ще похарча някой лев с тази цел. Ако разполагам с повече пари, ще направя едно пътуване до Хърватска и Черна Гора, а може и до Турция. Всички тези оферти стоят и пред много други хора и броят им ще се увеличава все повече – над 200 хиляди души са избрали чужбина само през юли, така ще е и за в бъдеще, във всяка година, в която БВП расте дори и с 1-2%. За хора с бюджет около 1000-1200 лева и 5-7 дни свободни през това лято Гърция се оказа по-печеливша дестинация. България може да се конкурира като туристическа дестинация и с Гърция и Турция и Хърватска – достатъчно е да се обърне внимание на планините и пътищата към безбройните родопски и старопланински селца, СПА-курортите, в които засега се повтарят всички рецидиви от Черноморието. Дунавския регион също дава много и неизползвани възможности за туризъм. Министерство на туризма може и да се закрие – хора, които смятат, че с редизайн на изтъркани портали ще излъжат някой, очевидно са изпаднали от класацията на рекламния бизнес отдавна.

About Петър Гаврилов

Привет, казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г. Засега - неженен, неосъждан, с едно дете. Завършил съм семестриално ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Работил съм като репортер във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности. Перфектни страни в които бих живял - Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико - всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания - пак заради възможностите за летене.
This entry was posted in Летене и пътешествия and tagged , , , . Bookmark the permalink.