Поведението на Анкара в Близкия Изток и по отношение на Европа отдавна буди съмнение в страните от НАТО и ЕС, а сред нейните съседи съмненията се наричат дори опасения. Всичко е свързано с неоосманистката политика на сегашния президент – ислямиста Реджеб Ердоган и премиера – Ахмед Давутоглу. Двамата отдавна са подозирани в подкопаване на светските устои на кемалистка Турция, но доколкото това е вътрешен въпрос, той тревожи самите турци (ако ги тревожи). Външната политика на Турция обаче е насочена изключително към налагане на културно, икономическо, политическо и (вече) военно влияние в земите на бившата Османска империя – главно Близкия Изток, Балканите и Кавказ. Турция играе активна роля в опитите за смяна на режима на Башар Асад, който се превърна в личен враг на президента Ердоган и в тези свои опити според Русия, а и според страни от Запада властите в Анкара преминаха много допустими граници – дотам, че да бъдат обвинени в подпомагане на ДАЕШ и в купуване на петрол и износ на оръжие за терористи. Подобни сведения, публикувани в турския в-к Хюриет, доведоха до моментално повдигане на на обвинения срещу главния редактор – нервната реакция потвърди, че турците явно имат какво да (не) признават.
Основната цел на Турция в очертаващия се разпад на Сирия е да не допусне създаване на кюрдска държава или автономия в приграничната си територия, която да я откъсне от останалата част от Сирия и да има обща граница с Иракски Кюрдистан, който е де факто независима държава. Анкара неведнъж е заявявала, че няма да допусне независима и де юре кюрдска държава до границите си и тази нейна позиция като член на НАТО до голяма степен минира усилията на САЩ и Запада да наложат устойчиво решение за региона. Кюрдите вече са незаобиколим фактор и победа срещу ДАЕШ за без тях е немислима. Същевременно кюрдите остават най-голямата народност, около 30 милиона души, разпръснати в Иран, Ирак, Турция и Сирия, която няма своя държава. Подобна държава им е била обещана след края на Първата световна война от победителите заради ролята им разгрома на Османската империя, но това останало едно от многото неизпълнени обещания. Така, днешната ситуация е една взривоопасна смес, в която Турция вижда в кюрдите (включително около 12-15 милиона турски граждани) по-голям враг отколкото в ДАЕШ.
Тук намесата на Русия просто разбърка картите по непоносим за Анкара начин и мечтата за турска зона за сигурност в Северна Сирия се изпари в идеята за “полезна Сирия” на Путин. Двамата “демократично” избрани диктатори се изправиха очи в очи и резултатът засега е 1:0 за Турция. Няма съмнение, че Путин ще “върне” жеста в удобен за него момент и по хибриден начин, на което Турция също ще отговори подобаващо. Двете нео-империи имат тежка история на войни за овладяване на територии около Черно море и могат да водят война помежду си по различни начини и в други страни – дебатите в българския парламент по повод сваления Су-24 го доказаха. Друг проблемен район е Карабах, където Армения и Азербайджан продължават да се гледат през прицелите на оръжията си. Въпросът за Запада и НАТО е да не допуснат разширяване на конфликта между двете регионални сили на глобално ниво. В НАТО все повече политици и дипломати си задават въпроса – кавкъв точно съюзник е Турция, за което свидетелстват и доста медийни публикации от началото на Арабската пролет до днес. Страната очевидно преследва свои цели (както например в Египет и Палестина), което поставя САЩ в неудобна позиция спрямо най-ключовия и важен съюзник в региона – Израел. По отношение на ЕС шансовете на Турция се оценяват като нулеви дори и в Анкара и предизвикателната реторика на Ердоган спрямо Брюксел, както и откровеното изнудване с бежанците е резултат от това осъзнаване. Факт е, че Турция реално е окупирала територия на страна-членка на ЕС и очевидно не смята да промени това.
Проблемът в тази нарастваща аргесивност на Турция спрямо ЕС е проблем за държавите от ЕС, съседни на Турция – Гърция и България, през които минават бежанците на път за богатите държави от съюза. Турция отдавна има предизвикателно поведение спрямо гръцките териториални претенции в Егейско море и там инциденти като този, довел до сваляне на руски самолет на сирийско-турската граница, са почти ежедневни. В България, която след края на комунизма възприе доста конструктивна и дори угодна за Анкара позиция главно заради членството си в НАТО, Турция има представителство на всички нива на власта – посредством партията си ДПС. Независимо от декларациите за либерална и проевропейска ориентация, по въпроси от външната политика като напрегнатите руско-турски отношения и арменския геноцид от трибуната на парламента се чува дословно позицията на турското външно министерство. ДПС няма никакъв проблем в това да уронва държавността и престижа на законодателна, съдебна и изпълнителна власт с действия и бездействия – това е част от хибридната стратегия на Турция да влезе в ЕС “през задния вход” и да превърне България в свой “Троянски кон”. Тази стратегия е огледална на руската, може да бъде прочетена и в издадената на български език книга на Ахмед Давутоглу “Стратегическа дълбочина” и отразява съвсем точно османското виждане за 21 век на Турция – глобална сила и хегемон. За България остават изводите от поговорката, че с подобни приятели не са и нужни врагове.
