Вчерашната буря, разразила се по повод турската инициатива, маскирана като НАТО-вска, отново повдига въпроси, които чакат отговор. На първо място, това е за посланието, което отправиха президента и премиера в съвместното си заявление пред медиите – дали това е заявление про-НАТО в действителност, или само проформа? Изявлението на Плевнелиев беше точно, но опитите на Борисов да шикалкави и трогателното “не искам война, искам мир и любов”, показва, че този човек тежко не осъзнава ситуацията в която се намира. Тя няма общо с желанията му. Така както никой не е искал война със СССР на 5-ти септември 1944г., но това не пречи на руснаците да окупират България.
На първо място – НАТО е военен алианс и не е охранителна фирма. Т.е. никой не “пази” държава, която няма желание и сили да се брани сама срещу външна заплаха, дори и когато тази заплаха се нарича Русия. Това е прост факт, труден за осъзнаване в политическите кръгове, които сега са на власт. НАТО не е ИПОН, и не получава вноски под формата на “такса спокойствие” за да пази от “главанаци”. Това е организация за споделена военна и политическа сигурност. Толкова е просто, да.
Това повдига и друг въпрос – за модернизацията на българските ВМС и ВВС в максимално бързи срокове. Понеже, тези срокове имат и технологично и чисто икономическо измерение, то политическите пазарлъци следва да се сведат до минимум и България към 2018-20г. да има една боеготова ескадрила (18-20 машини) от нови многоцелеви изтребители, а към 2024-26 – две такива ескадрили от общо 36-40 машини. Те трябва да са оборудвани и с щанги за дозареждане във въздуха, което максимално би разширило бойния им радиус – вкл. и над Черно море. Военноморския флот трябва да бъде модернизиран до ниво, което да е адекватно на задачите му да защитава крайбрежието и прилежащата морска зона на България. Това включва покупка на НОВИ фрегати, ракети и оборудване за тях, развитие на възможностите за действие заедно със ВВС по морски цели, разгръщане на бригада морска пехота. Това би позволило българската дипломация да изглежда по-адекватна, а България заедно с Румъния, Украйна и Грузия да може ефективно да противодейства на руско-турската хегемония в Черно море. Така ще се отговори и на желанието на турците, сполучливо описано от О. Минчев, да доминират, и на желанието на руснаците да се затвори Черно море за НАТО. Дошъл е момента и тук е мястото и да се денонсира конвенцията от Монтрьо, която ограничава чужди военни кораби да влизат в Черно море и де факто обслужва само Русия и Турция. Интересът на България е в тази посока.
Борбата за Черно море всъщност е борба на Турция и Русия за Кавказ и Балканите. На Балканите за контрол на това, което турците наричат Румелия, а руснаците – подстъпи към Константинопол. Това не е ново, няма и изгледи да остарее като концепция. Затова и откъсването на Сърбия от руската орбита изглежда важно, още повече, като се има в предвид, че Гърция де факто е абдикирала пред руските искания и е по-скоро формален, а не реален член на НАТО. За България се отваря възможност да е ключов играч на Балканите и де факто да изолира Сърбия от Русия. Приемането на Македония в НАТО също е важен пункт от стратегията и тук гръцките обструкции следва да бъдат критикувани и отхвърляни от България на най-високо ниво. Това е про-активна политика, която да неутрализира руските акции, последната от които е посещението на Путин в Гърция. Има и още действия, но началото е това.
По отношение на Турция – всички турски домогвания следва да бъдат отхвърляни и прекарвани през общи НАТО-инициативи с равноправно участие и покана към останалите членки на пакта да участват. Турските политически и верски лостове за влияние следва да бъдат “откачени”, вкл. и с изгонване на служителите на ДИАНЕТ-а, които явно се занимават с несвойствени дейности. Турция има силни проблеми в кюрдските си райони, сценария сочи гражданска война, задава се независима кюрдска държава и определено вниманието на Анкара е насочено натам. Това следва да се ползва от София за ефективно отдалечаване от турската орбита. Турците едва ли имат желание да отварят втори фронт на проблеми, те по-скоро ще ползват лостове на дестабилиация като ДОСТ-Местан, които лесно могат да бъдат осветени и неутрализирани, особено с подкрепа от ЕС. Излишно е да се казва, че отношенията Турция-България не са отношения на султан-васал, а отношения Турция-ЕС. София има преки лостове да влияе на Брюксел, които Анкара няма. Да не говорим за факта, че репутацията на Турция като демократична и правова страна в момента вероятно е на най-ниското си ниво от десетилетия, много под и без това ниската репутация на България в тази област. Всички предпоставки за активна българска политика са налице, трябва разбира се и някой да ги осъзнае.
