Вече сме на втора писта

Спокойно, Европа вече е на повече от две скорости. При това не от вчера, не от онзи ден и не от когато Юнкер заговори за няколко плана. Европа е на две скорости от 1 януари 2007г. Още тогава, България и Румъния бяха приети под условие в ЕС, което включваше в себе си няколко неща – мониторингов механизъм върху правосъдието (крайно належащ и за двете страни тогава и крайно належащ за България и до днес) и ограничения за правото на живот и работа за българи и румънци в останалите стани от ЕС за различен преходен период. Това беше изцяло дискриминационна мярка, въведена главно под натиска на Великобритания, която запази визите за българи и румънци до последния възможен момент – влизането ни в ЕС. След това, правото на българи и румънци да работят и живеят легално в Обединеното кралство беше ограничавано до края на 2014-та година, главно поради вътрешнополитически британски виждания. На пръв поглед дори изглежда, че именно заради наплива на българи и румънци след 2014-та Великобритания е решила да напусне ЕС. Последното разбира се не е вярно, или поне България и Румъния са само една от причините за Брекзит, но отношението на Западна Европа към Източна и особено към Балканите е ярък пример за Европа на две скорости. В интерес на истината, Румъния успя да скъси дистанцията с ядрото на ЕС, докато по всичко изглежда, че България увеличи тази дистанция. Основната причиниа за това се нарича ГЕРБ – партия която е управлявала с прекъсвания близо 7 от тези 10 години и която в нито един момент не направи дори и наполовина толкова смели действия срещу корупцията, колкото в съседна Румъния.

Наличието на де факто вето срещу приемането на България в Шенген, а вероятно и в Еврозоната, също е видим факт. Това няма изгледи да се промени, докато премиерите политическата върхушка на страната приемат статуквото и докато не се полагат усилия за дълбока промяна на корумпирания модел. Никоя от системните партии не изглежда в състояние да промени нещо, с което се е сраснала дълбоко – така както е невъзможно човек сам да си ампутира крака.

Допълнително предизвикателство са исканията за повишаване на преките данъци в България, които идват от затъналите в рецесия страни като Испания, Франция и Италия, които искат хармонизиране на данъчната политика в ЕС поради техни, вътрешни причини, които ще са напълно вредни за България. Ползата от ниските данъци е видима за всички, особено ако се сравнява България с Гърция – две съседни страни, които имат напълно различен тренд на макроикономическо развитие – гръцката икономика се свива вече поредна година, а българската бележи макар и слаб ръст. Проблемите на България не са икомически, те са структурни и политически – нереформирани и дърпащи страната назад сектори като енергетика и жп-транспорт съществуват заедно с перспективни отрасли като ИТ и туризъм.

ЕС на няколко скорости е факт отдавна и сега е на път да се осъществи институционално, като се отнеме възможността на дадени членки да налагат вето върху решения, касащи някои политики и така разпадането на отделни ядра вече се вижда. Западна Европа вероятно би искала да запази тесни връзки с Великобритания след Брекзит, а британците не биха наложили ограничения за техни граждани. Така вероятно ограниченията биха останали за периферията на ЕС, а в един момент тази периферия ще се окаже нещо като митнически съюз и съвсем естествено в нея ще попаднат страни като Турция и Мароко например, ако дотогава първата не е завила окончателно в посока към ислямизма.

Обща отбранителна политика в ЕС също ще е ограничена до страни със силни армии и адекватни отбранителни възможности, а страни като България, които повече от десетилетие след приемането си в НАТО са пасивен консуматор на сигурност и не допринасят за общата отбрана, ще останат в положението на Украйна и Грузия. Страна, която вижда съюзниците си като окупатори, а враговете си като освободители, очевидно няма много място в системата за сигурност на Запада и това става все по-ясно с всяко изявление против “флотилия на НАТО в Черно море”, и всяко сервилно отношение в посока Москва.

Тъй че свиквайте – краят на ЕС като едно цяло е вече тук.

About Петър Гаврилов

Привет, казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г. Засега - неженен, неосъждан, с едно дете. Завършил съм семестриално ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Работил съм като репортер във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности. Перфектни страни в които бих живял - Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико - всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания - пак заради възможностите за летене.
This entry was posted in Некои съображения and tagged , , , , . Bookmark the permalink.