Как Турция скъса отношенията си с ЕС

Развитието на дипломатическия скандал между Турция и Холандия може би изглежда необичайно за някои, но всъщност необичайното е единствено фактът, че точно Холандия от всички страни в ЕС първа реши да приложи законите си с цялата им сила, без да се съобразява с ничии културни особености. Аз очаквах първия сблъсък на властите в Анкара с конкретна европейска държава да е с Берлин или Виена, доколкото оттам постъпваха недвусмислени сигнали за отношението на ЕС към събитията в Турция. От друга страна, не е изненада и момента на ескалация, удачно подбран от Анкара. В Холандия има избори на 15-ти март и един от основните претенденти за лидерско място – партията на популиста Герт Вилдерс, има нужда от реални действия, които да я направят значим играч. Самият Вилдерс, дете на смесен брак на индонезийка и холандец, многократно се е изказвал срещу мюсюлманите и мароканците в страната си, чак до степен да омръзне на хората. Затова и акцията за ескалация с турски министър в Ротердам и бой на турци с холандската полиция изглежда като скроена точно за него.
Турция отдавна е загубила илюзии, че ще може да стане член на ЕС, още повече и начинът на присъединяване, които си представяха в партията на Ердоган е коренно противоположен на общоприетия. Според турците, ситуацията е нещо подобно на триумфалното завземане на Константинопол през 1453г. и Европа ще трябва да се нагоди към Турция, а не Турция да спазва някакви европейски правила и дори да се оттегли от окупирания Кипър.

Реториката на турския президент, запътил се към еднолична диктатура, насочена към съседни страни, се изостри доста в последната година и половина, считано от свалянето на руския Су-24 в Сирия. След като избра да се извини и да плати компенсации на Русия, което вероятно вътрешно е било прието като унижение, сега Ердоган явно прехвърля нападките си срещу ЕС, който той разглежда като слаб партньор, който може да назидава и поучава. Това ясно пролича след опита за преврат, който беше повод параноята на режима в Анкара да затвори над 100 хиляди души в затворите и да започне да обвинява съюзниците си в НАТО за подкрепа на терористи, т.нар. ФЕТО. Фактът, че Гюлен и Ердоган са де факто еднакви типажи и АКП е просто легален вариант на ФЕТО, явно се набива в очи. Ердоган е приел Гюлен за личен враг и оттам отношенията на Турция с други страни са заложник на тази лична вражда.

България е особен заложник в тази стратегия на Турция срещу ЕС. С турското си малцинство, което Анкара разглежда като коз срещу българската държавност, който напоследък се използва брутално, поводите за притеснение растат. Акциите покрай учредяването на ДОСТ, явната намеса на турския Дианет в Главното мюфтийство, изявленията на турски министри и поучителния тон от страна на турското външно министерсво показват застрашителна склонност към ескалиране. България за разлика от Холандия е съсед на Турция, което още повече усложнява нещата – Ердоган изглежда доста склонен да подкрепи и с дела агресивната си реторика. Анкара няма да приеме изборна загуба на ДОСТ и невлизането им в парламента и вероятно ще отправи нови нападки към България за неспазване на правата на турското малцинство. Всичките им изявления имат за цел да засилят и националистическите страсти в България, което идеално устройва ислямистите в Анкара – за тях доносниците от ВМРО и оперетната про-руска Атака са удобния “фашист”, който взима властта в ЕС (реално или въображаемо). Точно както Вилдерс и неговата реторика “турците вън” са това, което Ердоган иска да чува. Задават се лоши времена, доколкото турския султан е непредвидим играч, който всъщност се учи от своя голям приятел в Кремъл. Анексията на Крим е сценарий, който сериозно се разглежда и в Турция като начин за решаване на проблеми със сънародници зад граница и сигналите в тази посока са все повече. Турция си търси удобен повод да удари безнаказано и да “накаже” високомерния ЕС за пренебрежението му.

Не можем да отминем с мълчание и факта, че тези действия на Турция се гледат ако не със симпатия, то поне със силен позитивен интерес в Москва. Подобно на Сталин, който е гледал на нацистка Германия като ледоразбивач, който да разбие Европа, Путин вижда в тази роля Турция. Не е случайна ескалацията на напрежението веднага след завършването на визитата на Ердоган в Москва. Русия съвсем явно се намесва във вътрешните работи на страните от Балканите и ги нарича в прав текст “зона на своя жизнен интерес” (опит за преврат в Черна гора, операцията по избирането на Румен Радев за президент в България) и намесата на Турция е нужното плашило, което да представи руските планове като “освободителни”. За Кремъл една окупация на част от България и/или Гърция ще е повече от добре дошла – ако НАТО не успее да усмири Турция с военна сила (реално преди това ще трябва да я изключи), това ще е краят на организацията като орган за колективна сигурност, което е и целта на Русия. За тази своя цел Путин няма да има нищо против да даде на Ердоган части от България – после ще държи останалите му верни русофили с обещанието да им “върне заграбените земи” и така дългосрочно – старата изпитана рецепта за създаване на замразени конфликти, която Русия успешно прилага в Кавказ. Турция и Русия в момента успешно си парцелират Сирия и това което се случва там е бъдещето, което готвят за Балканите като цяло. Аспирациите на сръбска Босна за отцепване, напрежението между албанци и македонци са поредица от събития, които ако не са предизвикани от Москва и Анкара директно, не им пречат да се възползват от тях пълноценно.

В плановете на Русия, една война на Балканите с участието на страни-членки на НАТО една срещу друга е перфектния вариант за разбиване на ЕС – нови потоци бежанци, нови разделителни линии, нови рубежи за руската пропаганда. А и война на Балканите, в която Русия пряко не участва, е идеален отвличащ маньовър от руски действия в Прибалтика.

Отговорът на България трябва да е търсене на засилено двустранно сътрудничество със страни от НАТО, с които имаме общи интереси за сдържане на руско-турската инвазия. Страни от региона извън НАТО също са силен съюзник – на първо място Израел, после и Грузия, Армения, Кипър. Сирия и Ирак са отлично място, в което турската армия да затъне в продължителни сражения, които да се превърнат за тях в това, което Афганистан за руснаците. Това е лош вариант, но ако турското настъпление към Румелия продължи, ще е необходим.

Има и още една опасност, която набира скорост – нашествието на радикалния не-турски ислям, който се вижда на първо място в циганските махали (кв. Изток в Пазарджик), а и в някои помашки села в Родопите. Уахабизмът е пуснал дълбоки корени в Босна, в Македония и търси място в България, което да направи развъдник на терористи с европейски паспорти. Срещу тази опасност пък мерките трябва да са откровено остри, но и да не се афишират като дело на службите – както израелците принципно отричат всичко, което им се приписва. В Европа има нулева търпимост към ислямисти, така че всякакви доморасли талибани могат бързо да се отправят на среща към Аллаха, но и репресията към тях трябва да е с мярка и персонифицирана и да не се натикват цели общности в ъгъла. Радикализацията на циганите и помаците е до голяма степен вследствие на липсата на политика за интеграция и образование, от което уахабитите се възползват по най-ефективния начин – с купуване. Всички емисари на подобни структури могат по подходящ начин да се озоват в Гуантанамо, а това да се пусне като информация към бъдещите такива.

Такива изглеждат нещата към средата на март, което не значи, че ситуацията няма да се промени рязко към края на месеца.

About Петър Гаврилов

Привет, казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г. Засега - неженен, неосъждан, с едно дете. Завършил съм семестриално ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Работил съм като репортер във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности. Перфектни страни в които бих живял - Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико - всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания - пак заради възможностите за летене.
This entry was posted in Некои съображения and tagged , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.