Развитието на дипломатическия скандал между Турция и Холандия може би изглежда необичайно за някои, но всъщност необичайното е единствено фактът, че точно Холандия от всички страни в ЕС първа реши да приложи законите си с цялата им сила, без да се съобразява с ничии културни особености. Аз очаквах първия сблъсък на властите в Анкара с конкретна европейска държава да е с Берлин или Виена, доколкото оттам постъпваха недвусмислени сигнали за отношението на ЕС към събитията в Турция. От друга страна, не е изненада и момента на ескалация, удачно подбран от Анкара. В Холандия има избори на 15-ти март и един от основните претенденти за лидерско място – партията на популиста Герт Вилдерс, има нужда от реални действия, които да я направят значим играч. Самият Вилдерс, дете на смесен брак на индонезийка и холандец, многократно се е изказвал срещу мюсюлманите и мароканците в страната си, чак до степен да омръзне на хората. Затова и акцията за ескалация с турски министър в Ротердам и бой на турци с холандската полиция изглежда като скроена точно за него.
Турция отдавна е загубила илюзии, че ще може да стане член на ЕС, още повече и начинът на присъединяване, които си представяха в партията на Ердоган е коренно противоположен на общоприетия. Според турците, ситуацията е нещо подобно на триумфалното завземане на Константинопол през 1453г. и Европа ще трябва да се нагоди към Турция, а не Турция да спазва някакви европейски правила и дори да се оттегли от окупирания Кипър.
Реториката на турския президент, запътил се към еднолична диктатура, насочена към съседни страни, се изостри доста в последната година и половина, считано от свалянето на руския Су-24 в Сирия. След като избра да се извини и да плати компенсации на Русия, което вероятно вътрешно е било прието като унижение, сега Ердоган явно прехвърля нападките си срещу ЕС, който той разглежда като слаб партньор, който може да назидава и поучава. Това ясно пролича след опита за преврат, който беше повод параноята на режима в Анкара да затвори над 100 хиляди души в затворите и да започне да обвинява съюзниците си в НАТО за подкрепа на терористи, т.нар. ФЕТО. Фактът, че Гюлен и Ердоган са де факто еднакви типажи и АКП е просто легален вариант на ФЕТО, явно се набива в очи. Ердоган е приел Гюлен за личен враг и оттам отношенията на Турция с други страни са заложник на тази лична вражда.
България е особен заложник в тази стратегия на Турция срещу ЕС. С турското си малцинство, което Анкара разглежда като коз срещу българската държавност, който напоследък се използва брутално, поводите за притеснение растат. Акциите покрай учредяването на ДОСТ, явната намеса на турския Дианет в Главното мюфтийство, изявленията на турски министри и поучителния тон от страна на турското външно министерсво показват застрашителна склонност към ескалиране. България за разлика от Холандия е съсед на Турция, което още повече усложнява нещата – Ердоган изглежда доста склонен да подкрепи и с дела агресивната си реторика. Анкара няма да приеме изборна загуба на ДОСТ и невлизането им в парламента и вероятно ще отправи нови нападки към България за неспазване на правата на турското малцинство. Всичките им изявления имат за цел да засилят и националистическите страсти в България, което идеално устройва ислямистите в Анкара – за тях доносниците от ВМРО и оперетната про-руска Атака са удобния “фашист”, който взима властта в ЕС (реално или въображаемо). Точно както Вилдерс и неговата реторика “турците вън” са това, което Ердоган иска да чува. Задават се лоши времена, доколкото турския султан е непредвидим играч, който всъщност се учи от своя голям приятел в Кремъл. Анексията на Крим е сценарий, който сериозно се разглежда и в Турция като начин за решаване на проблеми със сънародници зад граница и сигналите в тази посока са все повече. Турция си търси удобен повод да удари безнаказано и да “накаже” високомерния ЕС за пренебрежението му.
Не можем да отминем с мълчание и факта, че тези действия на Турция се гледат ако не със симпатия, то поне със силен позитивен интерес в Москва. Подобно на Сталин, който е гледал на нацистка Германия като ледоразбивач, който да разбие Европа, Путин вижда в тази роля Турция. Не е случайна ескалацията на напрежението веднага след завършването на визитата на Ердоган в Москва. Русия съвсем явно се намесва във вътрешните работи на страните от Балканите и ги нарича в прав текст “зона на своя жизнен интерес” (опит за преврат в Черна гора, операцията по избирането на Румен Радев за президент в България) и намесата на Турция е нужното плашило, което да представи руските планове като “освободителни”. За Кремъл една окупация на част от България и/или Гърция ще е повече от добре дошла – ако НАТО не успее да усмири Турция с военна сила (реално преди това ще трябва да я изключи), това ще е краят на организацията като орган за колективна сигурност, което е и целта на Русия. За тази своя цел Путин няма да има нищо против да даде на Ердоган части от България – после ще държи останалите му верни русофили с обещанието да им “върне заграбените земи” и така дългосрочно – старата изпитана рецепта за създаване на замразени конфликти, която Русия успешно прилага в Кавказ. Турция и Русия в момента успешно си парцелират Сирия и това което се случва там е бъдещето, което готвят за Балканите като цяло. Аспирациите на сръбска Босна за отцепване, напрежението между албанци и македонци са поредица от събития, които ако не са предизвикани от Москва и Анкара директно, не им пречат да се възползват от тях пълноценно.
В плановете на Русия, една война на Балканите с участието на страни-членки на НАТО една срещу друга е перфектния вариант за разбиване на ЕС – нови потоци бежанци, нови разделителни линии, нови рубежи за руската пропаганда. А и война на Балканите, в която Русия пряко не участва, е идеален отвличащ маньовър от руски действия в Прибалтика.
Отговорът на България трябва да е търсене на засилено двустранно сътрудничество със страни от НАТО, с които имаме общи интереси за сдържане на руско-турската инвазия. Страни от региона извън НАТО също са силен съюзник – на първо място Израел, после и Грузия, Армения, Кипър. Сирия и Ирак са отлично място, в което турската армия да затъне в продължителни сражения, които да се превърнат за тях в това, което Афганистан за руснаците. Това е лош вариант, но ако турското настъпление към Румелия продължи, ще е необходим.
Има и още една опасност, която набира скорост – нашествието на радикалния не-турски ислям, който се вижда на първо място в циганските махали (кв. Изток в Пазарджик), а и в някои помашки села в Родопите. Уахабизмът е пуснал дълбоки корени в Босна, в Македония и търси място в България, което да направи развъдник на терористи с европейски паспорти. Срещу тази опасност пък мерките трябва да са откровено остри, но и да не се афишират като дело на службите – както израелците принципно отричат всичко, което им се приписва. В Европа има нулева търпимост към ислямисти, така че всякакви доморасли талибани могат бързо да се отправят на среща към Аллаха, но и репресията към тях трябва да е с мярка и персонифицирана и да не се натикват цели общности в ъгъла. Радикализацията на циганите и помаците е до голяма степен вследствие на липсата на политика за интеграция и образование, от което уахабитите се възползват по най-ефективния начин – с купуване. Всички емисари на подобни структури могат по подходящ начин да се озоват в Гуантанамо, а това да се пусне като информация към бъдещите такива.
Такива изглеждат нещата към средата на март, което не значи, че ситуацията няма да се промени рязко към края на месеца.
