След приключилата благополучно (засега) смяна на режима на Груевски в Скопие станаха публично известни и два факта, които си бяха явни и досега – Русия и Сърбия правят целенасочени опити да дестабилизират Македония и Балканите чрез нея, а Москва се опитва да върне Скопие в орбитата на Белград и буквално да възстанови Вардарската бановина. Това e и възраждане на старата ос Атина-Белград, от която България няма никаква полза, а всъщност има вреда и следователно трябва да предотврати с всички възможни средства.
Новото правителство на Заев направи няколко окуражителни малки стъпки за нормализация на отношенията с България, но трябва да видим и реалния тест за това – подписването на дълго отлагания Договор за добросъседство и приятелство, който трябваше да е факт преди повече от десетилетие. Македония следва да покаже и на дело, че счита България за най-близкия си съсед и приятел, като се откаже от държавно дирижираната кампания на омраза и отричане на българите и българския характер на много събития и личности от общата история. Отказ от комичния антички идентитет също е стъпка в правилната посока, доколкото ще доведе и до подобряване на отношенията с Гърция и в крайна сметка ще доведе и до осъзнаване на простия факт – в България и Македония живеят хора, които имат еднакви корени и история, както и общо бъдеще в НАТО и ЕС.
Бързо приемане в НАТО под името БЮРМ/FYROM ще е напълно полезен политически ход и ще изпрати ясен сигнал към Белград и Москва, че с тяхното вмешателство в делата на Скопие е приключено. Следва обаче приемането в ЕС, което е дълъг процес и не трябва да се тръгва по популярната напоследък мантра, че Македония трябва да бъде приета без да прави отстъпки, защото така или иначе вече е чакала десет години. За България е важно подписването на Договора за добросъседство и приятелство, което може да стане и след отваряне на първата преговорна глава, но задължително преди затварянето на последната. В течението на преговорите по всички чувствителни въпроси в преговорните глави София трябва ясно и точно да огласява и отстоява интересите си – това е в полза и на българите в Македония. Отстъпките не следва да се правят само и единствено от България, защото чиновниците в Брюксел, които просто не са наясно със спецификата на Балканите, са решили така. Една от причините за сегашната балканска каша е вмешателството на т.нар. “велики сили” в последните сто години в дела, за които те не са много наясно. Затова българската гледна точка не бива да се измества от желанието Скопие или Белград да се присъеднят по-бързо към ЕС – ако те бъдат приети там, без да са реално готови, това всъщност е по-вредно за ЕС и за самите страни от Западните Балкани. В Белград и в Атина (като най-големия адвокат на сърбите за ЕС) трябва ясно да бъдат уведомени, че Сърбия ще стане член на ЕС задължително след Македония и заедно с Косово, Албания и Босна и Херцеговина. Това може доста да ускори процеса на присъединявае, доколкото ако Белград стане член на ЕС преди горе изброените държави, процесът на разширение де факто ще зацикли отново. Изявлението на сръбския министър Дачич отпреди няколко месеца, че Брюксел трябва да притисне “по-малките си членки” да бъдат по-отстъпчиви към Сърбия (Мали Слобо визираше Хърватска и България), трябваше да получи ясен и категоричен отговор от МВнР, който за съжаление не се случи. Сърбия трябва да разбере, че не е фактор, от който България зависи, а точно обратното – Белград зависи от София за много неща в икономически, политически и военен аспект. Сърбия може да влезе в ЕС като държава в сегашните си граници, но това не е задължително условие и наследниците на Милошевич следва да го знаят.
