Милениълите (Millenials) са хората, родени след 20000г. – едно изцяло ново поколение. Догодина, през 2018-та, хората родени през 2000г. стават пълнолетни и формално излизат на пазара на труда след завършване на училище. В действителност, част от тях ще продължат да учат още една година в 12 клас и след матури ще се класират за университети в България и в чужбина. Така или иначе, периодът 2018-2020 ще се оформи като ключов за трудовия пазар и реализацията на младите хора – във или извън България.
Днес, голяма част от родените след 90-та година, които познавам, активно търсят работа и реализация в чужбина, ако вече не са я намерили там. Този процес е вероятно да се засили и за родените след 2000-та, и това ще обуславя икономическото и социално развитие в бъдещите десетилетия, а оттук и политическото и всякакво друго.
Вчера излезе проучване, което показва, че 1.5 млн. от българите в икономически активна възраст не работят, от тях 400 хиляди трайно не търсят работа. Според публични данни на ЦРУ за България броят работещи за 2016г. е 2.5 млн. души и тенденцията е към намаляване. Като се има в предвид и раздутия държавен апарат, ниските заплати (на фона на другите страни в ЕС), то икономическите перспективи не изглеждат радостни – в сектори като туризъм и земеделие няма да достигат работници с ниска квалификация, в сектори като индустрия, ИТ и комуникации няма да достигат работници с висока квалификация. Проблемът е, че заплащането за ниско-квалифициран (строителни работници, градинари, гледачки и т.н.), средно-квалифициран (медицински сестри,майстори, шофьори и т.н.) и високо-квалифициран (лекари, ИТ-специалисти, инженери, финансисти) в рамките на ЕС е средно 2-3 пъти по-високо, отколкото в България за еднаква работа и производителност. Това на практика прави решението за заминаване изключително лесно и липсата на пречки като визи и формалности де факто правят така, че езиковите гимназии всъщност произвеждат хора, които от първия си ден сравняват условията за работните си умения в България, Австрия, Германия, Англия и Франция. Така, броят на работната сила е много вероятно да намалее до под 2 млн., с всички последици за икомическия ръст и социалната активност.
Какво следва да се направи – запазване на тренда на вдигане на заплатите в реалния сектор, за да догонват тези в Западна Европа и разликата да не е така драстична. Това е свързано с инвестиции в частния сектор, и осигуряване на благоприятна бизнес среда – благоприятна бизнес среда не са основно ниските данъци и разходи за труд. Основното са предвидимост, некорумпираност на администрацията и адекватна правна рамка. Ниски разходи за труд при липса на работна ръка всъщност са нулево предимство и това фирмите го разбират отлично, а ниски данъци при висока корупция и непредвидимост също не са предимство. В този ред на мисли умерено повишаване на преките данъци може би е оправдано, и дори леко разслоение на данъчната ставка – 5, 10,15%.
Ако цената за ниско и средно-квалифициран труд в България и Западна е в рамките до 1.5 пъти по-висока от България, а на високо-квалифициран до 2 пъти по-висока, мотивацията за заминаване ще е доста по-ниска, още повече ако тези заплащания позволяват покриване на минималните условия за живот. В момента с ниско-квалифициран труд не се покриват минимални стандарти за живот в България, което не може да се каже за Германия и Западна Европа като цяло. Тук е социалната роля на държавата и тя трябва да се грижи за това – ниско-квалифицирани работници ще има и те са нужни за икономиката и имат своето място в нея.
Що се отнася до високо-квалифицираните специалисти, особено тези, които получават високи заплати, за тях причината за емиграция е съвсем друга – липса на перпективи за развитие, търсене на по-добра жилищна среда и по-добри условия за учене, здравеопазване и живот като цяло. Много от тези хора, отиващи в Австрия, Германия и САЩ, съзнателно избират да плащат по-високи данъци, които да гарантират това.
Да се върнем към милениълите и тяхното предстоящо излизане на труда – те са с все по-намаляващ брой като раждания (между 55 000 и 65 000 годишно в различните години) и така е вероятно в близките 10-15 години работната сила в България да спадне под 2 млн. души, при население от около 6.5 млн. Раждаемостта е единствения вариант това да се промени, но в краткосрочен план, спасението е в трудовата миграция. България трябва да привлече за работа поне половин милион души от съседните ни страни – Македония, Гърция, Сърбия, Турция и Румъния. В идеалния случай, това са по 100 хиляди македонци, турци, сърби, гърци и румънци, които ще дойдат, ще работят в България и за българското БВП, ще плащат данъци и осигуровки тук. В идеалния случай, това са висококвалифицирани специалисти – лекари, архитекти и инженери, компютърни специалисти и предприемачи, които освен своите умения, могат да инвестират и собствени капитали, за да започнат пример тук. Ако тези хора отворят 100 хиляди фирми, които наемат средно по 2-3 души на договор, това са между 200 и 300 хиляди работни места. България трябва да се позиционира като сигурно и добро място за живот с перспектива, стабилна администрация и приятелска бизнес среда. За привличането на млади специалисти от съседните страни роля могат да играят и университетите, доколкото те са първото стъпало, в което един човек е склонен да прави промени в живота си. Следващата стъпка е след завършване на университет и България трябва да подпомогне хедхънтърите на българските компании да “ловят” кадърни млади специалисти в съседните страни. Те ще създават интернационална културна среда в компаниите, което е добре за конкурентността и предприемаческия дух.
За самите тези хора плюсът да дойдат в България е видим – те са близо до родните си страни, имаме сродна култура, религии, близки езици с някои от съседите. Най-големия плюс е, че те се намират близо до родните си страни – нещо, което спира много хора от местене в чужбина по принцип.
Следващата цел за привличане са всички страни от ЕС и европейски страни извън ЕС – Русия, Украйна, Молдова, Грузия, Армения. За всички хора, които нямат европейски паспорти, могат да се издават разрешителни за работа по облекчени процедури, които да важат само за България. Те не дават право за придобиване на гражданство и не могат да са по-дълги от 20 или 30 години примерно, като на всеки 10 се подновяват, задължително в посолство на България в страната, чийто гражданин е дадения човек. Целта е България да приввлича работници, които обаче да не могат да остават и да се заселват да живеят тук след изтичане на договорите – така ще се избегне масово заселване на компактни групи чужденци, което е неизбежно при либерален режим на внос на работници. Важно е законодателно да няма вратички в които разрешителното за работа се превръща лесно в право на жителство и гражданство – за тези неща режима трябва да остане затегнат – в интерес на България и българите е.
Целта на всичко това е докъм 2025-2030г. броят на работната сила да е двоен на сегашния – около 5 млн. души. От тези хора около половината или 2/5 може да са българи, а останалите чужденци. Всички те плащат данъци и осигуровки в България, които на чужденците след това се изплащат в страните им – така както Германия плаща на българи, работили там, и България плаща пенсии на турци изселници в Турция. Добрата новина е, че те ще работят за българската икономика, но и ще харчат голяма част от парите си тук, където ще живеят в икономически активната част от живота си. Така, ако приемем, че днес един човек изработва и получава на месец средно 1000 евро заплата бруто, от които близо 400 отиват за данъци и осигуровки, то той в продължение на 20 години ще е получил близо 150 000 евро чисто (от които харчи за живот поне 80%), и ще е внесъл данъци и осигуровки за близо 100 000 хиляди евро в държавната хазна. Сега умножете това по 1 000 000 милион и ще видите резултата като мащаб. С работна сила от над пет милиона души, и ръст на икономиката от 5-7% годишно, до 2030г. България съвсем спокойно може да надмине 100 млрд. евро номинален БВП.
Какво ще стане с българите, когато чужденци заемат работните им места? Добрата новина е, че на кадърните и образовани българи никой чужденец не може да вземе работните места в определени сектори – например държавна администрация, армия и полиция. В момента армията и полицията имат около 10 000 незаети щатни бройки, за които липсват желаещи поради ниско запалащане. Има и незаети бройки в структури на НАП и НОИ, както и други в столицата и в провинцията, които са непривлекателни заради ниското заплащане в момента. С голям брой данъкоплатци работещи в реалния сектор, държавната администрация, армия и полиция могат да назначат повее българи при по-високи работни заплати. Икономиката ще го понесе съвсем спокойно. И още една добра новина – щом българи успяват да работят и да конкурират за високи позиции в Лондон, Берлин, Ню-Йорк и Париж с местните, едва ли ще е проблем за повечето да се преборят и в София.
Това е работен модел, възприет в ОАЕ, Катар и другите петролни монархии в Залива и той работи отлично, вярно – подпомаган от петролните долари. Но ръста на търговията и туризма в Дубай отдавна е изместил петрола като източник на приходи и основната част от работещите там са чужденци – европейци, азиатци и американци, всеки от които знае, че един ден ще се прибере в собствената си страна. Броят на натурализиралите се и получили паспорт на ОАЕ и Катар вероятно се брои на пръстите на едната ръка. Това е модел, който трябва да се приложи и в Европа и ЕС. Работници да, но гражданство и жителство – не. Ако това беше приложено от Германия, Белгия, Холандия и Франция преди 40 години, сега проблема с радикализираните “граждани второ поколение” нямаше да съществува, или поне не в такъв мащаб.
Нужна е и спешна смяна на осигурителния модел в посока индивидуални партиди и 2018-20 е добра година за старт – всеки от милениълите трябва да трупа пари по собствена сметка, да знае колко има в нея и колко пари ще получи при навършване на пенсионна възраст и стаж. Това е единствения справедлив модел, който ще налага тогава държавата докъм 2065-та да отделя все повече пари за сегашните работещи при намаляващи вноски от фондовете на НОИ, а през 2065-та ще се пенсионират първите милениъли и тогава вноските на държавата във фондовете на НОИ рязко ще секнат. При добър ръст на икономиката, захранван от трудови имигранти, за държавата няма да е трудно да отделя повече пари за пенсии без това да товари бюджета.
Трябва да се въведе ясна схема на осигуряване и да се изравни тежестта на осигурителните вноски между работодатели и работници поравно. Така, ако заплатата на даден работник е условно 1000 евро, за пенсия да се удържат от него 150 и от работодателя 150 (общо 30%), за здравеопазване между 10 и 15% (отново поравно), което заедно с данъка общ доход (ДОД) – 10% прави общо между 30-32.5% от дохода на работещия да отива в негови лични унаследяеми партиди за пенсия и здраве. Отделните проценти могат да варират, но принципа е ясен и за двете страни в правоотношението – работодател и работник. Наличието на лична здравна партида с реални пари в нея ще накара хората да внимават повече при опити за фалшиви хоспитализации и скъпи изследвания и лекарства, които в момента се изписват с единствена цел – източване на НЗОК. Хората трябва да бъдат стимулирани да имат по-активно отношение към парите си за здраве и пенсия. Пенсионните партиди могат да се инвестират само в сигурни фондове, но пък би трябвало да се разреши на хората в да използват парите си за пенсия за покупка на жилище, например. Недвижимите имоти запазват добре стойността на парите, инвестирана в тях, и едно семейство или човек може на 30 години да купи жилище, а на 65 да го продаде и да върне парите в пенсионния си фонд. Има много успешни модели, които могат да се приложат и да направят милениълите по-отговорни за бъдещето им. Ние определено не бяхме такива.
Погледнато в друг аспект, децата и пенсионерите са най-трудните елементи във всяко едно общество. В тесен икономически смисъл, децата и пенсионерите само потребяват икономически блага, и не произвеждат нищо. Разбира се, нито едно общество не се е отказало да смята децата за своя най-голяма ценност и пенсионерите за заслужаващи достойни старини, след като са отработили своя дял икономически блага. Не са много държавите, които го постигат на практика. В момента, много деца в България получават образование и базови умения, за които обществото и държавата харчат икономически ресурси, след което тези деца отиват и произвеждат подобни ресурси другаде – за други деца и други пенсионери. Целта на вноса на работна сила е да замести недостига на отгледани и обучени в страната работници. Целта е разбира се, стандарта на живот да е такъв, че дори и ниско-платените и неквалифицирани работни позиции да представляват интерес за определени групи хора, за да може държавата просто да регулира притока на нови работници. Важно е хората, които са завършили договорите си за работа в България да бъдат стимулирани да се върнат в страните си – било чрез изплащане на част от осигуровките накуп, при връщане в страната, с което този човек може да стартира бизнес или да купи жилище в страната си, което да е от полза и за местните общества. Разбира се, нужда от нови работници би имало само при едно условие – ръст на икономиката, който да увеличава потребностите от нова работна сила. За целта има нужда от конкурентна и прозрачна работна среда и стабилна правна рамка. Нищо повече.
