Напоследък една тема, повдигната от френския президент Еманюел Макрон, добива все по-широка гласност в Европа – т.нар. социален дъмпинг. Този термин е много популярен в Западна Европа сред т.нар. “стари членки на ЕС” и също толкова непопулярен в Източна Европа сред т.нар. “нови членки на ЕС”. Същността на този термин се състои в разбирането на Запада за ролята на Изтока в ЕС – само до там, докъдето правата на източноевропейците за свободно движение и работа в целия ЕС не нарушават комфорта на западнаяците и не “крадат” добре платените им работни места. Готовността на поляци, българи и румънци да вършат дадена (нискоквалифицирана и/или тежка) работа за значително по-малко пари от холандци, австрийци, немци и французи беше охотно приемана, докато ставаще въпрос за работи, които никой разглезен западняк не би приел – чистачи в ресторанти и хотели, санитари в болници, гледачи на стари хора и т.н. Но когато източноевропейците “нахлуха” и в дейности като строителство и ремонти, транспорт и превози, влиятелните синдикати на “сините якички” от “стара Европа” изреваха като заклани – подбивали цената на труда на местните граждани и ги правели ненужни. Тогава думата конкуренция стана мръсна и беше заменена с дъмпинг – социален и здравен, и дори по-лошата дума “кражба”. Все едно някой се е родил с правото си да работи на определено място цял живот – нещо, което остана в 20 век заедно със социализма.
Същите тези държави, които надават вой срещу “социалния дъмпинг”, нямат против “корпоративния дъмпинг”, извършван от техни компании в Източна Европа. Много френски, немски, английски и италиански компании предлагат стоки и услуги на цени по-ниски от тези на местните производители и търговци и наричат този подход “конкуренция”. Всъщност, при много от тях става въпрос за скрито и явно субсидиране (особено за храни и земеделски продукти), и нетарифни ограничения и забрани под формата на еко-стандарти и изисквания за минимална цена на труда. Христоматиен пример за това са големите търговски вериги, които успяват да привличат клиенти с по-ниски цени, промоции и отстъпки, непосилни за по-малките български търговци. Допълнително, много търговски вериги притискат и изнудват местните производители за ценови отстъпки, заплашвайки в противен случай да не ги предлагат на рафтовете си, което де факто значи – 80% от клиентите да не ги виждат въобще. Притиснати ценово, много местни производители фалират или попадат в капана “работи без печалба” и в крайна сметка отстъпват на западни производителни, които държат ниски цени, понякога и под себестойност. Когато един производител е изтласкан от пазара и вече не е конкурент, тогава и цените неусетно се нормализират. Така, големите западни търговски вериги реализират една роля, която никой не е желал от тях – вместо носители на иновации и технологии, те просто са “opportunity makers” – изстискват най-големия марж между доставната и продажната цена, и печалбата изнасят в собствените си страни. Нещо повече – същите тези компании, които се оплакват от ниските заплати на източно-европейците, командировани във Германия, Франция, Италия и Англия, явно нямат нищо против да плащат подобни ниски заплати в България, Румъния, Полша и Словакия.
Истината, която Макрон, Мей, Меркел и другите западни “лидери” отлично знаят, но спестяват на източно-европейските си колеги от типа на Борисов, Орбан, Шидло и Йоханис е, че те разглеждаха и продължават да разглеждат Източна Европа като гарантиран пазар за стоките си, източник на евтина работна ръка без осигуровки или с осигуровки, които да пълнят собствените им социални системи и да унищожават тези на Изтока. Когато обаче румънците, поляците, българите и унгарците започнат да прилагат някои трикове, които макар и на ръба, не са незаконни и са всъщност легална конкуренция в сравнение с китайската инвазия по всички фронтове на стоковия обмен и азиатската и африканската миграционна вълна, която не признава граници и ограничения, същите тези западняци прилагат двойния аршин, с който искат да привлекат на своя страна обезверения среден французин, немец и англичанин. С тази реторика Великобритания вероятно ще остане във вид само Англия извън ЕС и Франция ще продължи да куцука в плена на 35-часова работна седмица, парализиращи стачки и нулев икономически растеж. Това може и да послужи като урок за някои, но повечето ще продължат да смятат, че ако румънския или българския шофьор въртят геврека 50 часа седмично за 2000 евро на месец с включени осигуровки, то това е нечестно спрямо немец или холандец, който върши точно същата работа но 35 часа седмично за 3500 евро на месец нето.
