България срещу Азия и Африка

Наскоро прочетох един текст на Владо Панев, съпредседател на Зелените, една от малкото партии, които като цяло считам за нормални и нужни, макар и да не съм склонен да гласувам за тях. Панев е голям пътешественик и явно ме води с няколко обиколки в моята цел да обиколя всички страни по света. Последното му пътешествие в Африка е довело до текста, публикуван в Терминал3. Идеята му накратко е ясна – с активна политика, ЕС и България в частност може да привлича от Африка и от Азия умни, кадърни и работливи хора, вместо да чака и да прибира тези, които лодките на трафикантите изсипят по бреговете на Италия, Испания и Гърция.

Аз отдавна си мислех за образователна институция, която да обучава хора в някои от най-разпространените азиатски и африкански езици – причината е проста – ако ролята на Азия и Африка като брой население, икономика, политическа тежест нараства, то общуването с тези хора през своеобразни lingua franca като английски, френски, испански и т.н. може би е добро като заместител, но никога няма да замести истинското знание на местен език. За в бъдеще, много български дипломати, военни, търговци ще имат нужда от познания по езици като урду, суахили, бенгали, малайски, виетнамски, тай, зулу и т.н. Може и да звучи смешно, но днес на българската граница идват хора, говорещи тези езици и ДАНС често не може да ги разпита. Или често намира техен сънародник, който превежда не това, което трябва, а това което иска да бъде чуто. Българите през 20-ти век учиха руски и английски, през 19-ти са владеели турски, влашки, сръбски и гръцки като част от усилията да са адекватни на заобикалящата среда. През 21 век тия усилия ще включват и знанието на езици като горе изброените.

Тук разбира се не предлагам тези езици да се изучават широко в училищата, макар, че създаването на паралелки и профилирани гимназии с разширено изучаване на японски, китайски (традиционен говорим), корейски, хинди, арабски и фарси изглежда адекватно – ако се погледне броя на световното население, говорещо тези езици, и сумарния БВП на тези държави. Гимназиалното образование може след това да се продължава с бакалавърски, магистърски и докторски степени в съответните страни и така България да има годишно попълнения от по около 1000-1500 човека, говорещи тези езици перфектно.

Заслужава си да се обмисли и създаването на Висш Институт, в който да се преподават езици като (и не само):

  • урду – говори се от над 100 млн. души в Пакистан и Индия
  • бенгали – говори се от близо 200 млн. души в Бангладеш и Индия
  • суахили – говори се от между 20 и 30 млн. души в Източна Африка
  • зулу – говори се от около 10 млн. души в Южна Африка
  • виетнамски – говори се от над 50 млн. души от Юго-Източна Азия
  • тай – официален в Тайланд, говори се от около 40 млн. души
  • малайски – официален в Малайзия, говори се от близо 80 милиона души.
  • кечуа – 15 млн. души в Перу и Еквадор

Това са част от езиците и приблизителен брой на говорещите ги, не претендирам за изчерпателност. Ако в един Институт започнат да се преподават като за начало 6-7-8-9 най-разпространени от тези езици, това може да привлече в България студенти от цяла Европа, които имат интерес към съответните култури и изучаването им. Това би превърнало съответния град, където се намира този Институт (струва ми се резонно да не е в София) в лингвистичен център и дългосрочната полза ще е огромна. Към момента около 30 ВУЗ-а в България преподават икономически и квази-икономически специалности, от които ползата е меко казано съмнителна. Още около 20 преподават т.нар. обществени науки, които също произвеждат повече от нужните “специалисти”.

Един подобен Институт може да постави началото на учители по български език, които да бъдат пращани в страни от Азия и Африка, където да преподават в местни училища и така в България да идват да учат и да работят хора, които поне на базово ниво говорят официалния език. В друг мой текст съм описвал нуждата от внос на работна ръка, за да се постигне икономически ръст – но именно работна ръка, а не хора, които ще се борят за гражданство. Това означава – работни визи се издават лесно, но тези визи не могат да се удължават в България, а само в страната по издаване (родната страна на притежателя на визата), не могат да се трансформират в друг тип визи и не дават никакви права за пребиваване и дългосрочно оставане, дори и при сключване на брак с българин. Само така ще се постигне целта – икономически ръст и квалифицирана работна сила без нашествие от имигранти, които след 2-3 поколения ще са създали огромен брой свои неинтегрирани наследници – проблемът на Западна Европа към днешен ден.

Подобна политика за внос на работници трябва да се възприеме от целия ЕС и тя може да е печеливша и за страните от Азия и Африка, доколкото натрупаните пенсионни вноски на работилите в Европа им се изплащат, когато се приберат у дома, а и част от тях ще могат да започнат свой бизнес с капитала и знанията, придобити докато са учили или работили в Европа.

About Петър Гаврилов

Привет,
казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г.
Засега – неженен, неосъждан, с едно дете.
Завършил съм семестриално ЮФ на СУ “Св. Климент Охридски” през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Работил съм като репортер във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности.
Перфектни страни в които бих живял – Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико – всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания – пак заради възможностите за летене.

This entry was posted in Некои съображения and tagged , , , , , , , , , , , . Bookmark the permalink.