Българския отбор отбеляза поредното си слабо участие на зимна Олимпиада и вече става традиция да се завръщат без медали. Нормално, след като спортистите отиват с амбиция за добро класиране, в рамките на призовата десетка. Подобна нагласа няма да доведе до медали и за в бъдеще и проблема не е в парите. На последната Зимна олимпиада в някои дисциплини България беше задмината от африкански състезатели – със сигурност идващи от страни с по-малко възможности и база за зимни спортове. Понеже проблемът на зимните спортове се прехвърля и към летните спортове поне по отношение на Олимпийските игри, то явно е нужна кардинална промяна.
Фокусът в развитието на спортовете – зимни, летни, водни, сухоземни, въздушни, моторни, екипни, индивидуални и т.н. трябва да е създаване на условия максимален брой хора, особено в училищна и студентска възраст да могат да се занимават с тях – според интересите си и за да се развиват физически и психически. От тази широка база спортуващи хора може да се селектира на клубно и национално ниво една представителна извадка, която да не практикува спортен туризъм, особено на Олимпиади и Световни купи. Всяко участие на голям спортен форум следва да бъде с цел златен медал и всичко друго да се приема за неуспех – само това е истината и другото са оправдания. Същевременно, държавата следва да се откаже от идеята да си отглежда професионални спортисти, които не могат нищо друго – примерът на борческите бригади от 90-те, съставени от възпитаници на “Олимпийски надежди”, които вършееха като кърджалии из България трябва да е пример за всички. Професионални спортисти от типа на тенисисти и футболисти, които имат реализация на свободния пазар за трансфери и рекламни договори и печелят или губят в зависимост от таланта и усилията си е ок, но кохорти от недоучили спортисти с претенции за пари от държавата – в никакъв случай. Всеки, който е избрал да се развива в областта на спорта, трябва да е наясно и със рисковете от контузии и ранно отпадане и за варианта да не постигне особени успехи да се наложи да работи като обикновен треньор (напълно достойна професия, впрочем) или дори да се преквалифицира в друга област.
Държавата следва да подпомогне освен развитието на масовите спортове и определен вид немасови, скъпи спортове, които дават основа за развитие в други области – например въздушните спортове, като моторно и безмоторно летене, парашутизъм и парапланеризъм и т.н., които изискват голяма инвестиция в екипировка, а със закупуването на комплекти през спортни клубове, училища и университети, цената за отделния човек спада значително. От тези спортове в последствие излизат кадри за специалните части на МО и МВР, за бойната и транспортната авиация, при цена доста по-ниска от тази, тепърва да бъдат обучавани за тази дейност в по-зряла възраст. По подобен начин следва да се развиват водолазен спорт, ветроходство и т.н. спортове и да се даде възможност на младежи от вътрешността на страната да ги практикуват също толкова лесно, колкото и тези от крайморските градове, например.
Създаването на асоциация от типа на бившето ОСО, но без идеологическите му постановки, а просото да подготвя кадри в областта на около 20-тина въздушни, водни, моторни и др. военно-приложни дисциплини ще иска начална инвестиция от около 10-15 милиона лева, и после не повече от 5-6 милиона годишен бюджет, което може да гарантира обучение на средно между 2-3 хиляди младежи годишно в дисциплини, които принципно имат нужда и приложение в МВР и МО и ползата (и спестените разходи от обучение на късен етап) от това обучение ще проличат след 5-10 години. Тук попадат и дисциплини като биатлона, за които липсват полигони и условия за тренировки и това пролича и в Пьонгчанг.
