Въздушните и ракетни удари в Сирия на САЩ, Великобритания и Франция срещу режима на Башар Асад, подкрепян от режима в Кремъл, за пореден път се превърнаха във фарс. Те позволиха на всички страни да “запазят лице” и да прогласят победа, след вероятно старателно договорени по дипломатически канали цели и време за удрянето им. Така режима на Асад може да премести самолети и оборудване в зони и бази под руска протекция и контрол, триумвиратът САЩ, Великобритания и Франция нанесе удари и показа снимки и видео от изстреляните ракети, като обяви, че всички цели са поразени, няма цивилни жертви и граждански щети. Армията на Асад обяви, че с остарялата си, доставена от СССР ПВО, е свалила 3/4 от всички изстреляни ракети и те не са нанесли никакви щети, което е и косвен комплимент към “големия сирйски брат” Москва, чиято кампания убеждава крепостните мужици, че никакви американски оръжия и ракети (в т.ч. и ПРО) не са проблем дори и за старите, а камо ли за новите руски разработки. Русия можа да запази лице и да каже, че нито една ракета не е изстреляна срещу руски бази и части, т.е. не е имало нужда да се “свалят” ракети и да се унищожават корабите, откъдето са изстреляни, както театрално заплашиха руските посланици в Ливан и ООН.
Тръмп, в ограниченото си тщеславие и откровена глупост, направи гигантски подарък на Путин и щедро наля вода в мелницата на рашизма. Вместо да нанесат удари незабавно, или без предупреждение и публични туитове и закани и да обявят безсрочна операция по бомбардиране (т.е. може да изстрелват по една ракета седмично, или 100 ракети дневно, но когато и както те решат) Западните съюзници с облекчение обявиха край и си измиха ръцете, като оставиха Асад да вилнее в Сирия.
Голям проблем в случая с бомбардировките се явява факта, че в Сирия отдавна няма какво ценно да се бомбардира – всичко е унищожено или разпиляно. В хилядите километри пустиня просто няма достатъчно ценни военни съоръжения и обекти, които да си струват да се хаби дори една тъпа авиобомба, да не говорим за ракета Томахоук. Тук не се включват руските бази и обекти, които априори не са цел на Запада, а вероятно там се планират и дори реализират операциите за използване на химическо оръжие. Няма как диктатор като Асад, 100% зависим от Русия, самостоятелно да реши и да употреби каквото и да е оръжие, по-голямо от картечница. Причините, поради които Русия използва химикали са прости – демонстрират превъзходство и пренебрежение спрямо Запада, докато на думи искат мир и спиране на огъня. Излиза, че никой няма нищо против докато с конвенционални бомби руските самолети сриват цели квартали и болници и избиват хората в тях (освен беззъби декларации), но когато постигат същия ефект с варелни бомби с химикали, реакциите са една идея по-силни. Това помага изпосталялото руско самочувствие да се напомпа с мантрата “правим си каквото искаме”. Изпосталяло, защото след разгрома на наемниците от ЧВК Вагнер руските военни имаха нужда от нещо, което да повдигне самочувствието им на победители – по начин, по който те го разбират. Какъв по-добър начин от обгазяването на някакви хора, които рашистката пропаганда е обявила за терористи? Случая Скрипал е сходен – Путин е казал, че най-много мрази предатели, следователно те трябва да се убиват – с полоний, с новичок или както още се случи. Поначало тези действия се разгласяват в тесни среди и имат роля за стягане на редиците и предупреждение – от тези тесни среди информация тече по канали и към други потенциални мишени, които да бъдат сплашени. На официално ниво, разбира се, всичко се отрича.
Жалко е, че българските медии и най-вече телевизиите попадат в капана “да покажем и двете гледни точки” под формата на друго мнение, всъщност бълват опорки от самообявили се за експерти (част от тях араби) руски агенти. На Балканите ситуацията е достатъчно сложна, за да се чудим и кой бандит в Близкия Изток е наш и кой е чужд кучи син. Повече от ясно е, че режима на фамилията Асад в последните 50 години е избил повече хора, отколкото всички разклонения на Ал Каеда и ИДИЛ. Официален съюзник на “президента” на Сирия е Хизбулла – организация също толкова зловеща, колкото и ИД. Самия Асад и съюзниците му в Москва и Техеран никога не са били законно избрани правителства – те са деспотични азиатски режими. Добре е т.нар. журналисти да напомнят този факт на разните анализатори, фенове на Путин, Асад и Рохани. Подобно е и положението с противниците на Асад – разните проксита на саудитските уахабити, катарските фундаменталисти, наемници от всички ислямски и европейски страни, разклонения на Ал Нусра, Ал Каеда, Ал-незнам-си-какво-си и ИДИЛ – разликите между тях са често незабележими, освен желанието им да се изтребват взаимно, повече отколкото да воюват с Асад. Единствените с ясна кауза и разбираема цел са кюрдите, които рано или късно ще имат собствена държава върху (части от) териториите си в Сирия, Ирак, Турция и (вероятно) Иран. Всичко друго е покрито с плътна пясъчна пушилка от близкоизточен тип, в която ние имаме един-единствен интерес – бежанци да не идват в Европа. Иначе всички т.нар. наблюдатели и анализатори на местна почва като се почне от Дахер Ламот, Руслан Трад, Алгафари, Албамарви, Мохамед Фатих (или както там му беше името) всъщност прокарват една или друга теза, в полза на един или друг участник във войната. Балканите през целия 20-ти век са били в ролята на Сирия и сега основната цел трябва да е изолиране на чуждото влияние тук (главно азиатско – руско и турско) и интеграция към НАТО и ЕС.
По отношение на Близкия Изток единствения печеливш подход е на Израел – де факто по-европейска, цивилизована и демократична държава отколкото доста балкански страни. И със сигурност по-демократична и цивилизована от Русия, Иран, Турция и Саудитска Арабия, които са главните заподозрени за всички злодеяния в Сирия.
