Още от нощта на опита за преврат срещу Ердоган стана ясно, че в Турция събитията взимат обрат, който е и трудно, и лесно предвидим. Трудно предвидим е, защото всеки ход на управляващата ислямистка Партия на благоденствието често е изненадващ за наблюдателите, но гледан в общата ситуация на всепоглъщащия стремеж на турския президент за повече и повече власт, е лесно предвидим. Поведението на Реджеп Таийп Ердоган (който по произход е лаз, което е грузинска народност) много напомня на това на неговия сънародник Сосо Джугашвили (известен и като Йосиф Висарионович Сталин) в периода на 30-те години на 20-ти век. Внезапно обявените за след два месеца избори за президент и парламент имат за цел да циментират властта му и имат твърде малко общо с демокрацията. Човек, който използва изборите както пожелае (проведе избори два пъти в една и съща година, просто защото не му харесаха изборните резултати), оказва натиск срещу политически опоненти и използва правосъдието като бухалка, явно е преминал границата между демокрация и диктатура.
Основния момент в политическия живот на Турция днес е борбата на Ердоган срещу неговия ментор и сподвижник, а понастоящем съперник и враг Фетуллах Гюлен. Не е ясно в кой точно момент двамата от братя ислямисти стават кръвни врагове, но повратът в поведението на Ердоган става съвсем явен след като от премиер става президент и пожелава да концентрира цялата власт в ръцете си. От този момент натам Гюлен и мрежат му от ислямски училища, институции и прочее става пречка за човека, дошъл на власт с нейна помощ. Особено силно параноята на турския президент се проявява след опитът на армията да направи преврат през юли 2016г., който послужи като сигнал за разправа с всички инакомислещи и хиляди журналисти, съдии, военни, полицаи, преподаватели и хора от всякакви професии бяха вкарани в затвора с единственото обвинение – гюленист. Това напомня много на репресиите на Сталин срещу стотици хиляди хора в СССР, обвинени в това, че са симпатизнати на неговия съперник Троцки. Въобще, за да се разбере войната на Ердоган с Гюлен, ще е добре да се види историята на взаимоотношенията на Сталин с Троцки. В кратката си републиканска история, Турция е била удържана в прозападни и цивилизовани релси единствено от своята армия, която е извършила пет преврата след ВСВ, и принуди предшественика на Ердоган, Неджметин Ербакан да слезе от политическата сцена. Единствено армията обаче не е в състояние да предотврати цялостната ислямизация на обществото и де факто след опита за преврат от 2016г. (неуспешен вероятно заради големия брой ислямисти в самата войска) тя вече е обезглавена и просто инструмент в ръцете на Ердоган.
Във външно-политически план реториката на Ердоган стана отявлено войнствена и нападателна, той залепи квалификации като “нацистки останки” на Меркел и Рюте, “терорист” на Нетаняху и дори заплаши САЩ и Тръмп с военен удар в Сирия, а охраната му преби кюрдски демонстранти срещу него в самото сърце на САЩ – столицата Вашингтон. При единственото от десетилетия посещение на турски държавен глава в Гърция той де факто нападна словесно и обиди домакините си от Атина, а дейностите на Турция на Балканите предизвикват подозрение и отхвърляне (намеса в изборите в България, отвличане на хора от Косово и т.н.). Погледнато на картата, в момента Турция има изключително лоши отношения с всичките си съседи. Единствено с Грузия и България отношенията могат да се нарекат хладно-неутрални, и то след като териториалната цялост на двете страни беше подложена на словесни нападки от турския президент – от Тбилиси Ердоган поиска Батуми, а от България – Кърджали. Всъщност, с България отношенията се крепят единствено на опитите на Бойко Борисов да поддържа някакъв личен диалог с авторитарния турски владетел. Коалиционните партньори на Борисов имат еднозначно отрицателно мнение за Турция и политиката и, подобно е мнението и на президента Румен Радев, подобно на тях е и мнението на автентичната десница в лицето на “Демократична България”, дори в турската партия ДПС отношението към Ердоган е нееднозначно.
От останалите съседи на Турция – с Армения имат тежки и нерешени проблеми, датиращи още от непризнаването на геноцида от 1915г, както и затворена граница с Ереван, заради анексирания от арменците Нагорни Карабах. С Иран имат геополитическо съперничество в Близкия Изток, което в момента се маскира под формата на донякъде общи интереси и действия срещу кюрдите и ИДИЛ в Сирия, както и противопоставяне на САЩ, но противоречията между Анкара и Техеран са повече от допирните им точки и те редовно излизат на повърхността. С Иракски Кюрдистан проблемите са неприемане на обявената независимост и заплаха за нова война, в добавка към гражданската война в самия Турски Кюрдистан. Със Сирия проблемите са повече от видими – Турция де факто е окупирала част от територията и и има явни претенции за още по-голямо парче, в добавка към всеобщия хаос там. Кипър остава и до сега непризнат като държава от Турция и част от територията му е окупирана повече от 40 години от страна на турската армия, в добавка Кипър е част от ЕС, с който Анкара преговаря за членство. Преди време Ердоган заплаши, че ще анексира официално Северен Кипър, който в момента формално е отделна държава, призната само от Турция. Действията на Русия по отношение на Крим и Източна Украйна имат един внимателен наблюдател и ученик в лицето на Анкара, която внимателно следи какво се случва и изглежда много склонна да повтори тази авантюра. С Гърция отношенията (които никога не са били особено добри) в момента са под нулата, след последните сблъсъци в Егейско море и десетилетния спор за териториалните води и няколко острова. Ердоган вече официално оспори Лозанския мирен договор и вероятно само чака удобен момент, за да реализира стремежите си за окупация на територии на съседни страни, за които счита, че му принадлежат.
Пресечната точка между диктаторския подход и параноята на тема Гюлен във вътрешната политика и агресивната външна политика е убеждението в обкръжението на Ердоган, че Гюлен всъщност е маша на Запада, САЩ и Израел, която трябва да подкопае и осуети неизбежното превръщане на Турция в световна велика сила. Икономическия ръст на турската икономика, която в последните 15 години на практика се удвои, подхрани и политическите амбиции и шовинизма на османското лоби, което започна да мечтае на глас за постоянно място в Съвета за Сигурност на ООН и ядрено оръжие. Всъщност, широко рекламираната руско-турска атомна централа Акую всъщност отразява амбициите на Ердоган да сложи ръка на ядрена технология. Не е случаен фактът, че Турция не желае да предава отработеното ядрено гориво на Русия, а желае да го съхранява сама.
Всички тези агресивни действия във вътрешен и външно политически план имат някаква времева рамка и тя е ясно посочена – 2023г. – сто години от обявяването на Турция за република Тогава Ердоган ще е в края на първия си, “пълноценен” (според новата конституция) президентски мандат и ще иска явни и видими резултати, които да представи като успех на своите поддръжници. В момента турската икономика буксува, финансите отслабват, инфлацията се засилва, лирата девалвира. Ердоган пренебрегва тези предупреждения и предпочита да отправя нападки срещу МВФ, които не му отпускат кредити, както и срещу рейтинговите агенции, които поставиха турския дълг в категорията “боклук”. Тези икономически проблеми, войната с кюрдите, военната авантюра в Сирия, обвиненията в корупция и облагодетелстване на роднини могат да се “решат” по изпитана руска рецепта – с окупация и присъединяване на част от съседна държава. В контекста на лошите отношения с ЕС, най-вероятно изглежда предизвикателство към Кипър и/или Гърция, която би имало негласна подкрепа и от Русия и Иран, които имат свои сметки за разчистване със Запада и биха желали да видят ЕС разделен и унизен. Така, Русия може на глас да подкрепи Гърция и да изтъкне слабостта на НАТО и ЕС да я защитят, докато на практика продава оръжие на Турция и подстрекава амбициите на султана за реваншизъм. Сценарият е познат и изпитан в случая със Сърбия и Косово. 2023г. е и в общи линии краят на жизнения хоризонт на Ердоган, който вече изглежда остарял и уморен и вероятно се замисля как ще бъде запомнен в историята – вероятно сънува все по-често Сюлейман Великолепния. В обърканата му представа за света, която той многократно е демонстрирал, една мащабна военна авантюра е точно това, от което Турция има нужда за да блесне като световна сила. Сирия е твърде слаб противник, а и там важат ограничения, поставени от другите участници като Русия, Иран и САЩ. Ердоган болезнено преживя провалите с това да укрепи Хамас срещу Израел и да наложи в Египет управление на Мюсюлмански братя, и сега търси сценарий, в който да натрие носа на омразния Християнски Запад. Още по-унизително е отношението на ЕС към режима в Анкара и практически това погребва всички надежди на Турция за членство в ЕС, което реално и определя основната ос на противопоставяне, доколкото ЕС остава мечта за най-образованата част от турското население и Брюксел редовно критикува режима на Ердоган за нарушения на човешките права.
Това развитие на ситуацията трябва да бъде спряно и от сегашния дипломатически и политически натиск ЕС да премине към подготовка за икономически санкции, подобни на тези към Русия, и да се подготви за неизбежен военен отговор на всяко турско предизвикателство. България следва да укрепи максимално бързо армията и да засили икономическите, политическите и военните си връзки със своите съюзници в ЕС. Ревизия на турските действия и присъствието на турски компании в България също следва да се извърши, доколкото много от тези компании са просто параван за политическо проникване и намеса във вътрешните работи на България. Следва да се постави под наблюдение Главното Мюфтийство, да се прекрати финансирането му от турския Диянет и всички турски граждани да се изпратят обратно в Турция. Следва да се активизира цялостната работа на всички български служби сред притежателите на български паспорти в Турция и да се определи каква част от тях биха били склонни на лоялност и сътрудничество с България и ЕС и за останилите да се предприемат съответни мерки за недопускане на възможност да влияят на двустранните отношения. Засилено сътрудничество е наложително с Грузия, Армения, Израел, Гърция и Кипър, доколкото те са държави, пряко заплашени от всички досегашни и бъдещи военни авантюри на Турция. Следва да се активизират и контактите с кюрдските представители, доколкото появата на кюрдска държава върху части от Сирия и Ирак изглежда все по-вероятна, а реакцията на Турция е предвидима. Една подобна война има потенциал да изсмуче много турски ресурси и ЕС трябва да се възползва от подобен сценарий, без да позволи на Турция да разшири и изнесе конфликта на Запад, каквито опити тя прави непрекъснато.
В момента вътрешно и външно политическата ситуация във и около Турция е в процес на трупащо се напрежение, което неизбежно предстои да избухне, доколкото историята не помни много случаи подобни диктатури мирно да са рухвали под собствената си тежест. Единия от вариантите е мащабно избухване на война в Кюрдистан-Сирия-Ирак, което да се превърне в мащабно фиаско за турската армия и това поражение да доведе до смяна на режима. Другият (по-малко вероятен) вариант е вътрешната нестабилност и икономически проблеми да доведат до протести и бунтове, подобни на тези от 2013г., които да доведат да сваляне на Ердоган и хората му, но след 2016г. подобно нещо изглежда невероятно. По-скоро е възможно комбинация от вътрешни и външни поражения да докара Турция до положението на една уголемена Сирия, който вариант ще наводни Европа с бежанци и има потенциала да я вкара във вътрешен турски хаос. Този сценарий като най-неблагоприятен изглежда и най-вероятен, и това е, за което Европа трябва да се готви. България трябваше да е вече подготвена.
