МО успя да се сдобие с поредната купчина хартия, наречена “оферти за нови изтребители за ВВС”, сага, която се точи вече поне десетилетие. Само си представете каква досада е обзела хората от SAAB например, които повече от 15 години гледат жалкото зрелище, наречено “придобиване на нови способности за Българската армия”. Един куп хора, които не отличават витлов от реактивен самолет съвсем са се взели насериозно и препоръчват каква техника би била най-добра за нашите пилоти, като двете крайни и основни версии са – “МиГ-29 до последно” (про-руското лоби, което изпълнява спуснати от Москва задачи) и “Ф-16 утре, ако ще и втора ръка, с него идва и Ф-35” е рефренът на про-американското лоби, което просто изпълнява бизнес плана “America First”. Някъде в цялата какафония (главно поради липсата на ангажиране от страна на Германия с политическа подкрепа) остана назад и не се появи въобще оферта за нови Еврофайтъри, евентуална оферта за френски Рафал остана като екзотичен френски повей и дотам. Още преди поне петилетка беше ясно, че сума от порядъка 1.4-1.8 млрд. лева ще стигне за максимум 6-8 машини, с неособено големи/модерни бойни възможности, лимитирано въоръжение и поддръжка. Точно така – може самолетът да е нов и отново да има по-малки бойни възможности от някой по-стар модел – зависи от цената и какво е решил да даде продавача. Справка са Саудитска Арабия и Израел – и едните и другите купуват нови F-15 и F-16, но едната страна получава изключително орязани машини, с чиито възможности другата страна е прекрасно запозната.
Нелепо е поведението на политиците (в т.ч. и президента), които разграват водевил с оферти от години, при положение, че са напълно наясно, че в офертите няма да има кой знае каква разлика само заради България – нито сме се доказали като безспорен член на НАТО като Полша, нито бройката 8-9 машини е нещо значително извън ПР-шумотевицата. В това време Хърватска (чиито ВВС не са по-способни от българските) успя да привлече на военното летище в Задар Център на НАТО за обучение на пилоти за мисии за търсене и спасяване. Това е пример за инициатива, от която Хърватска ще извлече много ползи и ще се позиционира като съюзник в НАТО, който допринася за общата сигурност, а не е просто армия, чиито самолети са поставени в зависимост от прищевките на недозрели наполеоновци и дребни рушветчийски схеми.
България следва да си даде сметка за големината на територията си и положението си на източния фланг на НАТО и да развива бойни способности като се отчита този факт. Като се има в предвид, че в последните 30 години не е закупувана нова бойна техника, извън екзотичните покупки на Пилатус, Спартан и Кугар (подарените белгийски фрегати са втора ръка) процентът от БВП, който трябва да се заделя, за да може към 2030-та да има адекватна армия е доста над 2% и е повече към 3%. При сегашния БВП от около 100 млрд. лева това са между 2 и 3 млрд. за армия годишно. При адекватно планиране и заделяне на между 20 и 30% от тази сума за превъоръжаване и други около 20% за учения и тренировки, може да имаме между 600 и 900 милиона лева годишно.
Нуждата от изтребителна авиация на държава с размерите на България и голяма зона на отговорност в Черно море е между 36-48 самолета и в оптималния вариант – 72 машини. Поне толкова имат поотделно членки на НАТО като Дания, Холандия, Белгия – и трите сумарно с малко надвишават територията на България, а не се намират на източния (горещ) фланг на Алианса, откъдето може да се очаква (ако възникне) конфликт с Русия. 18 машини са една ескадрила от 14 едноместни и 4 двуместни машини, което дава пълноценна възможност за водене на бойна подготовка, тренировки, патрулиране и еър полисинг в ПМУ и СМУ (прости и сложни метеоусловия), денем и нощем 24/7. Две боеготови ескадрили са минимумът за пълноценни ВВС, а още по-добре е три или четири, развърнати на няколко авиобази. В новите реалности България граничи на изток с Русия и на запад със Сърбия, враждебни или поне не особено приятелски към НАТО, което поставя съответните изисквания за дислокация на авиацията – освен сегашните авиобази Граф Игнатиево и Безмер, възраждане и на Габровница до Монтана и Равнец до Бургас (и/или Добрич и Балчик като морски бази). За да не бъдат разходите по авиобазите само в тежест на българския бюджет, може да бъдат поканени съюзни държави от Западния фланг на НАТО – Канада, САЩ, Великобритания, Белгия, Норвегия, Дания, Германия, които да разположат постоянно или да ротират там свои ескадрили и да водят летателна и бойна подготовка, като поемат и част от разходите по издръжката на базата. Това ще е и силен политически и военен знак към Москва, че България вече не е мека цел, за каквато ни считат в Кремъл и до днес. Една авиобаза до Монтана и ще покаже на Белград, че заиграванията с Русия имат своята негативна цена, освен благотворния ефект върху местната икономика и потенциал.
България може да предложи и на Албания и Македония и Черна гора (които нямат и не планират собствени ВВС) да обучава техни пилоти в Долна Митрополия, и после те да летят на самолети на българските ВВС, които заедно с българските си колеги да поемат и една широка зона на отговорност между Адриатика и Черно море – това ще е истински пример за балканско сътрудничество вътре в НАТО, което би се погледнало с много добро око в Брюксел и Вашингтон. Скопие, Тирана и Подгорица могат да подпомогнат инициативата с частично финансиране и поддържане на оперативни авиобази на своя територия, отново със смесен персонал. Отново може да се отправи инициатива към други съюзници да разположат свои самолети и да патрулират и водят бойна подготовка на Балканите. Това може да е отново силен сигнал към Сърбия (още повече ако има и ВВС от западни страни), че заиграването и с Русия не е мъдра идея и с подходяща дипломатическа и политическа офанзива Белград да поеме курс към НАТО, което в някакво бъдеще означава – Сърбия също да се нареди на опашка за купуване на самолети, които са на въоръжение в съседните (и вече съюзни) България, Унгария, Румъния, Хърватска. Не е никак лоша идеята и за общ изтребителен конкурс с Хърватска (която тази година закупи Ф-16 втора ръка от Израел), което означава, че след 10-15 години Загреб отново ще мисли за нови машини, които да заменят сегашните. Колкото по-голямо количество се поръча, толкова по-добри са цените – Белгия, Дания, Холандия и Норвегия също са правили общи конкурси.
Всичко това може да е част от една цялостна концепция за превъоръжаване, която да включва и развитие на Флота и Сухопътните войски отвъд кухите фрази за просто реформиране, пълно интегриране в НАТО и достигане на прага от 2% от БВП, които напоследък шаблонно се формулират от Велизар Шаламанов, чиято визия не стига по-далеч от мисленето на НАТО-вски чиновник. Ако България излезе и заяви – нужни са ни между 48 и 72 многоцелеви машини с пълни бойни възможности за въздушен бой и бомбардиране за да се откажем от руската техника и да въведем отново в строя две или три авиобази би поставило страната в различна ситуация. Цената на отделен самолет ще спадне, ще може да да се договори много по-добър офсет и вероятно ползите за БВП ще са между 40-60% от отделената за отбрана сума. За целта е необходима и дългосрочна политика в сектора, отвъд сформирани на случаен принцип комисии, които да разпределят комисонните за едни 8-9 самолета.
