Поредния инцидент в Керченския пролив показа, че Москва ни най-малко не е прекратила своята агресия спрямо Украйна и индиректно – спрямо Европа. Украинският президент Петро Порошенко отбеляза в интервю, че Русия няма да се задоволи с нищо по-малко от цяла Украйна и че езикът, от който Кремъл разбира е този на силата. Според много анализатори, това е точно така – Путин непрекъснато изпитва западната решимост да му се опълчат и да начертаят “червени линии”, преминаването на които ще значи война. Доколкото досега такива линии в Украйна няма (освен санкции и нищо не значещи дипломатически и политически изявления), то за Русия това е сигнал, че може да преследва целите си и занапред – а главна цел е разрушаването и унищожаването на Украйна като държава.
В тази цел овладяването на Азовско море и превръщането му в “руско езеро” играе ключова роля, особено след като руските наемници не успяха през 2014-15г. да овладеят Мариупол и да прокарат сухопътна ивица до Крим, което наложи да се строи мост през Керченския пролив. Този мост така и не реши всички проблеми на Крим с доставката на електричество, вода и ресурси, които се изостриха след наложената от Киев блокада на полуострова. За Москва остава актуална темата за овладяване на колкото се може по голяма част от Украйна и като минимум – всички приморски области чак до Одеса и всички територии източно от река Днепър. Този “дневен ред” се налага непрекъснато в про-кремълските медии и от придворните “журналисти” Кисельов, Соловьов и т.н. Изтъква се непрекъснато, че войната със Запада е неизбежна и в подготовка за тази война Русия трябва да овладее колкото се може повече територия, за да не позволи НАТО да я превърне в плацдарм за агресия. Украинците отлично знаят какво се случва с населението във всички окупирани от Русия земи и затова и тяхната решимост да се борят с агресията заслужават адмирации и поддръжка от страна на НАТО и ЕС. Просто защото Украйна днес води войната, която ЕС ще води утре. Ако Украйна бъде превзета и окупирана, само въпрос на време ще е последваща агресия срещу Прибалтика и/или Балканите, маскирана естествено като “освободителен поход”.
Русия отдавна се опитва да забрани на НАТО достъп до Черно море, изтъквайки невалидния аргумент, че само кораби на черноморски страни имат право да влизат в него. Доколкото всички тези страни (Турция, България, Румъния, Украйна, Грузия) са членки на НАТО или кандидати за членство в пакта, то единствената черноморска страна която не желае НАТО в това море е самата Русия, която има и малка брегова ивица, и на всички международни форуми в този регион е малцинство. Затова и руснаците залагат на политиката на силата и принудата, точно както го правят в Азовско море – никакви договори и съглашения нямат значение, когато някой оскотял от пиене руски мужик реве на подчинените си “Дави его, блядь”! Руския флот в момента е най-мощния в Черно море от всички крайбрежни държави (основна част от турския флот е базирана в Средиземно море заради Гърция) и руснаците не биха желали това положение да се измени от постоянно базирани кораби на други натовски държави. Тук разбира се българския интерес е точно обратния – следва заедно с Румъния, Украйна и Грузия (доколкото Турция напоследък не е много последователна и често заиграва с Русия) да се инициира създаването на пълноценна военно-морска база на НАТО в Черно море, в която постоянна дислокация да имат и кораби на САЩ, Канада и Великобритания. Това ще е единствения отговор, от който в Кремъл биха си извадили поука и би накарал руския президент да обмисли добре дали да предприеме следващия си агресивен ход.
