В последния месец в България се поднови една обществена дискусия, която не е нова и която ще определя бъдещето развитие на България и дори геополитическата и ориентация в следващите 50-100 години. Това е дискусията за демографката политика на държавата, заплащането на труда и свързаните с това последици като миграция и доходи.
В последните дни, Дойче веле публикува текст “Как Източна Европа се самоубива”, в който леко йезуитски премълчава ролята на Западна Европа като съучастник в това самоубийство. От началото на 90-те години на 20 век до днес, Западна Европа, САЩ и Канада са притегателен център за милиони източноевропейци и ще продължат да бъдат такъв още дълго време. Негласно там се приемаха хора с всякаква квалификация, които да обслужват икономическия възход по най-елементарния възможен начин – като заемат работни места, които западняците не искат, или като продават знанията и уменията си (най-общо труда си) за цени много под нормалните (работа на черно) и по този начин подпомагайки западните държави да останат едновременно социални за гражданите си и конкурентни като икономики. Точно така – голяма част от магическата комбинация социална държава и конкурентна икономика беше платена с евтиния труд на милиони източноевропейци. Тези хора в работоспособна възраст напуснаха страните си и семействата си, за да изкарват пари на хиляди километри от дома си, поради фактори, които много учени наричат макроикономически показатели. Тези показатели направиха така, че за една и съща работа полски водопроводчик, български строител, румънска медицинска сестра получаваха много повече в Германия, Австрия и Франция, отколкото в родните си страни. Дори и ако работеха на черно и без осигуровки. От това Западът печелеше (буквално), а Изтокът губеше (пак буквално). Положението се утежняваше и от факта, че много от източноевропейците бяха посрещнати с дози расизъм и предрасъдъци, надминаващи сегашните спрямо имигрантите от Близкия Изток и Африка, заливащи Европа. На гражданите на Румъния, Полша, България и другите често се обясняваше и втълпяваше, че проблема, че са живели под руска окупация 50 години си е техен и Западът няма никаква вина за това. Тези страни преминаха през тежки реформи и трансформации през 90-те години на 20 век, за които платиха с огромна част от населението си – най-уязвимите групи просто измряха, най-мобилните емигрираха. И затова сега положението в Източна Европа е такова – нямаляващо население, ниски доходи и икономическа безперспективност. Очевидно е нужен нов подход.
Този подход очевидно изисква ударно и в по-бързи темпове изравняване на заплащането в двата края на Европа, за да може България, Румъния, Полша, Литва, Латвия и бъдещите членки като Молдова, Грузия, Украйна, Македония, Черна гора и Сърбия да запазят населението си и да привлекат работна ръка отвън – от ЕС или извън ЕС. Като за начало може да се премине към общ бюджет на ЕС, формиран от единен ДДС и единни акцизи – т.е. този данък да е с единна ставка от Дъблин до София и от Лисабон до Хелсинки, и да се събира от единна европейска данъчна администрация. От този данък могат да се плащат заплатите на всички европейски данъчни, митнически и полицейски служители, така че това заплащане да се изравни и да започнем да говорим за обща европейска администрация. За в бъдеще този подход може да се разпространи и за лекари и медицински сестри и така в Прищина (когато и ако Косово стане член на ЕС) и Познан да има еднакво заплащане на труда им, каквтото е и в Бристол и Берлин. Обща европейска здравна осигуровка и застраховка също е добро начало, и даване на право на всеки европеец да се лекува, където пожелае, което да се плаща от Евро-Здравна каса. Тогава, много западняци ще установят, че медицинските услуги в София и Букурещ са идентични като качество при по-ниски цени и тренда на изнасяне на цели випуски от медицинските факултети може и да секне.
Това се признава и от финансовия министър Владислав Горанов, който явно е забравил присъщото му високомерие и надменност и се опитва да разсъждава в по-широки категории. Съвсем доскоро той твърдеше, че всякакво увеличение на доходите минава единствено през ръст на икономиката, с което директно препращаше топката към работодателите в частния сектор, които пък повтаряха своята мантра – заплатите могат да се увеличат само при увеличена производителност на труда. Т.е. въпросът беше поставен така – ако шофьорът иска 3000 лева вместо сегашните 1000, камериерката иска 1500 вместо 500 и стругаря иска 2400 вместо 800, то те трябва да работят три пъти повече, защото цената на единица труд не можело да се повишава. Но за да изработи един шофьор три пъти повече километри, една камериерка да оправи три пъти повече хотелски стаи и един стругар три пъти повече детайли, важен е фактора време – те или трябва да работят много повече от сегашните 8 часа дневно, или да работят по-бързо. Ненормирания работен ден е отколешна мечта на т. нар. български работодатели и това е причината, поради което хора над 35 години със семейства често не могат да си намерят работа – тях просто не ги назначават. Шофьорът едва ли може да измине безопасно три пъти повече километри на ден, стругаря едва ли може да произведе три пъти повече детайли със същото качество, камериерката едва ли може да оправи три пъти повече стаи качествено, освен ако работодателя (самостоятелно или заедно с държавата) не е направил инвестиции в иновации, които да позволят това да се случи. В България тези иновативни работодатели почти изцяло липсват, за държавна иновативност започва да се мисли като че ли едва в последно време.
Либертарианската мантра “искаш повече пари, работи повече” възприета и от няколко български правителства в последните двадесет години беше явно несправедлива към хора, които работят на нормиран работен ден и качеството на труда им често няма количествено измерение – говорим за лекари, учители (и преподаватели и педагози въобще), полицаи и военни, чиновници. Всички тези хора получиха ясно послание от т.нар. либертариански бизнес модел – ако искате пари, изкарайте си ги както можете. Това отвори вратата за корупцията. Точно този начин на мислене, че единствения начин за повече пари е, ако си ги изработиш от “клиента” срещу теб доведе и до репликите “ще пишеме ли сега”, както и завоалираните казуси на медицинска корупция. Прокуратурата също започна да “продава” правосъдие и резултатите са видни и до днес.
Притиснати от липсата на кадри и несвикнали да се конкурират с администрацията, а да си “купуват” услугите и буквално, много “работодатели” обвиниха държавата и министъра на финансите, че с вдигането на заплатите си “изкривяват” пазара на труда. За тях ниските разходи за труд бяха даденост и когато липсата на кадри започна да се усеща по-остро, те отново потърсиха вината другаде.
Работодателите принципно не инвестират особено в обучението на персонала си, и като цяло имат претенции към държавата да обучава кадрите за фирмите им. В последните години това достигна гротескни измерения с настоявания да се прекрати субсидията за кадри в специалности като икономика и право и да се наблегне на обучение главно на кадри “за производството”, основно в някакви подобия на ПУЦ-ове, които да не дават реална диплома, а само занаят, който да закрепости работника към неговия чорбаджия.
Нещо повече, понеже не могат да ограничат придвижването на хората към ЕС (не че не биха искали), т.нар. “работодатели” се опитват да саботират дори средното образование в най-успешната му част – хуманитарните (езикови и математически) гимназии. Водени от обикновена алчност, те искат от държавата да ограничи приема в подобни училища и дори да ги закрие, защото те подготвяли….емигранти. Истината е, че там се подготвят мислещи хора, които когато съберат 2+2 и установят, че трудно свързват двата края с великите заплати от 700-800 лева, избират пътя навън и това е нормално. Приказките на “гурута” от типа на великия приватизатор, банкер и комбинатор Остап Бендер Левон Хампарцумян за това, че в България няма квалифицирани хора следва да се приемат с дълбоко съмнение. В България хората са повече от добре квалифицирани за работата, която им се предлага и за заплащането към нея. Условията на труд в мини на работодатели като Ковачки, или в заводи като “Миджур” в Горни Лом, в строителни бригади като тези, затрупани от хотела на олигарха Гергов показват и, че в 21 век България не може да достигне минимални стандарти в условията на труд и отлива на работна ръка е напълно закономерен.Лицето на българските работодатели днес са хора като Ковачки, Баневи, Ковачки, Арабаджиеви, Гергов, Миню Стайков, Цеко Минев, Домусчиев и Гриша Ганчев – никой нормален човек не желае да свързва бъдещето си с подобни имена. Толкова е просто.
Подобно положение не може да продължава повече, защото България ще спадне под 5 милиона жители много преди 2050 и никакви вопли на политици няма да спрат тази тенденция. Т.нар. “работодатели” имат готова рецепта и на това – нарича се внос на евтина работна ръка, без да си дават сметка социалната цена на подобно нещо и геополитическите заплахи от безконтролния внос на хора с друг манталитет, религия, светоглед и възпитание. Това също не трябва да се допуска.
