Разширението на ЕС в следващите 20 години

Когато се говори за разширение на ЕС, на първо място се имат в предвид страните от Западните Балкани – Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина, Сърбия, Албания и Косово, след това – Украйна, Грузия и Молдова, и накрая Турция, която никой не счита вече за официален кандидат. В много по-далечна перспектива може да се говори за членство и на страни като Беларус, Израел, Армения, Азербайджан, Кабо Верде и държави, които доброволно са решили да са извън ЕС – Норвегия и Исландия. В някакво по-необозримо бъдеще може да се говори за обратно членство на Великобритания и(или Шотландия отделно) и най-невероятното – Швейцария да стане членка на ЕС.

На първо място, в сегашния си вид ЕС има нужда от вътрешна консолидация, а не механично разширение с държави, които имат тежки териториални проблеми, като Сърбия и Косово, или проблеми с вътрешния интегритет и законността (заедно или поотделно) като Албания и Босна и Херцеговина. Присъединяването на която и да е от горните държави без дълбоки реформи (които те не са готови да направят) ще е тежък удар за ЕС като институционална рамка въпреки незначителните размери на тези държави. Една Сърбия, която не подкрепя санкциите срещу Русия, може ефективно да блокира външната политика на ЕС по отношение на Кремъл в угода на режима на Путин (или наследниците му). Сърбия, която не признава Косово, де факто ще блокира приема на Албания (която би се обединила с Косово в момента в който стане член на Съюза) и това се знае от всички. Всички тия балкански дрязги ще се използват от антиевропейски режими като Москва, Пекин и дори Техеран и Рияд за техни цели в ущърб на Европа. Това не бива да се допуска.

От друга страна, отдалечаването на европейската перспектива за страни, които се намират де факто в Европа, може да доведе до тежка деградация и безперспективност за тези общества, изложени на пропаганда и влияния от Москва, ислямски фондации и други недемократични идеологии и режими, и купувани в буквалния смисъл на думата от Пекин.

Изходът от тази ситуация е по-прост, отколкото изглежда на пръв поглед и той е следния – членове на ЕС да станат отделните граждани, докато страните им (и политическите им елити) още водят преговори. За обикновения сърбин, босненец, македонец, албанец и черногорец ползите от членството биха били в това свободно да пътува, живее и работи на територията на целия ЕС. Подобно решение би позволило още няколко милиона работници да могат да влязат в на пазара в ЕС, без да се налага внос на имигранти от по-далечни дестинации. Тези мигранти от “близката чужбина” (ако към Западните Балкани добавим Украйна, Беларус, Молдова и Грузия) ще могат да работят и да не прекъсват връзката си с дома и семействата, доколкото между ЕС и Скопие, Подгорица, Белград, Кишинев, Киев и Кутаиси има евтини и бързи самолетни връзки. Засилването на тези връзки ще подсили икономиките на тези страни, тези работници ще връщат в родината си част от спестените пари, а държавите в ЕС ще могат да разчитат на работнци от културно и географски близки страни. И в момента в ЕС е пълно с албанци, украинци, сърби и т.н., много от които са започнали живота си там като нелегални работници, експлоатирани от местните мафии – с легализирането на този процес мафиите губят едни немалки пари.

Друг позитивен момент е, че политическите елити в Белград, Кишинев, Киев и т.н. ще загубят възможността да държат гражданите си като заложници и да ги манипулират, вкл. и срещу ЕС за собствените си партийни цели и обогатяване. Нещо повече, тези освободени от икономическа зависимост граждани на Македония, Албания, Сърбия, Молдова, Беларус ще бъдат силен про-европейски коз на Брюксел към неговата периферия, изпълнена с меки и твърди диктатори като Вучич, Лукашенко и (доскоро) Груевски.

ЕС би могла да отиде още по-далеч и икономически да интегрира Сърбия, Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Молдова, Украйна и Грузия дори преди пълноправното им приемане в ЕС. Това би значело на практика те да влязат в митнически съюз с ЕС и дори да ползват структурни фондове за развитие и инфраструктура, преди да имат евродепутати и право на глас и вето. Това със сигурност би направило процеса на усвояване на фондове за развитие, образование, инфраструктура и здравеопазване по-открит, честен и прозрачен, отколкото ако се разпределя от местни играчи и политически брокери.

Добрата новина е, че ЕС не се нуждае от одобрението на гореизброените държави, за да приеме тези мерки за либерализация спрямо гражданите им, което дава инициативата в ръцете на ЕК и Брюксел, вместо да ги прави безпомощни наблюдатели на събитията, както често се случва в последната петилетка.

About Петър Гаврилов

Привет, казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г. Засега - неженен, неосъждан, с едно дете. Завършил съм семестриално ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Работил съм като репортер във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности. Перфектни страни в които бих живял - Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико - всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания - пак заради възможностите за летене.
This entry was posted in Некои съображения. Bookmark the permalink.