През изминалите седмици България получи нов шамар от страна на управляващия в Турция ислямистки режим на Реджеб Тайп Ердоган. На предизборен митинг външния министър Чавушоглу в прав текст заяви, че Турция е упражнила натиск, за да бъде изменен в нейна полза Законът за вероизповеданията в България. Факт е, че след намесата на ДПС и задкулисните им договорки с ГЕРБ, основното нещо, което трябваше да се прекрати (външното финансиране), остана ненакърнено. В добавка главното мюфтийство получи подарък от 8 млн. лева, който само общественото недоволство смекчи в дългосрочен безлихвен заем. Подозренията за натиск и намеса от Анкара, освен вербалните претенции на Ердоган витаят отдавна, и думите на Чавушоглу принудиха дори външния министър Захариева да се размърда, за огромно нейно неудобство. Още по-голямо неудобство изпита Борисов, за когото стана ясно, че отношението на Ердоган към България е като към Босна и Косово – в никакъв случай не като към европейска страна, член на ЕС и съюзник в НАТО. Отказът на турците да се извинят за нахалството на външния си министър и вицепрезидента си затвърди убеждениято на всички, които до този момент имаха съмнения за ролята на Турция на Балканите – тя е деструктивна и антиевропейска. Анкара е загубила всякаква илюзия, че ще стане модерна европейска страна, членка на ЕС, затъва в икономически проблеми и затова и ислямисткото и управление се обръща към “славното османско минало”, когато турския ятаган се е размахвал над половин Европа. За народите и държавите на Балканите (и в Кавказ) това османско минало е съпоставимо с Холокоста срещу евреите, поне в националната памет, и в никой случай никой на запад от Одрин не желае никакво османско бъдеще. Турция явно се изолира от Запада и модерността и се опитва да откъсне и завлече със себе си голяма част от Балканите обратно в дебрите на азиатските диктатури. За тази цел основно оръжие се явява турския Дианет, религиозна организация на подчинение на Ердоган, която има бюджет, по-голям от този на разузнаването МИТ и задачи, които далеч надхвърлят тези на турската разведка. А тези задачи са – със смесица от пари, пропаганда, ислямизъм и т.н. да въздейства на мюсюлманите в Европа и главно на Балканите, така че те да не се интегрират в обществата, в които живеят, а да служат като лост за разделение и влияние. В България това е особено силно видно от изявленията на Лютви Местан и неговата организация ДОСТ, чиято връзка с Анкара е повече от явна. В подозрителен синхрон със скандала “Чавушоглу” Местан издигна искания за признаване на турците за национално малцинство, което има и точно определен адресат – електората на ДПС в Турция, за който предстои да гласува в изборите за Европейски парламент през месец май.
По въпроса с НАТО и това дали Турция е съюзник там – в последните три години режима в Анкара полага усилия да се изпокара с все повече европейски страни, членки на НАТО, а покрай историята с ракетите С-400 (които иска да закупи от Русия) отношенията и със САЩ се опънаха до краен предел. Турция отдавна счита членството на България в НАТО за единствено своя заслуга и всякакво сътрудничество с други страни предизвиква ревност в Анкара. Оттам сериозно постъпиха предложения турските ВВС да поемат охраната на българското небе, въпреки че едва ли някой от турския естаблишмънт има илюзии за това, как би се приело подобно предложение в България. Огнян Минчев пише в свои статии за недоволство на турски официални лица от разполагането на американски бази в България и на Балканите. До голяма степен, турската политика наподобява тази на Кремъл като методи и деструктивност, просто векторът е различен – той е ислямистки. В това дори няма особена оригиналност – двете източни азиатски империи използват религията (православие и ислям) за да налагат и задържат Югоизточна Европа в сферите си на влияние. Нещо повече – поради слабостта си поотделно да се противопоставят на европейския път на развитие, Русия и Турция често си сътрудничат и посланията им са подозрително добре стиковани като време и насоченост. Русия разпалва страховете от исляма в Сърбия и Босна, а Турция безсрамно експлоатира страховете на босненци и косовари с цел скарване на държавите от Западните Балкани. И двете деспотии са наясно, че това е най-сигурната рецепта Сърбия, Босна, Косово и Македония да не влязат в ЕС и да бъдат управлявани от клиентелистки и корумпирани режими като този на Вучич, Додик, Тачи, Изетбегович, Харадинай, Джуканович, Груевски (Заев не дава индикации за разграждане на това, а по-скоро за смяна) и Рама, които бяха и са окупирали бъдещето на страните си. Затова и индивидуалното членство за граждани на тези страни в ЕС (т.е. право да живеят и да работят в ЕС) би било добра противоотрова.
Като цяло, отговорът на България на поредната (но не и последна) турска провокация трябва да е максимално твърд и да цели изостряне на европейската позиция спрямо режима на Ердоган, който напоследък провокира много други страни от ЕС. София трябва да търси единна позиция в Брюксел и да формира съюз от регионални страни, членки и кандидат-членки на ЕС, заплашени от турските действия – Кипър, Гърция, Сърбия, Босна, Косово и др. България следва да повдигне и постави знак за равенство между турския Дианет и организацията на Фетуллах Гюлен в една европейска информационна кампания. Ако действията на Турция продължават, може да се повдигне и въпросът за признаване на ПКК от страна на ЕС за национално-освободителна организация, представител на законните интереси на кюрдския народ – за това би имало и подкрепа от Израел и САЩ на настоящия етап. От едно изостряне на отношенията Турция би загубила много в политически и дипломатически план, особено като се има предвид и влошената репутация на Анкара по въпроса с правата на човека – това може и трябва да се използва от България на всички нива. На първо място обаче следва да се изтегли българския посланик от Анкара и да се засили военно-политическото и дипломатическо сътрудничество в НАТО със съюзници като САЩ, Великобритания, Канада и Германия. Възраждането на базите в Равнец, Балчик и Добрич, плюс военноморска база Атия и база Варна като пълноценни НАТО-вски бази ще е отличен отговор в стил 21 век и към двете азиатски империи, живеещи в 19-тото столетие.
