След като вчера лекомислено (или обмислено) влетях в една туитър-дискусия, в която крайно леви либерали се изказват за наличието на македонски език (наравно с българския) и в последните седмици чета и във Фейсбук подобни, става ясно, че интифадата, поета от правителството на Зоран Заев и президентa Пендаровски, явно има по-широк отзвук от желаното. На първо място – скопските политичари редовно повдигат въпроса за признаването от страна на България на отделен македонски език, нация и малцинство в България, като прелюдия за явни или прикрити териториални претенции. Точно така – тази държава, която в по-голямата част от последните 25 години е на границата на разпада, има въжделения в стил 19 век за национално обединение на “сите македонци”. В последните години им се наложи леко да отстъпят от тази теория и след унизителния (според тях) договор с Гърция за името (втора поред отстъпка, след като промениха знамето си преди повече от 20 години) сега считат, че могат да отбележат точки за сметка на България. В това си действие скопските политичари неизменно са подкрепяни от Атина и Белград, за които е важно да възстановят своята ос и да вкарат Македония в нея. Изказването на теорията, че “непризнаването на отделен македонски език в 21 век е отживелица и неевропейско” явно се очертава като лайтмотив в пропагандата срещу България, в която идеята е да се привлекат други страни от ЕС. Може да се зададе въпросът на Гърция дали признава отделна кипърска нация и език, на Испания дали признава чилийски, аржентински и боливийски езици, на Румъния – дали признава молдовския език и нация, след като има отделна държава Молдова. По тази линия България може да се сдобие с много неочаквани съюзници срещу попълзновенията от Скопие и Белград, който несъмнено дирижира много от процесите в скопската влада. Може да се подчертае, че Корсика, Сардиния и Сицилия не винаги са се считали за интегрални части от Франция и Италия, или че Австрия и Швейцария нямат “свои” австрийски и швейцарски езици.
Всички тези примери следва да се изтъкват на всички наши съюзници в НАТО и ЕС, които повярват в една или друга част от югославските лъжи, разпространени от Скопие. Всички връзки между УДБА и комунистическото минало на сегашните македонски политичари и партии следва да бъдят осветени и разнищени. България е признала достатъчно, когато първа през 1992г. призна независимостта на едно държавно образувание, което в продължение на години се подвизаваше под временното име FYROM. София призна Скопие под името, което те си избраха – Македония. София положи усилия да запази Македония от сръбска и гръцка агресия и окупация в първите им десет години, както и от териториална дезинтеграция през 2001-ва. През 1999-та Иван Костов и Люпчо Георгиевски подписаха Декларация на езиците на двете страни, определени от техните конституции и тази декларация стана основа за Междудържавен договор през 2017-та. Не е нужно да се прави нищо повече. Не е и нужно да се отговаря на провокациите откъм Вардарот, нека стоят без отговор. Тишина срещу крясъци действа отрезвително. Даването на дата за начало на преговори с ЕС трябва да се подкрепя от България, а след това, преди отварянето и затварянето на всяка преговорна глава може да се привикват целокупните македонски политичари на килимчето в София, за да дават отчет какво са свършили в името на добросъседството.
Следва да се засили натискът към Белград на принципа “бий самара, да се сеща магарето”. На Сърбия трябва ясно да се заяви, че ще стане член на ЕС само след Македония (независимо от напъните на Макрон да ги вкара набързо по заслуги от ПСВ), и само след като стане член на НАТО. България не може да търпи руско прокси на западната си граница и трябва да засили взаимодействието с останалите страни-членки на НАТО в региона. Белград трябва да се откаже от идеите си за нова Югославия и да намали до минимум присъствието си в Скопие.
Крайно време е да се покаже и на Атина, че ако искат подкрепа от България в караниците с Турция по каквито и да е въпроси, следва да окаже подобна в Македония на София, а не на Белград.
София трябва да засили и работата с Албания и с албанските партии в самата Македония, за които е ясно какво желаят да постигнат и с какви методи. Към Скопие трябва да се поставят изисквания активно да инвестира или поне да не пречи на магистрална и жп-свързаност между София, Тирана и Дуръс. Може да се предложат и общи инфраструктурни проекти, военни проекти между двете армии, общи спортни първенства и дори и пенсионни и здравни системи – това са въпроси, които надхвърлят един политически мандат и следва да се поставят днес, за да се реализират след десетилетия. България следва да започне да приема граждани на Македония в своите ВУЗ-ове при условията за граждани на България, без дори да доказват, че са българи.
Вместо да им се издават лични карти по неясни критерии, може македонците да кандидатстват за Български карти (по подобие на Karta Polaka) с които да могат да живеят и работят в България и след примерно 5 години да получават българско гражданство? Всеки нов български гражданин трябва пред камера да може да заяви че е такъв, да каже/изпее химна на страната си и да не се срамува от това. Досега издадените паспорти следва да се ревизират и да се обяви кои скопски политичари са български граждани и не заслужават това. Подобни мерки биха имали отрезвителен ефект върху т.нар. македонски естаблишмънт, който дирижира антибългарските кампании в момента.
