В последната седмица ми попаднаха два текста на почти една и съща тема, които ще коментирам сега:
Първият текст е статия в Business Insider, която показва кои са 20-те страни по света, които ще загубят най-голяма част от населението си до 2050 г. Без особена изненада, начело в тази класация е България, за която е изчислено, че ще има тогава 5.4 милиона жители, което е с 22.5% по-малко от сега. Това е на база математически модел и подобни предсказания не отчитат ред субективни фактори, но нека погледнем кои други страни са в тази компания. След нас с малко са Литва, Латвия и Украйна, които също ще загубят по около 20% от населението си в идните 30 години. След тях следват Сърбия, Босна и Херцеговина и Хърватска – три на практика съседни балкански държави. Сърбия и Босна дори не са членки на ЕС, който често е сочен като виновник за намаляващата българска популация и емиграцията. При Сърбия дори данните, които са дадени включват погрешно Косово, и дори с тях бъдещият спад е 18.9%, а без тях вероятно би бил около 25%. Балканските държави търпят всички демографски негативи на 21 век, а тези които не са членки на ЕС, са в още по-незавидна ситуация на износител на хора без никакъв шанс за връщането им или привличане на други. Има сърби живеещи и работещи в България, докато българите в Сърбия (извън тези в етническите български земи) са на практика нулева бройка от 2007-ма насам.
Следващите в списъка са Молдова, Япония и Албания. Япония страда от многогодишна икономическа стагнация и в добавка сериозната работолохолическа атмосфера не подпомагат семействата и раждаемоста. Подобен проблем имат и Тайван, Южна Корея и дори Китай – всяко развито в достатъчна степен общество вляе по подобен начин на демографията – видно е и в Скандинавието, и в Западна Европа.
Показателна е и ситуацията с Албания, чието население също се свива, въпреки мита за пословичната албанска раждаемост – реално албанския етнос е подвластен на общите блакански и европейски процеси през 21 век.
Следващите в списъка са Румъния, Гърция и Естония. Ако за Румъния и Естония важи казаното по-горе – бивши комунистически страни, втората дори и част от бившия СССР с всички последици от това, то Гърция открай време се представя като галеник на Запада, витрина на капитализма на Балканите. Това в голяма степен е вярно, но видно е, че и парите не оправят демографията сама по себе си. Кризата от 2009-та е прогонила поне 500 хиляди млади хора досега, главно добре образовани и висококвалифицирани специалисти. Румъния вече търси работници в Таджикистан.
Следващите в списъка на топящите се нации са Унгария, Полша и Грузия – за първите две може да се каже, че са икономическите мотори на Централна Европа, а Полша дори има консервативна католическа политика по отношение на абортите – те направо са забранени. Това няма да попречи да загубят 12% от населението си или 4.5 милиона души до 2050 г. Не зная доколко в това проучване е отчетен фактът, че Полша е притегателна дестинация за няколко милиона украинци и беларуси, които сега работят там. Този тренд само ще се засилва в идните години.
Накрая в тази класация следват Северна Македония, Португалия, Куба и Италия. Практически – цяла Източна Европа – от Прибалтика до Кавказ и Балканите, плюс страни като Италия и Португалия – са в демографския капан на ниската раждаемост и застаряващото население. Следвоенното поколение от бейби-бумъри започва да отмира и като че ли Европа в голямата си част започва да се връща демографски в ситуацията от началото на 20-ти век – поне като брой на населението. Само щедрата социална система превръща тази ситуация в кошмар.
Има и още един кошмар, който плаши европейците – неконтролирана инвазия на милиони африканци и азиатци, които нямат особени знания, трудови навици и умения, а просто бягат от собствените си страни – заради войни, бедност, климатични промени или други тривиални причини. Страни като Нигерия, Ангола, Мозамбик, Конго, Египет, Судан, Етиопия, Бангладеш, Индия, Шри Ланка и Пакистан и в момента са твърде тесни са повечето си жители, много от които гледат (на първо място) към Европа. Единият подход към тези хора е, Европа да се огради със стени и да връща всички обратно, без разлика на умения и причини да идват в Европа. Другият подход е това да се канализира и държавите от ЕС да подбират желаещите за работа още в техните страни, а не да чакат и да прибират всеки, доплувал с лодка до Малта, Италия или Гърция. Проактивната политика “при извора” на мигрантите ще позволи ЕС да контролира целия този процес по-успешно, отколкото сега. Важно е да се отбележи, че разрешителните за работа и престой трябва да са временни и да не дават възможност за конвертирането им в натурализация и гражданство – така след 15-20-30 години работа съответния човек може да се върне в страната си по произход и там да получава примерно пенсията си.
България може да се обърне към близките си държави за внос на работници, които няма да късат връзката с родината си – Западни Балкани, Украйна и Беларус. В този сегмент конкуренцията е жестока и вероятно няма и да сме особено привлекателни. Все пак, управляваната имиграция в дългосрочен план изглежда най-доброто решение за периода до 2050г.
