Към сегашната патова ситуация в отношенията София-Скопие се вървеше поне от година и половина. В тези 18 месеца след българското председателство на ЕС се случиха няколко неща, които на практика направиха Вето-то на София ако не неизбежно, то поне най-вероятно като опция.
- Скопие подписа Договор за добросъседство и приятелство с България, който още в началото беше възприет като недопустимо отстъпление от позициите на македонизма и очевидния отговор на Владата на Заев беше – тоя договор нека си го има, как ще го изпълняваме е друг въпрос. Подобни послания се чуваха доста често в македонските медии и след като беше подписано и Споразумението от Преспа с Гърция, Македония получи покана за НАТО. Тогава Заев и компания решиха, че това е печелившата тактика, казваха оставете историята на историчарите, македонските историчари не признаваха исторически факти или ги изопачаваха, а основния наратив – смяна на учебниците в бившата югославска република (БЮР) така и не се случи. От Вардара, убедени в подкрепата на София (или в липсата на сила за Вето) започнаха да издигат и тези, останали им в наследство от Югославия и Тито. Декларацията на БАН и Рамковата позиция на Народното събрание бяха приети от скопската явност с насмешка, а не като сигнал за край на търпението.
- Открай време в бивша Югославия и по специално в Сърбия и БЮРМ битува едно схващане, че България незаслужено е влязла в ЕС, че нормалното разширяване би било първо Белград и Скопие (в този ред), а после София. Тази имагинерна или реална обида прозира от почти всеки текст в сръбска или македонска медия, която изхожда от реалности отпреди 40 и повече години и тотално игнорира действителността. Сърбите и македонците и досега отричат вината на Белград за кървавия разпад на Югославия, а отношението на Скопие към собственото му албанско малцинство (уж споменато в Уставот, но реално подлагано на апартейд още от времената на Югославия) доведоха до военния конфликт през 2001-г. като логичен край на всичко.
- След като отстъпи пред Гърция за знамето (още през 1994-95 година) и за името след близо 30 годишен спор, Скопие реши да втвърди позициите си спрямо България, черпейки сила от вътрешното недоволство, че от идентитетот не остава нищо. Изправена в тежък конфликт с партията на Груевски ДПМНЕ, СДСМ на Заев имаше доста неудобни съюзници в лицето на албанците, които директно поискаха премиерски пост. Това, в добавка към наскоро приетия за официален втори език албански, разбуни духовете край Вардарот и вариантът за Заев беше да каже – да ама, защитихме язикот и нацията, наспроти бугарите. Така се появиха и македонските червени линии.
- За България фактът, че Македония е подписала договор беше само първа крачка от очакваните жестове на добра воля и признание на общата история – един народ в две държави. Ако пък в двете държави няма един народ, такъв какъвто е бил до поне 1945-та до година, причината за това се нарича Белград – с кланета, етническо прочистване и масови репресии от 1912 до 1991-ва Сърбия успя да убие и изгони близо милион от най-добрите българи в Македония, а останалите да претопи и прилъже в квази-македонската народност – нещо като преходен етап към “прави сърби”. Резултатът от този отрицателен подбор се вижда и днес и това е т. нар. “македонска нация”, която България признава като политически факт и нищо друго. Българската позиция в случая е последователна и исторически издържана, и има подкрепата на между 70-80% от населението. В българското общество македонските югославски измислици и закачки за “бугари татари” “фашистки окупатори” и “две червени” се приемаха с палитра от гняв до леко раздразнение, но единно мнение в България е, че скопците доста прекалиха. Държава, която оцеля между 1992-2000г. само по волята и добронамереността на България, продължава да отрича и да неглижира икономическата и военна помощ, дипломатическото и политическо признание и всички жестове на добра воля от София в труден за самите българи период. Всеобщото мнение през 2020г. година обаче е, че с романтичния период между Скопие и София е приключено и е време за Real Politik. Все повече хора в България си задават въпроса какво печелим ние от реинкарнацията на Югославия в ЕС и отговорът е – нищо. Нещо повече – нахалството и пренебрежителното отношение на северномакедонците по отношение на задълженията им, това че, с лека ръка отмениха срещите на Историческата комисия, а последната им “покана” била в стил – елате да си говорим тука, че през декември ще започваме преговори, доведоха до масова подкрепа за ВЕТО от хора с най-различни политичски позиции.
- Ветото беше напълно наложително в тази обстановка – най-малкото защото, ако беше наложено по-късно, щеше да е още по-болезнено за скопските амбиции. В момента просто е хладен душ, който ще върне разговорите в коловоза им – Северна Македония се нуждае от България, а не обратното. Нищо в ЕС не е даденост за никого и ако северните македонци искат нещо, ще се наложи да се жертват някои от митовете им. Изборът е прост – или европейско бъдеще, или славно югославско минало.
- Вътрешната позиция на правителството на Борисов е доста разклатена и това практически не му оставя пространство за външен натиск, както си мислят в Берлин. Притиснат от обвинения в корупция и пленена държава, той има възможност да покаже, че не предава интересите на страната си (такива, каквито ги разбират 70-80% от избирателите) под външен натиск. Т.е. външния натиск просто консолидира позициите на Борисов на вътрешната сцена и ще направи така, че той да спечели и 4-ти мандат – ако в Брюксел и Берлин не си дават сметка за това, значи са по-глупави от очакваното. Или пък – точно това целят. ЕНП иска да консолидира обезкървения Борисов и какво по-лесно от това за сметка на югославските илюзии на Северна Македония. Вместо да притисне кандидатите за членство, които си мислят, че ЕС е нещо като Югославия на Тито, Меркел очевидно се е заела да постигне поне един значим успех за последното си председателство на ЕС, пък макар и пиров.
