Според последни сведения, Армения и Азербайджан са постигнали с помощта на Русия примирие в Карабах, което отразява сегашното положение на нещата. Казано накратко – руски миротворци влизат в Карабах по линията на сегашното съприкосновение, което значи, че Азербайджан вече владее около 30-40% от предипната територия на Арцах – непризнатата от никой (дори от Ереван) Нагорно-Карабахска самообявила се република. Армения се задължава да изтегли от околните седем области (които преди 1988-ма не са били част от Нагорно-Карабахската автономна област) войските си и така под арменски контрол и руска защита остава само част от Карабах, който обаче не придобива никакво изменение в международния си статут. В Ереван избухнаха сблъсъци и протестиращи нахлуха в сградата на правителството, по последни данни председателят на арменския парламент е бил бит. Изявление на премиера Никол Пашинян показва, че Армения се е съгласила на това, за да избегне още по-тежко поражение и да се опита все пак да запази някакви позиции в Карабах. Илхам Алиев очевидно изглеждаше доволен, постигнал нещо, което явно изглежда като завещано от баща му – предишния самодържец Гейдар Алиев. След близо 30 години застой Баку постигна частично голямата си цел – връщане на част от земите си. Алиев специално отбеляза и участието на Турция в този процес, както и че турски миротворци ще се включат в опазването на мира.
В сегашната ситуация еднозначно губеща е Армения и премиерът Пашинян, който дойде на власт след протести и когото Москва разглежда като недостатъчно (най-малкото) верен. Не се знае дали ако на власт беше предишният премир Кочарян, Путин би оказал по-ранна помощ на Ереван, но е факт, че договорът между двете страни е за военна помощ и защита на Армения в международните и граници, които не включват Арцах-Карабах. След сегашното тежко поражение оставането на Пашинян на власт изглежда не особено вероятно, а доколко в бъдеще Армения ще продължава да разчита на Русия за военна защита също остава неясно.
Турция изглежда като голям печеливш – нейното протеже Баку, с турско оръжие, разузнавателна помощ и дори наемници, докарани от Анкара успя да постигне териториално разширение, макар и частично. След тази война турската тактика и престиж нарастнаха – комбинацията от наемници и дронове се доказа като печеливша и в Либия, остава да видим накъде би насочил погледа си Ердоган. На мястото на Гърция и Кипър бих обърнал сериозно внимание на тази нова реалност във войните. Всъщност, струва си да се запитаме – какви способности развива България в 21 век в областта на киберзащитата и безпилотните летателни апарати? Каква стратегия и тактика има в борбата с малки диверсионни отряди, което явно е новата мода на военните действия. Армения очевидно беше готова за война от 20 век, което не и помогна много през 21-ви. Изводите остават за нас.
