Накъде след ветото?

България очаквано постави вето на началото на преговори между ЕС и Македония за членство и така върна нещата в логичното им русло. След набързо подписания и общ Договор за добросъседство, последван от далеч по-подробното и обстойно Преспанско споразумение, стана ясно, че в отношенията София-Скопие се трупат дефицити, които стават непреодолими. Правителството на Заев блъфира, като разчиташе, че натискът отвън ще е по-силен от вътрешнополитическата воля на правителството на Борисов и този блъф се оказа неуспешен. Македония сега е наполовина на пътя – със сменено име, във НАТО и с де факто неработещ договор с България и засега трайно извън ЕС. Какво следва да направи България оттук и занапред – ето няколко полезни стъпки:

София следва да припомни на Скопие, че сме съюзници в НАТО и антибългарската реторика в Македония (по-силна дори от тази в Москва и Белград) не изглежда добре в очите на останалите съюзници. Българското и македонското МО следва да разработят стъпки за укрепване на военното сътрудничество във всички области, така както подобава на две съседни страни, членки на НАТО. Това може да включва по-чести съвместни учения в Ново село и Криволак, съвместен батальон за участие в миротворчески мисии и т.н. По-дългосрочно сътрудничество може да включва обучение на македонски офицери в български военни училища (по примера на Гоце Делчев) и дори служба в българските ВВС и ВМС (доколкото Македония няма пълноценни авиация и флот). Ако Скопие реши да увеличи боеспособността на армията си и да развие авиацията, България следва да оказва необходимата подкрепа. Естествено и проекти за превъоръжаване на двете армии могат да се случват далеч по-успешно.

Във външната политика може да се обсъди и приложи една стара идея – за общи посолства в страни, където и София и Скопие не поддържат дипломатически мисии. Дори и да не говорим за 100% обща вънпна политика, отношенията ни с 2/3 от страните по света са основани на търговия и икономически интереси, т.е. една дипломатическа мисия ще е по-евтина като разходи от две, а интересите на българския и македонския бизнес ще са защитени. Същия подход може да има и към разкриване на общи консулски служби в големи градове в страни, където и България и Македония имат посолства – в САЩ, Русия, Китай, Бразилия и Индия има градове, чието население е по-голямо от сумарното на двете страни, а там нямаме присъствие.

България следва да засили образователният и културен обмен с Македония – с взаимно гостуване на театри, научни семинари и конференции, както и разменено гостуване на класове от средните училища – нищо не пречи македонски ученици да идват и да учат в български училища за месец или дори за цял срок. Натискът за ревизия на македонските учебници по история в посока изчистването им от неверни факти и интерпретации трябва да продължи. Като стратегическа цел, България може да обяви, че ще приема македонски граждани в българските ВУЗ-ове при условията за български граждани – държавна поръчка и платено. Ползите от това действие ще се видят в бъдеще и са неизмерими.

България и Македония могат и трябва да излязат с обща туристическа стратегия и споделен туристически бранд. Ако има обща цел – 20 милиона посетители на двете държави, то ще е по-лесно тя да се постигне с обща рекламна стратегия и от двете страни.

Въпросът с паспортите – ако България е поставила вето на югославския сърбомански елит в Скопие, то това вето не е насочено срещу гражданите на Македония, които се декларират като българи. Процедурата за издаване на паспорти на хора с българско самосъзнание и корени трябва да се опрости максимално и да не е бизнес за патреоди. Всеки гражданин на Македония, който декларира публично, че се усеща българин и такива са били дядовците му, трябва да получава българско гражданство в рамките на шест месеца. България трябва категорично да поиска българите да бъдат записани в Уставот на Македония като етнос заедно с останалите изброени там. Трябва категорично да се изиска да се прекрати преследването на хора заради българското им съзнание.

Инфраструктурата – България трябва да набележи приоритетни проекти – жп-линия и магистрала по Коридор 8, нови КПП-та и да поиска от Скопие срокове за изпълнението им. Ако Македония няма пари за тях, България може да ги финансира и строи срещу 99-годишна концесия, например. Натискът по тези въпроси трябва да се постави на европейско ниво – Македония иска ли или препятства инфраструктурата с България и Албания, които са нейни съюзнички в НАТО.

Медицина – в разгара на пандемията, България може да предложи на Македония общи мерки в здравната сфера, които да са от полза на гражданите на двете страни. България дори може да въведе възможност за граждани на РСМ да се лекуват в български болници, при положение, че плащат вноски в НЗОК. Може да се разработи и обща служба за медицинска евакуация по въздух и закупуване на хеликоптери за нуждите на двете страни.

Освен областите сигурност, образование и здравеопазване, България и Македония могат да намерят допирни точки и в други области на сътрудничество и Скопие да разбере, че ползите от кооперацията са повече, отколкото ако се противопоставя на сътрудничество. Държавно финансираните медии, институти, дипломати и университети трябва да разберат, че омразата към България не е печеливш бизнес, както е сега. За това ще са необходими действия и от страна на София – ветото беше първата крачка, ако е необходимо, ще последват и други. Вратата обаче е отворена.

About Петър Гаврилов

Привет, казвам се Петър Гаврилов, роден в София през 1975г. Засега - неженен, неосъждан, с едно дете. Завършил съм семестриално ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" през 2000г., не знам дали има смисъл да се дипломирам въобще. Имам и бакалавърски степени по Маркетинг и Икономика на туризма от Стопанска Академия - Свищов. Работил съм като репортер и редактор във в-к Капитал от 2000-2008г., за което време още се чудя дали е било полезно или пропиляно от гледна точка на опит и пропуснати възможности. Бил съм редактор и главен редактор в един куп други онлайн "медии" и проекти, което ми дава поглед върху целия процес, довел България до 111-то място по медийна свобода в света. Перфектни страни в които бих живял - Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Мексико - всички са отлични за летене. В Европа като най-добри за живеене ми се струват Хърватска, Португалия и Испания - пак заради възможностите за летене.
This entry was posted in Некои съображения and tagged , , , , , . Bookmark the permalink.