Последните четирима президенти на САЩ – Буш Младши, Обама, Тръмп и Байдън оформиха една изцяло губеща външно-политическа линия на САЩ, която е най-ясно видима в страни като Афганистан, Ирак и Сирия. В Афганистан провалът на янките е гарниран с хиляди загубени животи на хора, които явно са се били и загинали напразно, похарчени над два трилиона долара и планини от оръжие, които станаха собственост на талибаните. В Ирак (засега поне) правителството в Багдад се държи, страната не се е разпаднала и не е превзета изцяло от Иран, което може да се счита за относителен успех. Фактите на терен са, че имаме независим Кюрдистан, както и че шиитските милиции де факто са прокси на Техеран. В Сирия американския провал беше започнат от Обама с неговия отказ да се намеси на терен явно, в резултат на което имаме прокси война между американци (специални части) и руснаци (вагнеровци и спецназ), а диктаторът Асад си стои непоклатим в Дамаск.
Очевидно е, че САЩ и общественото мнение там поддържа линия на изтегляне от ролята на световен полицай в XXI век и затова и всички избрани президенти, макар и с различен профил, се стремят към това. Дали говорят за демокрация и човешки права(Обама и Байдън), или направо слагат сметката на масата (Тръмп), ясно е, че янките в настоящото столетие ще се ограничат в ролята си на световна сила и ще се съсредоточат върху предстоящия сблъсък с Китай. За САЩ Русия не е директна заплаха и дори и Москва да овладее отново (цяла или част от) Европа, това ще е временна щета, доколкото Русия е залязваща сила и няма дългосрочен потенциал, според анализатори във Вашингтон.
За Източна Европа обаче, която винаги е на пътя на всяка руска агресия, подобен подход на изчакване не е печеливш, дори нещо повече – той е катастрофален. Една повторна окупация на Прибалтика и Украйна ще е фатална за народите там, доколкото руснаците нямат и няма и да имат скрупули и спънки да повторят геноцида, който са практикували през по-голямата част от 20 век. Затова и американското изтегляне от Афганистан трябва да запали няколко тревожни лампички в главите на политиците от ЕС. Голяма част от тях са про-руски настроени и склонни да бъдат подкупени от Москва (особено такива в Германия, Франция и Италия), затова държавите от инициативата “Три морета” трябва да поемат своята роля в процеса на обединение на европейските сили срещу външна агресия от страна на режими като тези в Москва и Анкара.
Важно е да се обърне внимание и на необратимото плъзгане на Турция към ислямска диктатура и нео-османистките амбиции на президента-султан, които имат своята дълбока подкрепа в турското общество. Докато американците нехаят или игнорират тази заплаха, Турция се превръща от съюзник в НАТО в държава, която е склонна на нападения и външно-политически авантюри за постигане на вътрешни цели – войните в Сирия, Либия и Карабах го доказаха. Въпрос на време е режимът в Анкара да опита и авантюра на Балканите, където има голяма турска диаспора и с което Турция ще хвърли ръкавица директно в лицето на ЕС. България, поради наличието на турска партия в парламента, изглежда в особено уязвима позиция, доколкото на политическо ниво не може да се формира консенсус за нужните политики към тази заплаха. Добавено към това е и традиционната про-руска ориентация на много слоеве от населението, което на практика отваря възможности за прокси-сблъсъци и дори война, провокирана от външни сили. Този катастрофичен сценарий може да се превърне в реалност доста бързо, като се има в предвид слабата и недофинансирана отбрана и де факто парализираните служби за сигурност, които се ползват главно за политически компромати.
Накратко – изтеглянето на американците от Афганистан бележи и неминуемо свиване на тяхната зона на влияние за сметка на разширението на чужди, антиевропейски зони и сили. Дали това оттегляне ще продължи и от Европа и дали ще попаднем от (що годе) сигурна в разломна зона – предстои да видим. Време е обаче да се събудим и да видим, че мантрата “НАТО ни пази” не работи по начинът, по който много доморасли политици си го представят. НАТО пази тези, които се пазят сами. Останалите ги чака съдбата на Афганистан, Ливан или Сомалия.
