След отказа на ЕС да определи дата за начало на преговори на БЮРМ, като постави изискване властите в Скопие да постигнат напредък в добросъседските отношения главно с България, както и да постигнат договорка с Гърция за името Македония, външният министър на Скопие излезе със следната сентенция – Македония е световен шампион по добросъседство. Не съм особен фен на Божидар Димитров, но това, което казва, е абсолютно вярно – очевидно властите в Скопие не желаят членство в ЕС, затова и продължават с провокациите си.
Няма как другояче да се определи поведението на кабинета на Никола Груевски, който очевидно е силно вторачен в “дисниленд” проекта, наречен “Скопие 2014”. Ако погледнем малко от скопския ъгъл, нещата вероятно изглеждат така – Македония като бивша югославска република има право да се присъедини към ЕС, толкова, колкото и Словения, и по същото време. Това, че Словения и Хърватска, с която са били една държава, са в ЕС, а Македония и Сърбия не са, се разглежда в Скопие като несправедливост и заговор срещу тях. Фактът, че България и Румъния (две страни от бившия Съветски блок) се присъединиха преди Македония и Сърбия, също се разглежда като обида в Скопие и Белград, които считат, че са далеч по-напреднали като европейци. Последното може и да е било вярно докъм 1990г., но към настоящия момент Скопие и Белград остават твърдо привързани към котвата, наречена Косово.
В Скопие нямат никакви претенции към Белград и политиката на Сърбия в Македония през 20 век. Вероятно това е, защото тази политика е формирала сегашната “велико-античка” доктрина, която поставя Скопие на опашката като човешко развитие в Европа. В тази доктрина, застинала в 1945г. българите са фашисти (лоши), а македонците и сърбите са комунисти (добри). Българите са сталинисти и 16-та република (глупаци), а БЮРМ-анците са титовисти (тарикати), които са се радвали на специални отношения със Изтока и Запада. Българите са татари (натрапници), а македонците са антички славяни, които били окупирани от българите. Определението окупатори се ползва и за гърците, но по отношение на сърбите не – към тях БЮРМ-анската влада е неизменно раболепна. Определението “татари” на което се придава обиден смисъл, е явно расистко – около Вардара витае едно усещане за изключителност, а татарите са явно непълноценни хора. Това си заслужава да се постави като въпрос към фиромците – дали населението на Република Татарстан (субект на Руската Федерация), както и татарите в Автономна Република Крим (Украйна) са по-долно качество хора от тях? С подобни идеи, паравоенните формирования на Легия и Аркан клаха хървати и босненци – за да не заемат мястото на небесната сръбска нация. Сръбските ментори на Скопие в лицето на Милошевич, Караджич и Младич са в Хага (Милошевич дори умря там), но политиката им намира добър прием в Скопие – поне вербално, поради липса на възможности за повече.
Към албанците в БЮРМ се отнасят със смесица от пренебрежение, страх и омраза – пренебрежение, защото те не се вписват в античката доктрина (не я приемат) и тяхната история и символи не могат да се използват, страх, поради факта, че албанците стават все повече и по-силни, което ще доведе до разцепване на Македония неминуемо, откъдето идва омразата към тях – оправдано или не.
Божидар Димитров е съвсем прав, че сегашните власти в Скопие следва да се извинят за геноцида срещу над 50 хиляди българи в Македония за периода на 20 век, но това извинение трябва да дойде и от Белград като идеолог на това прочистване – репетиция към това, което искаха да направят (и направиха) в Хърватско и Босна, от което клането в Сребреница е само дребен детайл. Планомерното изтребване на българите в Македония е геноцид и трябва да се носи отговорност за това. Освен това, днес в Македония има поне 50 хиляди явни българи – притежатели на български паспорти, които са декларирали български корени и самосъзнание. Това са хора, чиито права в никакъв случай не са защитени в степен, в каквато например на сръбското малцинство в Македония, което всъщност управлява мнозинството. Днешната гледна точна към Югославия е смешна и жалка – БЮРМ-анците изпитват към нея по-голяма носталгия отколкото самите сърби. Понякога дори е чудно, че са минали само 20 години от обявяването на независимостта, а сякаш са се сменили поколения.
България би следвало да възприеме следната политика към страните от Западните Балкани – по дипломатичен начин да се съобщи в Атина и Белград, че Сърбия ще влезе в ЕС само след Македония или заедно с нея. Това моментално би направило гърците по-отстъпчиви (Гърция е най-големия адвокат на Сърбия в ЕС), а сърбите ще натиснат марионетките си в Скопие да намалят античните си напъни. Така, проблемите на Македония с Гърция ще отпаднат със взаимни отстъпки. Отношенията на България с правителството в Скопие ще имат все по-малко значение за бъдещите българо-македонски отношения. Това е поради фактът, че македонското правителство все повече губи контрол над страната си и отношенията на България с Албания и Косово, както и с македонските албанци, имат по-голямо влияние за бъдещето на БЮРМ – като държава, или територия. Ако се стигне до разпад на Македония (много вероятен сценарий в близките 20 години), единственият въпрос е – дали България би желала да присъедини към себе си Източна Македония (която несъмнено ще поиска това) и къде точно ще минава българо-албанската граница. Граница западно от линията Скопие-Охрид би дала на Албания 1/3 от територията, плюс стабилни дългосрочни отношения с България. Всяка друга граница би била нестабилна, а обща гръцко-сръбска граница би била най-лошият за България и Албания вариант. Засега обаче България и Албания трябва просто да засилят строителството на транспортни коридори помежду си – това би било от полза и на двете страни, а губещи (изненада) са Гърция и Сърбия. При едно бъдещо прекрояване на граници (сегашните граници на Балканите са остатък от Първата световна война) може да се подкрепят от страна на София обединението на Румъния с Молдова, на Гърция с Кипър и на Сърбия с Република Сръбска в Босна. Косово е малко вероятно да съществува и след 20 години в сегашния си вид – разделянето му между Албания и Сърбия е най-реалистичен вариант. По този начин броят на квази-държавиците на Балканите и в Европа би намалял, а големите печеливши биха били – Румъния, Гърция, България, Албания и Сърбия. Ще се свърши със създаването на изкуствени нации и държави с измислени доктрини, което е от полза за регионалната сигурност и стабилност. Реакцията на Турция е лесно предвидима – опити да попречи на подобен интеграционен процес и вероятно да иска промяна на границите в своя полза. Ако това обаче срещне отпор от петте държави, посочени по-горе, планът на Анкара за възстановяване на Османската империя би се провалил, ако не се провалил още преди това, заради авантюри в Близкия Изток – Сирия, Кюрдистан и Кавказ. Това обаче е тема на друга статия.
