Протестите в Турция и България определено имат общи черти – в рамките на няколко месеца те имат потенциала да пренаредят политическия пейзаж в тези две страни. Ако за България изглежда нормално една партия да не може да управлява повече от един 4-годишен мандат, то нарушаването на хегемонията на Ердоган и неговата ислямистка партия изглеждаше невероятно. Все пак, срещу АКП се изправиха млади, образовани и проевропейски мислещи хора, докато нейния дълбок резервоар от привърженици е в малките села и градчета далеч отвъд Босфора. Аналогията с БСП тук е повече от очевидна – за БСП гласуват хора от т.нар. пролетариат и селски маси – нискообразовани и такива, които имат очаквания държавата да “им даде” – най-вече пари за живеене.
Подобно и на България, от протестите в Истанбул искат да се възползват основно опозиционните партии, които обаче срещат същият хладен прием сред протестиращите, както и в България през март. Размърда се турския Волен Сидеров – Девлет Бахчели, който нарече Реджеп Таийп Ердоган “безмилостен диктатор” – тук Сидеров обвини от трибуната на парламента Бойко Борисов, че насажда страх и говори с езика на омразата. Кемал Кълъчдароглу, лидера на социалдемократите, заменил на този пост емблематичното име за турската политика Дениз Байкал, подобно на Станишев през март вижда в тези протести своя момент да детронира “падишаха” Ердоган и да му попречи в плановете да превърне Турция в президентска република, която да оглави.
Разбира се, подобни аналогии са и твърде произволни, като се има предвид, че в Турция има фактори, които не присъстват в България (армията), както и че в сегашния момент от това кой ще спечели, зависи твърде много и бъдещия път на Турция – към Близкия Изток или към ЕС. Ако протестите не отслабят Ердоган, то пътя към превръщането на Турция в наследник на Османската империя изглежда отворен. Ако кемалистките националистки сили вземат превес, Турция може да се върне на светския си път на развитие. И двете неща изглеждат еднакво несигурни и далечни. Поне от Орлов мост.
