В последната година особена сила набраха едни понятия, които обикновено четяхме в учебниците по история от 19-век – русофили и русофоби. Паралелно със окупацията на Крим и съживяването на призрака на СССР под руски имперски флаг, самата терминология от династията на Романовите владетели се завърна в България. Определени политици в БСП, Атака и т.н. с гордост се наричат русофили, а един от официозните рупори на Кремълската пропаганда дори се е кръстил rusofili.bg. Същевременно, опонентите на тази руско-имперска-съветска линия получават прозвището русофоби, макар между тях да има и хора, запознати по-добре с руската култура и владеещи по-добър руски език, отколкото самообявилите се русофили. Това разделение, освен вредно за българите, е и де факто невярно и непродуктивно. Ето защо:
Всъщност антонимите русофили-русофоби са понятия за вътрешно руска употреба и пропаганда. Те имат за цел да обяснят на средния Алексей от Ростов на Дон, Сергей от Москва и Иван от Хабаровск руската външна (а и вътрешна) политика и реакциите на света към нея. Това обяснение следва да е достатъчно просто, за да бъде разбрано в кратките емисии на Первий канал Останкино и другите рупори на Кремъл. Малко хора (не само в Русия) са склонни да четат и разбират повече детайли, затова за тях нещата са опростени максимално – русофилите обичат Русия, русофобите я мразят. По-дълго обяснение не се и търси – счита се, че хората които мразят всичко и по-принцип са и русофоби (те са или платени от Вашингтон и Запада или просто мразещи мизантропи), а тези които обичат по принцип и са положително мислещи, са и русофили и обичат Русия. В тази елементарна плоскост любов-омраза попадат и прословутите стихове на Тютчев:
Умом Россию не понять,
Аршином общим не измерить:
У ней особенная стать —
В Россию можно только верить.
Тези стихове, писани още през 19 век, са актуални и днес – всеки критик на режима в Кремъл, който се опитва да използва разума си, за да оцени нещата в измерими критерии, е априори отхвърлян като русофоб. Кремъл, заедно със символите си – Спаската кула, Цар-Пушка и Цар-Камбана е вид институция заедно с обитателите си и всяка критика срещу тях е предателство срещу Русия и русофобство. Всеки въпрос защо е нужно да се прави нещо очевидно безсмислено (като например Цар Пушка, никога не гърмяла и Цар Камбана, която никога не е звъняла) среща стена от враждебност и обиденост – ние сме най-голямата и най-великата страна, как тогава да нямаме най-голямата камбана, армия, бомбардировач и т.н. Липсата на ефективност в тази грандомания е родила и вицове като този за съветското джудже – най-голямото джудже в света, което вероятно се класифицира като злостна русофобия.
За нас българите тези разделителни понятия са абсолютно ирелевантни и направо ненужни. За тези, които нямат роднини в Русия и не са женени или деца на рускоговорящи това е просто чужда страна – подобно на Китай, Япония или Индия. В обществото не се водят яростни спорове за политиката на Токио и не се лепят етикети японофоби на определени хора по повод и без такъв. Броят на китайските ресторанти и евтината електроника едва ли е произвел повече фенове на Мао или отрицатели на “културната революция”. Всичко по отношение на чуждите държави минава през призмата – имаме полза от това тяхно нещо, другите не са ни нужни, дръжте си ги. В случая с Русия Европа се нуждае (все още) от руски енергоносители, но не желае да търпи руска агресия като добавка в комплекта. Неспособността на Москва да излъчи привлекателен социално-икономически и идеологически образ към други държави (какъвто е бил комунизма за кратко като нова идеология през 20 век) и скептицизма и насмешката на Запада към всички комични опити за пропаганда се възприемат на московско ниво главно като безпричинна русофобия. Основата на Евразийския съюз не са споделени ценности, каквито просто няма, а желанието на Лукашенко и Назарбаев да извлекат максимално полза от мегаломанския напън на колегата им Путин. Подобен е и казуса с Армения, която има нужда от Русия в своя геополитически конфликт с Азербайджан и Турция и само заради това ще търпи руски войници на своя територия, независимо от случаи като клането в Гюмри. Факт е, че на-големите русофоби (за да ползваме термина на Кремъл) са именно хората и народите от бившия СССР, които са имали шанса да се измъкнат от прегръдката на руската мечка. В момента с действията си, мотивирани от идеология от 19век, Москва превръща в русофоби дори народите на Украйна и Беларус – парадоксално, но единствените убедени русофили остават одиозни и комични фигури от българския политически и обществен пейзаж.
