Идеята за това пътуване идва ненадейно и малко след това сме натоварили катуна в Шкодата и пътуваме към една от най-любимите ми планини – Родопите. Дотам маршрута е ясен: София – Пазарджик по магистрала Тракия, Пазарджик – Кричим и оттам по един от най-живописните пътища в България, покрай трите язовира – Кричим, Въча и Цанков Камък. Специално за язовир Въча въпросът, който винаги ме е вълнувал, е кой притежава онези закотвени понтони-вили в язовира (очевидно не е незаконно, след като не са ги махнали) и дали могат да се наемат. Ако зададете този въпрос в района на язовира, отговорите са тихи и от типа: “Разни хора, не ти трябва да знаеш” и други подобни реплики. Според мен, има доста материал за разследване около този язовир и собствениците на понтоните – дори и документите им за собственост, както и от кого са издадени. ДНСК, полиция и прокуратура в Пазарджик биха могли да се размърдат и да осветлят цялата тази ситуация. Тези понтони сигурно носят голяма част от вината за събралите се огромен брой боклуци, които покриват няколко декара водна площ при стената на язовира и които от години явно няма кой да почисти. На брега на Въча спираме да ядем в комплекс Чилингира, който не зная как е като хотел и СПА-център, за какъвто се представя, но обслужването в ресторанта не предразполага към оставане там. Спирал съм около 3-4 пъти (главно поради липса на алтернатива) за ядене там и всеки път прави впечатление небрежното отношение на обслужващия персонал и липсата на основни неща в менюто. Be advised!
Продължаваме по най-скъпият второкласен път в България, който свързва язовир Въча с Девин покрай новия язовир “Цанков камък” – пътя излезе около 80 милиона лева за 25 километра, заедно с един тунел от близо километър, и изглежда наистина добре, особено като нов. На моменти пътя минава високо над язовира, който се вижда долу – съжалявам че нямам снимки от този етап, но гледката си струва. Нямам търпение да пробвам язовир Цанков камък с каяци – планинско езеро между високи склонове е забележителна гледка. Самият язовир стига до Девин, където ако се изгради контра-стена и пристан, може да се развие воден туризъм и плавания с корабчета и яхти. Вероятно би струвало едни допълнителни 2-3-4 милиона лева, което на фона на половин милиард цена за целия Цанков камък е нищожна сума, а ако така и така язовирът е налице, би трябвало да може да се използва и за туристически и спортни цели, а не само като хидро-енергийна мощност.
От Девин караме на юг, към първата ни дестинация – Ягодинското ждрело и пещера, както и село Буйново. Пътя минава покрай ВЕЦ “Тешел” и навлиза в ждрелото, което според мен е безспорно най-живопописното в България. Пътят се стеснява и става еднолентов, а разминаванията са само на определени места с уширения. Гледката наоколо може да се определи като алпийска.
Стигаме до Ягодинската пещера, където местния туристически бизнес се е разгърнал нашироко – пред пещерата е уреден платен паркинг, има хотел и кръчма, които са пълни с хора. Има тролей от единият бряг на реката до стар турски мост, с дължина на въжето около 20 метра. Покрай пътя са подредени сергии с обичайните боклучави сувенири – купуваме си магнитче за колекцията на хладилника. Пейзажът на услугите се допълва от стрелба с пейнтбол пушка по мишена и екскурзия с джип до площадка Орлово гнездо – обещаваме си следващия път да отделим време за това, както и за влизане в самата пещера, където температурата изисква яке и дълги панталони. След кратък престой палим колата и продължаваме към Буйново, където наемаме стая в къща Орлец. Има и други оферти в рамките на 30-40 лева за стая, което си е прилична цена. В къщата имаше проблем с топлата вода, на който хората реагираха максимално бързо, което ми направи добро впечатление. В селото няма кой знае какви забележителности, но природата наоколо си струва обиколки с колелета или пеш. Дори си струва да се опита турът от Буйново до съседното село Триград напряко, вместо с кола по пътя.
На другия ден тръгваме обратно по живописния път през ждрелото, и покрай язовир “Тешел” влизаме в съседното ждрело – Триградското, като целта е пещерата “Дяволското гърло”, откъдето взимаме печат и марка за книжката на Мина. Ждрелото също е много красиво, със скални отвеси и виеща се на дъното покрай пътя река, с мостове, които прехвърлят пътя от левия на десния и бряг, докато се вие на юг към пещерата и село Триград. Целият този район си заслужава поне едноседмично обикаляне, което смятам да направим догодина.
След като сме взели печатче и марка, тръгваме по пътя към Смолян, като пътем се отбиваме в Широка лъка. Там ядем боб в местната кръчма, пред нея има сергия със стари военни облекла и вещи, от които ме изкушава една мешка.
След кратък престой и снимки в това най-известно родопско село, продължаваме по пътя към Смолян. Има изключително живописни гледки, но дупките и завоите не позволяват много зазяпване, още повече, че колите с номера СМ карат като бесни, най-често яхнали осевата линия.
Влизаме в Смолян откъм най-живописната му западна част – пътя минава покрай няколко езера.
Паркираме до местната Била и правим лек пешеходен тур до Смолянския регионален исторически музей, където правя снимки и слагаме поредните печатчета в книжките. Принципно и Смолян е град, в който си заслужава човек да остане поне 3-4 дни и да поразгледа местните забележителности по-обстойно. След това правим резервация в Златоград и палим колата към Смилян и Могилица, където искаме да видим Агушевите конаци. Те функционират неофициално като музей, с един екскурзовод и такса вход – “кой колкото даде”. В момента са частна собственост на Ариф Агушев (не съм сигурен за името), депутат от ДПС и с претенции за около 20 хиляди декара земи в района. Конаците са строени в началото на 19 век и достроявани до началото на 20-ти век, пояснява екскурзоводката. Краят на Балканските войни поставил и край на турското господство в Родопите, а границата между България и Гърция (минава южно от Могилица) лишила собствениците на стада в Родопите от вековния им поминък – зимно време стадата овце слизали към Беломорието, а границата между България и Гърция е била практически затворена през по-голямата част от 20-ти век. Конакът е бил реставриран през 70-те години на миналия век, когато официално е бил музей. Сега видимо има нужда ако не от реставрация, то поне от поддръжка.
Интересни интериорни решения имаше вътре в този конак, където явно са живели много богати хора, но равнището на технологиите от 19-ти век не им е позволило повече от това, да изкопаят кладенец в едно вътрешно мазе, в който да пълнят вода през лятото и в него да съхраняват сиренето в кожени мехове. Температурата на водата не надхвърляла 5 градуса по Целзий, което е било максимума за този фризер отпреди електрическата епоха. В стените на зимниците има дупки, през които се вентилирал въздуха и не се задържала влага, която да доведе до гниене на дървенията в къщата. Надлъжните греди, които могат да се видят вградени в зидовете на конака и много други родопски къщи, според екскурзоводката имали анти-земетръсна роля – те поемали силата на трусовете и с деформирането си не позволявали зида да рухне – не знам доколко е вярно това, но е факт, че тази къща има шанс да изкара още 300 години, докато много от сега строените сгради едва ли ще дочакат 22 век. Във всяка спалня съществуват и примитивни долапи-бани – човек влизал в един тъмен стенен гардероб, в който горе на кука бил закачен съд за вода и там се поливал и хигиенизирал – вероятно нечуван лукс по стандартите на 19-ти век, когато водата в къщата се е носела от чешма на ръце. Цялата постройка е ясно разделена на стопанска част (където живеели и ратаите) и жилищна постройка, където живеели семейства от по три поколения.
Времето напредва и тръгваме обратно към Смилян, а после по пътя през Рудозем и Мадан към Златоград. Тука е мястото да кажем, че по-голямата част от пътя Смилян-Рудозем е обикновен черен път, за разлика от обозначеното в картите като нормален второкласен път. Такива места има доста в България, така че просто не се доверявайте на картите – в разни малки общини те отразяват пожелателното, а не реалното положение на нещата с пътищата. Винаги питайте местните хора – това спасява от доста лутане. А обозначените с бели черти “други пътища”, както и маркираните с черти пътища “почвен път” често не съществуват въобще, или са във вид на коларски, офроуд пътища. По пътя минаваме и покрай една малка ВЕЦ “Средногорци”, където освен хидроелектрическата централа има и движещи се фотоволтаични панели. Винаги съм смятал, че това е верният път за енергетиката – малки ВЕЦ и фотоволтаици, които са малки като мощност и дават по-балансирано присъствие на енергийни мощности в цялата страна – а не огромни огледални площи покрай две-три села, огромни язовири и вяърни инсталации в отдалечени райони, които изискват изграждане на голяма електропреносна мрежа и чиито мощности трудно се управляват – не можеш да управляваш слънчевото греене и вятъра все пак.
Пристигаме в Златоград по тъмно и веднага намираме място в хотел тип “къща за гости”, чиято табелка виждаме на главната улица. Цената за стая с баня е 30 лева, което за неделя вечер е повече от добре – и за нас и за собствениците, които допреди час не са знаели, че 30 лева пътуват към тях. Пазаренето винаги е в основата на добрите сделки 😉 След малка разходка по тъмните улички и златоградски потайности, лягаме да спим.
На следващия ден е време за прочутото златоградско “въртяно” кафе, както и за снимки и печатче от местния етнографски музей, един от 100-те НТО.
Бутам количката с Мина по малките улички и си мисля за потенциала на градчета като Златоград. Специално тук туристическия бум започва с края на ГОРУБСО-вата ера в началото на този век, когато един предприемач се инвестирал в къщите и културното наследство на града и направил родопски вариант на габровския ЕТЪР – но за разлика от него къщите били автентични, на оригиналното си място. Получил се Етнографски Ареален Комплекс “Златоград” – смесица от хотели (къщи за гости), магазини-дюкяни-работилници, както и воденица, тепавица и караджейка – тези “фабрики” на прединдустриалната ера, която в този район продължила почти до средата на 20 век. Оттогава туризмът се разраства и понякога около големи празници и ваканции намирането на свободни места за спане е проблематично.
Ето и момент от “въртенето” на кафе. Това е турско кафе, варено на горещ пясък, което след това се слага на табла с извита дръжка отгоре и се върти толкова бързо, че чашките си остават на място. Рекламира се като местен уникален обичай и за много хора това остава най-яркия спомен от Златоград. Цената му мисля беше 1.20 лв.
Музея в който е печатчето е малко “постен” откъм съдържание, и явно интересното в Златоград е навън – на чаршията и в дюкяните.
След още малко снимки и обиколки по улиците (центъра се ремонтира по европейски проект) тръгваме на път към Кърджали, където се надяваме да “уловим” поредното печатче в местния музей. За съжаление музея се оказва затворен в понеделник. Това никога не съм го разбирал – почивните дни на музеите и особено фрапиращи случаи на почивни дни в събота и неделя – точно когато музеите би трябвало да работят с удължено работно време. Да не говорим за случаи, когато в малки музеи се чака повече от час обедна почивка (сигурно в такива музеи влизат не повече от 2-3 души на ден и обедната почивка може да е по-гъвкава). Въобще за страна, която твърди че туризмът и е приоритет, музеите – държавни и общински, явно още са в “Балкантурист ерата”. Дразнещо е, ако си отишъл в град като Кърджали (в който едва ли ще отида още много пъти) и да видиш, че музея е затворен, а в местния ТИЦ ти казват – не знаем какви забележителности да ви препоръчаме да разгледате. Разхождаме се в местния парк, пием лимонова бира (хита на сезона) и разглеждаме малкото детско влакче, което работи вечер. След малко палим колата и Кърджали остава назад. След кратък престой в Пловдив пристигаме в София. Навъртяли сме грубо 800 километра.
