УБО – Управление на Бъдещите Облаци

За тези, които са учили история, остана поразително усещане след срещата на Украйна, Германия, Франция и Русия в Минск. Усещането е, че Европа, водена от страха си и меркантилизма си, продаде Украйна на Путин. Точно по същия начин Великобритания и Франция продадоха Чехословакия в Мюнхен на Хитлер, с илюзорната надежда, че ще избегнат войната. “Вие имахте да избирате между войната и позора. Вие избрахте позора. Но вие ще получите и войната!” Тези думи на Чърчил са абсолютно верни и днес, близо 80 години след Мюнхен. Какво стана в Минск:

Путин получи де факто това, което искаше – задължение от страна на Украйна, че няма да преследва съдебно бандитите в Донбас, че ще промени така конституцията си, за да им даде федерален статут и право на вето върху външно политическите решения на Киев. Това е закрепено и с подписите на Меркел и Оланд. Путин се съгласи на изтегляне на чуждите войски от Украйна – и още на следващия ден вкара още близо 100 бройки танкове, БТР-и и ракетни установки там. Кремъл не спира лъжата, че няма негови войски в Украйна, така че вероятно ще използва точката “изтегляне на чуждите войски” като претекст да иска изтегляне и разформироване на силите на Националната гвардия и доброволческите батальони Азов, Айдар, Десен Сектор и други, под предлог, че служат на НАТО и са обучавани от американци, немци и поляци. Договорена е бланкетна размяна на пленници, но Путин не се задължава да освободи отвлечената Надя Савченко, която се намира в руски затвор. Договорената амнистия не обхваща исканията на Русия до Интерпол да бъде екстрадиран Дмитро Ярош за тероризъм – Кремъл ще продължи да протяга пипалата си под псевдо-законна форма към Европа и ще предявява искания за екстрадиции.

Путин получи негласно признание за анексията на Крим – дори един ред в декларацията не касае искането на Украйна, ЕС и САЩ да се изтегли оттам – явно това дори не се коментира вече. Положението е точно както когато Хитлер окупира Судетите, а после и цяла Чехословакия. Този текст припомня, че всъщност реалната война в Европа започва през 1940-та, когато Хитлер напада Франция. Преди това Полша е разделена от Хитлер и Сталин под безучастния поглед на формално воюващите Франция и Англия. Техният наследник Владимир Путин си е направил точно сметката – никой няма да воюва за Украйна, а той очевидно няма да напада Западна Европа, поне засега. Неговата цел е сваляне на санкциите при негови условия и вероятно ще го постигне до края на годината, ако сраженията в Източна Украйна утихнат.

След като подчини и потопи Украйна във вътрешен хаос, което ще постигне, ако властите в Киев приемат тази срамна сделка, Путин ще може да обърне внимание и към “меката периферия на Русия”, която формално членува в ЕС. В тази мека периферия, някакви хора безнаказано веят руски знамена и колорадски банери, рашистката пропаганда е по-силна от гласа на официалните власти, а лидери на руски организации говорят от трибуната на парламента против членството на България в НАТО. Ако си представим и страни като Сърбия и Гърция в общия пъзел, региона става нестабилен и уязвим пред бъдеща атака на Русия – военна, икономическа, информационна, политическа или комбинация от горните. Член 5 от договора на НАТО не е бил прилаган никога и не е сигурно, дали ще бъде приложен към страна, в която офицери от армията закичват профилите си във социалните мрежи с руски и колорадски знаменца, и в чието публично съзнание Русия е освободител, а НАТО агресор. Службите за сигурност са до такава степен проядени от про-руски агенти и корупция, че вероятно се използват от Брюксел като източник за сигурно получаване на сведения в Москва. Никой в НАТО няма да се бие за България, докато самата България не е готова да се бие за себе си. Докато българските власти отделят мизерния 1% за отбрана, пилеят финансов ресурс в поддръжка на остаряла руска техника и не успяват да приемат програма за превъоръжаване, армията не е способна да защити надеждно страната и разчита на договори с Русия за поддръжка на самолетите си – колко доверие заслужава подобна страна?

Тук примерът на Украйна е болезнен- отказът им да воюват за Крим, и поредица от нерешителни действия в Донецк и Луганск доведоха до там, че реално ще предадат Киев без бой на хора, които са по-големи престъпници и от изгонения Янукович. Украйна не се осмели да направи нищо, за да се защити явно и да назове агресора в лицето на Москва – не бяха прекъснати дипломатическите отношения с Русия, влакове и самолети между Киев и Москва има и досега, не предприе явни действия веднага да спре всякакви доставки за Крим на вода и електричество, не прие явни мерки срещу терористите в Донецк и Луганск и докато те водеха пленени военни по площадите, издържаше местната вата със социални помощи. Тази нерешителност доведе Украйна до Минск и де факто обезсмисли всичките и жертви от Майдана досега. Освен ако те не скъсат този позорен договор, не скъсат дипломатически отношения с Кремълския режим и не прекъснат транзита на руски газ към Европа, като взривят газопровода.

Всъщност антонимите русофили-русофоби са понятия за вътрешно руска употреба и пропаганда. Те имат за цел да обяснят на средния Алексей от Ростов на Дон, Сергей от Москва и Иван от Хабаровск руската външна (а и вътрешна) политика и реакциите на света към нея. Това обяснение следва да е достатъчно просто, за да бъде разбрано в кратките емисии на Первий канал Останкино и другите рупори на Кремъл. Малко хора (не само в Русия) са склонни да четат и разбират повече детайли, затова за тях нещата са опростени максимално – русофилите обичат Русия, русофобите я мразят. По-дълго обяснение не се и търси – счита се, че хората които мразят всичко и по-принцип са и русофоби (те са или платени от Вашингтон и Запада или просто мразещи мизантропи), а тези които обичат по принцип и са положително мислещи, са и русофили и обичат Русия. В тази елементарна плоскост любов-омраза попадат и прословутите стихове на Тютчев:

Умом Россию не понять,
Аршином общим не измерить:
У ней особенная стать —
В Россию можно только верить.

Информационната война, която Русия води необявено срещу България, ескалира паралелно с ескалацията на насилието от руските терористи в Украйна. Войната се води през всички комуникационни канали и парите за това, които изсипва руските ферми за тролове, явно са големи. Най-скъпия трол, лидерът на АТАКА Сидеров, артикулира тезата за НАТО-вска база в Шабла, в която ще има ядрено и химическо оръжие, което да се ползва срещу Крим и Русия. Встрани от очевидното си малоумие, тази теза беше подхваната паралелно и от руски медии, които отдавна действат като рупор на Кремъл, а второстепенни руски чиновници и политици заплашиха и с военен отговор от Русия, ако се наложело.

На първо място следва да припомним на заинтересованите – България е член на НАТО и всички военни бази и съоръжения на българската армия са такива на НАТО. Команден център на Пакта в Шабла (и другаде в Източна Европа) е всъщност дълго отлаган ангажимент на съюзниците към страните от бившия соц. лагер, към които досега не се взимаха адекватни мерки за защита, за да не се “дразни” Русия. Мнението е на бившия министър на отбраната Бойко Ноев, изразено в Референдум по БНТ. Това поведение на НАТО всъщност окуражи Путин и липсата на твърд отговор след нападението срещу Грузия доведе до логичната война срещу Украйна и окупация на Крим – Майданът и падането на Янукович бяха само формален повод за тази дълго планирана агресия.

Изказаната под форма на загриженост заплаха, че България се превръща в цел за Русия като приема команден център на НАТО е вярна и без това условие – България е цел на руска враждебна пропаганда, враждебни икономически действия и потенциална цел за окупация откакто Путин реши, че “Россия встаеть с колен”. Реториката на Кремъл, която определя управляващите в друга суверенна страна като марионетки на Запада (в частност САЩ) и се изживява като говорител на народа на тази страна е добре позната – още от окупациите на Унгария, Чехословакия, Афганистан, Ичкерия и Грузия. И в момента Путин нарича украинската армия “легион на НАТО” която не служела на народа си. Явно руските военни в ролята на терористи служат отлично на украинците – просто като ги избиват.

За България урокът се повтаря – на 06.09.1944 по подобен начин СССР (с който Путин се гордее) нахлу в България и я окупира – до този момент София, макар и съюзник на Германия, отклонява всички искания да прати войски на Източния фронт, като се позовава на националния си интерес – нещо което Хитлер явно зачита, след като български войник не заминава срещу “Красная Армия”. Нека припомним, че над 1.5 млн. руснаци се бият в редовете на Вермахта срещу сталинските пълчища – явно са знаели какво зло идва. България в целия период 1941-44г. поддържа на територията си шпионска централа под формата на посолство на СССР. Всичко това не помага и през 1944г. година армията на Сталин “освобождава” българите от законното им правителство, изпраща българската армия да се бие срещу немците (въпреки липсата на национален интерес от този ход) и въпреки, че загиват близо 40 хиляди български войници и офицери, България не е призната за страна от анти-фашистката коалиция. По време на тригодишната руска окупация още над 50 хиляди българи са избити без съд или със скалъпените процеси и указания от Москва за т.нар. “народен съд”.

Едва ли Русия би се поколебала отново да окупира или да нанесе ракетен удар срещу България, дори и тук да няма нито един войник от САЩ – всичко друго са празни приказки и пропаганда, която надига глава и чийто вой е все по-яростен със затягането на санкциите. България няма друг избор, освен да поддържа съюзниците си твърдо срещу заплахите – били те Ислямска държава или Русия. Нито една война не се печели с отстъпление и не е сега момента да се преговаря с агресора.

През изминалата година по пътищата на България с живота си са се разделили 658 души, ранени са били 8631 души (част от тях инвалиди за цял живот) в общо 7010 тежки катастрофи.  Това показва статистика на МВР, изводите остават за нас.

На първо място да се опитаме да изчислим тези абстрактни числа – 658 трупа биха напълнили голяма концертна зала. Кръвта на убитите и ранените сигурно би препълнила басейн с олимпийски размери. Болката и страданието на оцелелите и близките са неизмерими. Все пак има ли някакъв по-точен измерител?

Има. Парите. Ако приемем, че един човешки живот струва (условно) 1 млн. лева, то България е загубила от убити 658 милиона за изминалата година. Ако приемем, че един ранен “струва” половин милион лева, то още 4.3 млрд лева са стрували тези хора на България. Откъде идват тези цифри ли? Преди време четох, че 1 милион долара е приетата от американските съдилища средна стойност за отнет човешки живот – тя може да варира нагоре, или надолу, но първоначалната оценка започва оттам. Това включва сумата на доходите на един човек през съзнателния му живот (35-40 години) плюс още толкова за приносът му в грижи към семеството, който обикновено се добавя като сума към доходите му. Т.е. ако едно семейство се е лишило от член с 100 хиляди долара доход на година, то и грижите му, “остойностени” като време, което е отделял, са още поне толкова. Ако е пенсионер – тогава сегашния му по-нисък доход се компенсира с по-големи грижи и принос в семейството. Ако е дете – тогава се смятат бъдещите евентуални доходи и то с доста голям плюс. За ранените положението е подобно – лечението на тежко пострадал от катастрофи може с лекота да надмине 200-300 хиляди долара, а ако остане инвалид, цената на нужните му грижи може да надмине и милион, като към това се добавят и пропуснатите доходи от намалена работоспособност. Този опростен подход (върху който адвокатите на двете страни излагат аргументи за и против във всеки отделен случай) помага на съда да определи размера на обезщетението за всеки отделен случай, като се води от образование, социален и медицински статус и др. фактори за всеки отделен случай. Това в САЩ.

В България липсва подобна методика, но може да приемем, че ако човек средно печели по 1000 лева месечно в продължение на 35-40 години, то за това време се събира сума от 400-480 хиляди лева. Добавя се към това коефициент “грижи” и се получава сума 800-900 хиляди лева – за удобство я закръгляме на милион, ако се сметнат и разходите на държавата във всеки подобен казус. Ако цената на лечение, възстановяване и инвалидни пенсии и обезщетения варира от 50 хиляди до над 800 хиляди, то за удобство пак приемаме 500 хиляди лева.

Всичко това се прави, за да оценим стойността на катастрофите през 2014 без тук да се смята цената на унищоженото имущество – коли, пътни съоръжения и т.н. Цена от грубо над 5 млрд. лева е твърде висока за страна като България. Като цел за 2015 година МВР може да си постави – намаляване на броя на тежките ПТП-та и ранените до под 5000 годишно, броя на убитите до под 500 – това ще е спад с над 20%. Няколко начина това да стане:

– завишаване на контрола по пътищата – главно за неправилно изпреварване и отнемане на предимство, както и за превишена скорост. Закупуване и спешен монтаж на стационарни камери на рискови места, закупуване и инсталиране на мобилни камери в цивилни коли на МВР, които да се смесват с трафика и да отчитат нарушенията. ЗДвП трябва да се измени така, че да приема като доказателство в съда и показания от т.нар. видеорегистратори в колите. В 21 век има достатъчно методи да се отчете дали е достоверен един запис, особено ако е иззет от МВР като доказателство още непосредствено след момента на катастрофата и от мястото и. Разбира се, след като ценни доказателства се губят щедро от вещи лица, съда ще трябва да разработи и адекватна система за съхранението им. Трябва да се прекрати спирането на шофьори за нарушения, които не са непосредствена опасност, или пък просто за рутинна проверка. Размерът на наказанията трябва да се завиши драстично, като ако водачът плати доброволно (т.е. покаже, че приема наложеното му наказание), в срок 15 дни след налагането, те да се редуцират до 50-70% от първоначалния си размер – важен е превантивният ефект от глобата, размерът служи за стряскане.

Наказанията по ЗДвП трябва да се отразяват и върху размера на застраховките на рисковите шофьори, което да резултира в по-високи премии, плащани от тях. В последните 20 години се забелязва отчетлив тренд на фаворизиране на автомобилистите и резултатът е, че в градове като София, Варна и Пловдив насищането е между 400 и 550 коли на 1000 жители. Явно държавата има повече полза от автомобилисти, отколкото от пешеходци, колоездачи и пътници в градския транспорт, но като цяло обществото губи от това – освен от катастрофи, щети има за здравето и от други заболявания, чиято връзка с трафика е явна – стрес, астма и т.н. Всекидневното придвижване с кола трябва да стане категорично по-скъпо и неудобно от придвижване с публичен транспорт, особено за сам човек. Вдигане на данъци и акцизи, винетки и застрахователни премии по КАСКО и ГО е наложително. Приходите от данъци, акцизи на горива и винетки би следвало да се ползват приоритетно за ограничаване на еко-щети от автомобилите и за поддръжка и инвестиции в пътища. Пътищата в България категорично не отговарят на никакви стандарти като маркировка и знаци, а също и като осветеност на конфлинктни и опасни зони нощно време и в намалена видимост. Качеството на пътната покривка също е под изискуемия минимум и това е обективна причина за голяма част от катастрофите. Застрахователните премии освен обвързани с поведението на шофьора, следва и да са поне с 50% над сегашните. Трябва да може да се плащат и месечни застраховки ГО, но това отново повдига въпроса за качеството на контрола и санкциите. Застрахователните компании трябва да бъдат задължени законово да изплащат щети, свързани със смърт и наранявания при ПТП в едноседмичен срок от случката, в минимално определен размер. Сегашната ситуация в която те изплащат и бавят изплащания на обезщетения по ГО на пътници и пострадали от ПТП трябва да се прекрати. Ако в момента застрахователна компания откаже изплащане с абсолютно измислени аргументи, единствения начин да ги принудите минава през съда, където те имат много повече възможности за действие, отколкото средностатически човек, пострадал от ПТП. Трябва категорично разходите за лечение на пострадали от ПТП-та да се извадят от МЗ и НЗОК и да са за сметка на задължителните застраховки ГО.

Изискванията към автопарка категорично трябва да се завишат и да се въведат забранителни такси регистрация на коли, по-стари от пет години. Контролът за светлини, спирачки, ходова част и гуми да е по-редовен и строг, особено за пътнически превозни средства и такива над 10 тона. Като цяло, намаляване на броя на колите и снижаване на скоростта им по общо 30 хиляди километра републиканска пътна мрежа би трябвало и математически да доведе до намаляване на катастрофите. Държавата може да насърчи и някакви модели за споделяне на един автомобил от няколко души – с цел по-добра ефективност и по-малък брой коли, паркирани по улиците и градинките в по-голямата част от денонощието. В София Зелената зона би следвало да се разшири поне двойно, а за зоните извън нея да има Жълта зона – безплатна за паркиране, но с контрол само на определените за целта места и санкции за нарушителите. Липсата на места за паркиране би следвало да откаже част от жителите на София от свещеното им право да държат возилото си навсякъде.

Всички тези мерки едва ли ще могат да се приложат в рамките само на година и вероятно обществената съпротива ще е огромна, но резултатът във всички случаи ще си струва.

След поредния комедиен сериал, наречен “съкращаване на влакове-протести-връщане на влакове” се чувствам длъжен да напиша този текст, явно защото останахме малко хора, които да си спомнят каква е ролята на БДЖ. Да започнем от А и Б.

БДЖ е транспортно търговско дружество, което извършва превози със железопътен състав – вагони, теглени от локомотиви. Вагоните са пътнически и товарни. Тази своя дейност БДЖ извършва по разписание и срещу заплащане от страна на превозените лица или собственици на товари. Влакове се движат по направления и между жп-гари, където има достатъчно пътници и товари за превоз, които да оправдаят използването на гориво или електричество за задвижване на подвижния състав, заплати на служителите и амортизация на локомотиви и вагони. Както и наем/такса за ползването на железния път, която такса БДЖ плаща на НКЖИ.

Това е основополагащото положение, което дава смисъл на съществуването на БДЖ, а не многократно повтаряната мантра, че БДЖ имало социална роля. Едно търговско дружество не може да има социална роля, такава роля може да има държавата, която през 2015-та ще плати 180 млн. лева субсидия (около 40 лева на всеки българин) за да може влакове с 15 човека да пътуват между жп-гара Царева ливада-Синдел или Бойчиновци-Берковица в абсурдни часове от денонощието. БДЖ следва да оптимизира влаковете си като разписание, скорост и брой вагони, така че да няма случаи, когато много пътници се бутат в два вагона, а 5 човека пътуват в празен вагон с 10 купета. БДЖ трябва да се отърве от социалната си роля да дава заплати на Х+У брой хора, където Х е броят на нужните и служители, а У е допълнителната бройка синдикални членове, които са на хранилката, захранвана с държавна субсидия. След краят на Кремиковци, БДЖ остана последната крепост на синдикатите – КТ и КНСБ. Тези два синдиката са напълно ретроградни организации, които де факто се занимават с рекет и изнудване на държавата и отделни предприятия.

Необходим е анализ, който да отчете натовареността на отделните направления и вероятността пускането на нови влакове по тях или промяна на разписанието да доведе до нови пътници. Необходимо е да се прекрати практиката да се качват хора във влаковете, да плащат на ръка на кондуктора и той да задържа парите. Така за пълни влакове БДЖ отчита приход от билети за 10-15 души на влак. Ако пътниците имат изисквания към железниците, няма да е лошо и да започнат да плащат билетите си.

За да се превърне железницата в алтернатива на автобусите, е нужно вагоните да имат чисти и работещи тоалетни, самите вагони да са чисти, а пътуването с тях да е по-удобно, отколкото в обикновен автобус. Това значи – вагони без купета с повече място между седалките, контакти и безжичен безплатен за пътниците интернет. Работещи лавка и вагон-ресторант, както и опция да заключиш багажа си, каквато сега няма. Всеки, който е пътувал в претъпкан автобус, ще предпочете влака при горните условия. Сегашните купета на вагоните, в които непознати хора се гледат лице в лице и внимават да не се подритват, ако се протегнат, не е удачен вариант и е време БДЖ да пуснат безкупейни вагони с повече място между редовете седалки. Купетата са удачен вариант за семейства и във спални вагони по дълги дестинации. БДЖ следва да проучи разписанието си и навиците на пътуващите по маршрутите и да види каква част от тези хора пътуват редовно до София или друг град за работа. След което да се погрижи те да могат да отиват на работа сутрин и да се връщат вечер в нормално време, без пътуването да им отнема половината от работния ден или да прави нощуването в къщи безсмислено. Създаването на удобни крайградски влакове в зоните 60-80 километра около големите икономически центрове може да спре обезлюдяването им и дори да провокира хора от градовете да изберат предимствата на малкото населено място, без да напускат работата си. БДЖ и автобусните компании могат да спрат да се гледат като врагове (тук е нужна и държавна помощ и намеса) и да въведат комбинирани разписания, съвместни маршрути влак-автобус и съвместни билетни и резервационни системи. Автобуси могат да поемат срещу по-поносима за държавата субсидия малко натоварени маршрути и довеждащи дестинации до определени гари – жп-хъбове.

При реализиране на подобни мерки, броят пътуващи с влак може да се увеличи от сегашните 5%, които просто нямат друг избор (нямат кола и нямат пари за автобус) до над 50%, което би направило железницата смислен превоз на територията на България. За разстояния под 500 километра (което е 95% от разстоянията между отделните градове в България) един бърз и удобен влак с минимум прекачвания и престои по гарите ще е алтернатива дори и на самолетния транспорт по удобство и бързина. За целта е нужно държавните субсидии да не се харчат за заплати и губещи дейности, а да се инвестират в повишаване на скоростта и сигурността на влаковете, заедно с комфорта.

Експресните влакове не би трябвало да спират на повече от 2 спирки между крайните си гари, а бързите влакове да покриват цяла дестинация от 300 километра за не повече от 3-4 часа, включително с престоите. В момента много депутати и местни политици упражняват недопустим натиск върху мениджмънта на БДЖ дадени влакове непременно да спират на определени гари, защото така са обещали на избирателите си. Фактът, че това товари разписанието на железницата и че тези гари са напълно нерентабилни е подробност без значение за подобен тип хора.

БДЖ може да започне с осигуряване на редовни, всекидневни експресни влакове до съседните столици (до които има жп-линии разбира се) и големи градове, които да конкурират самолетните превози като цена на сравнимо време и автомобилните като цена и удобство. Дестинации като Солун, Атина, Белград, Букурещ и Истанбул могат да са отлично начало.

3. Ислямска държава и нейното влияние в България – това е динамичен процес, върху който ни се иска ДАНС и останалите репресивни органи да имат колкото се може по-голямо влияние. Видими стават акции, като тази срещу циганската махала в Пазарджик, които освен с показност, трудно блестят с резултати. Резултатите от нея, огласени от шефа на ДАНС Писанчев пред НС бяха повод за един бивш шеф на контра-разузнаването да нарече ДАНС “спяща клетка” – буквално спяща. Борбата срещу тероризма и ислямистите изисква по-сенчести методи, които обаче да са ефективни срещу организацията, проводниците и финансирането и – без това да включва блокади и жандармерийски засади. Ако в ДАНС не знаят, то вероятно колегите им от британските, израелските и френските служби могат да споделят опит, както и вероятно правят.

Тук искам да опиша една случка, която ми се случи на мен и след която съм напълно убеден, че с камери или без МВР трудно ще намери истината за изчезването на бившия шеф на ДАНС Петко Сертов.

Преди около година получих обаждане от кварталния полицейски инспектор, че моя кола била заснета с превишена скорост и да бъда така добър да отида и да си видя електронния фиш и снимка на нарушението. На място ми беше дадена разпечатка, на която бяха написани номерата на моята кола, скоростта и, максимално разрешената скорост и мястото на нарушението. Всичко изглеждаше прекрасно, с два незначителни факта:

– колата, за която имаше електронен фиш е открадната през 2006г. През 2013г. са засекли подобен номер, но това явно не е било сверено с база данни по никакъв начин. Модерните системи за видеонаблюдение имат и софтуер, който автоматично сверява заснетите номера и лица с бази данни за издирвани такива. Явно такъв софтуер в МВР няма.

– моята кола беше с рег. номер СА 1234 АА (примерно), а заснетата с превишение беше с рег. номер ВТ 1234 АА – някой не беше видял разликата в първите две букви. Моята кола беше Тойота Корола, а заснетата кола нарушител беше Мицубиши Лансър – още нещо, убягнало на зорките служители на реда.

Случката ме разсмя и ядоса – разсмя ме, защото най-абсурдния милиционерски виц се материализира пред мен, а ме ядоса, защото загубих 2 часа от работния си ден, за да се занимавам с глупости. Писах писмено обяснение-становище-жалба, в което описах горните факти и то замина в посока МВР. Поисках да задържа фиша, като доказателство, но чувството за самосъхранение на полицая сработи и той отказа да ми го даде.

Тогава министър беше бившия шеф на ДАНС Цветлин Йовчев. Днес министър е Веселин Вучков, а един друг бивш шеф на ДАНС изчезна. Междувременно настоящия шеф на ДАНС обядва с оперативно интересни лица, които пък по странен начин са свързани с един злополучно избран шеф на ДАНС, който преседя на този пост само  два дни. Наблюдаваме неадекватни изказвания на бивш служител на ДАНС с оперативно име Зетя, понастоящем главен секретар на МВР. Петко Сертов е в същия абсурден милиционерски виц – в ничията земя между България и Гърция, пазарува в отдавна закрити безмитни магазини и разиграва театрални етюди пред камери, които трябва все пак да го видят. Щирлиц, как меня чуваеш?*

*нарочно съм използвал лош българо-руски

И като заваляха едни анализи, та цяла неделя…

В изминалите няколко дни, след като Владимир Путин като цар-батюшка отсече – Поток не будеть, в България това предизвика точно очаквания шум и нищо повече. БСП, АБВ, Атака заеха очакваната от тях позиция и повториха мантрите за загуба на суверенитет, геостратегическо влияние и стотици милиони, дори милиарди левове и евро за българския бюджет. Аргументите на противниците на проекта също не бяха нови, но всичко за тази тръба беше казано и преди Кремъл да признае очевидното – няма как България да бъде изнудена да се опълчи на Брюксел, дори и правителството на БСП и ДПС го заяви и желаното от Русия разцепление вътре в ЕС не се получи. Тук е мястото да се припомни защо и къде интересите на Русия и България се разминават. На първо място – Русия е износител на енергоносители, а България вносител. Всяко покачване на цените на нефта и газа е лошо за България, чиято икономика в последните години плаща близо 10 млрд. лева годишно в посока Москва за внос на горива. Всяко понижение на цените на нефта, при наличие на конкуренция при вноса и дистрибуцията, означава, че икономиката на България и обикновените хора печелят – буквално. Обратното твърдение би било лъжа. Русия обвини България в липса на суверенитет – това не е първото подобно обвинение на Кремъл към българските власти, вероятно няма да е последното. Подобни твърдения не се чуват, когато в София са на власт социалисти, които охотно стартират без всякаква (икономическа, техническа) обосновка всякакви проекти, обединени под общия знаменател “геостратегически”. Исторически погледнато, Русия винаги е разглеждала България като държава, създадена за нейно удобство и не пропуска да го напомни. Всяко искане от страна на Русия се аргументира с факта на Освобождението и Руско-турската война от 1877-78г. и се вменява като един неплатен дълг към братята-освободители. Това преминава лесно през публичното пространство, просто защото 80% от хората не знаят, че в десетилетието след Освобождението руската дипломация и политика полага всички усилия да попречи на България да се утвърди като самостоятелна държава. Режимът на пълномощията, в който руски генерали суспендират Конституцията на Княжеството, отхвърлянето на акта на Съединението и подтикване на Турция, а после и Сърбия да нападнат България и резултатът – Сръбско-Българската война, чиято цел е била да унищожи и ликвидира България като държава. Директно от Русия са инспирирани офицерските бунтове в Русчук и Силистра, както и детронацията на княз Батенберг, чиято популярност в България просто не се нрави на руския император. Изборът на нов български княз е съпроводен с небивал дипломатически и политически натиск от Петербург, а потенциалните кандидати за престола са били заплашвани с писма да не приемат евентуални покани. След избора на Фердинанд Русия скъсва дипломатически отношения с България. По-късно, когато България, Сърбия и Гърция създават Балканския пакт в навечерието на Балканската война, Русия става гарант за него (и подялбата на Македония между България и Сърбия) с идеята това да е стратегически резерв в предстоящата голяма война. След 1908-ма положението на силите в Европа става такова, че никой не се съмнява в скорошното избухване на голяма война, в която силите са определени предварително – Англия, Франция и Русия срещу Германия и Австро-Унгария. Така избухването на Балканската война на 5-ти октомври 1912г. бива посрещнато с неудоволствие от Великите сили, и главно от Русия, които не виждат смисъл в това балканско уреждане на взаимоотношения с Османската империя. Положението става още по-драматично в началото на 1913-та, когато след падането на Одрин българската армия се готви да атакува Константинопол, а Фердинанд заявява, че това ще е изпълнение на хилядолетната българска мечта. Български контрол над Проливите и столицата на Византия не влиза в плановете на Русия, която се е припознала за Третия Рим и следва дипломатически демарш, че това е нежелателно и би имало лоши последици за българо-руските отношения. Следва неуспешната българска атака на Чаталджа, след която в Петербург разбират, че българския цар няма намерение да се отказва от нищо в полза на Русия – една проява на независимост, която рязко обръща Русия в полза на Сърбия. Втората Балканска война е до голяма степен възможна благодарение на дипломатическите усилия на Русия, която уверява Белград и Букурещ, че могат спокойно да нападнат България, чийто елит е вече заслепен от победите срещу Турция. В Първата световна война Русия отново се опитва да накаже българите за наглостта да определят сами своите интереси и приоритети и руски войски нападат България при Тутракан през 1916г. където са разгромени от ген. Никола Жеков. Следват други враждебни актове, като атентатът в църквата Света Неделя през 1924г., организиран с помощ от Москва и имащ за цел да унищожи държавното ръководство на страната, изпращане на диверсанти през периода 1941-44г. когато България се опитва да запази отношения със СССР и дори поддържа дипломатически отношения с Москва въпреки настояванията на Германия те да бъдат прекъснати. Тогава София проявява независимост в позицията си спрямо съюзника си Берлин, която дава предимства на Кремъл – български войски не воюват срещу СССР и руснаците ползват посолството си като най-голямата шпионска централа в страна от Тройната ост. Ако българските власти са имали илюзии по отношение на политиката на Сталин, то те приключват на 9 септември 1944г., когато България е окупирана от руски войски. Тази историческа ретроспекция е нужна, за да покаже колко и до каква степен Русия е уважавала и въобще се е интересувала от българската независимост и суверенитет – те за Кремъл са празни думи, които може да употреби Сталин или Путин в контекста на своите моментни виждания. Русия и до момента не е приела членството на България в НАТО и ЕС като суверенен акт на България, а прави опити да го подкопае с пропаганда и наливане на пари в хибридна война. Реториката на невъздържания Жириновски придобива плътни черти с парите от нефт и газ и на територията на Европа. Посланикът на Русия в ЕС Владимир Чижов през 2007-ма година в прав текст изрази начина по който Москва вижда България като член на ЕС – троянски кон, който на практика ще прокарва линията на Москва и ще саботира неизгодни решения на Брюксел за Кремъл, дори и с вето. Това беше и си остава част от стратегията на Путин да отслабва ЕС отвътре и да изгражда отношения от 19 век с “великите сили”, с които да се договаря за сметка на по-малките членове. Членството на страните от Източна Европа в ЕС и НАТО е прието от руснаците като по-малко зло за интересите им, с което те се примиряват, за да могат да поставят червена линия пред членството на страните от бившия СССР във всякакви несанкционирани от Москва съюзи. Създаването на зони на нестабилност от непризнати държави е стратегия на Москва за управление чрез кризи и замразени конфликти. Подобни опити Русия се опитва да прокара и на Балканите, като подкрепата за Белград цели именно това – да отдалечи Сърбия от членство в ЕС и да запази нещо подобно на руски анклав в центъра на Балканския полуостров. Примамката за това се нарича Косово, което дори и руснаците нямат намерение да помагат за връщането му в Сърбия – то е “замразен” конфликт подобно на Приднестровието в Молдова. Сърбия е нужна на Москва като оръжие за натиск срещу България, просто защото стратегическата стойност на държавата, която остана след Милошевич е практически нулева за Москва. За сметка на това, една Сърбия в плен на шовинистични мечти от 19-ти век отлично отговаря на визията на Путин за региона. Това е пореден път в който интересите на Българи и Русия се разминават. Изказването на Путин в Анкара също има своята цел – Русия отдавна се опитва да противопостави България и Турция като страни вътре в НАТО, подобно на съперничеството Гърция – Турция, което според стратези на руския Генщаб следва да се разширява и засилва. В тази връзка е и широко експлоатираната теза за турската заплаха в определени проруски медии. Подобна турска заплаха за България съществува в контекста на обръщането на Анкара към ислямизма и загубите на европейска перспектива, но Русия няма никакво намерение да защитава София, както намекват местните про-руски агенти – тя има свои интереси в региона. Българо-турските отношения в никакъв случай не се нуждаят от руски вектор, а в Брюксел София може да получи повече реална поддръжка за суверенитета и целостта си, отколкото някога е получавала от Русия. На първо място обаче стои максимата – суверенитета на една страна е нейна собствена грижа и задължение. Русия в своята военна доктрина е посочила НАТО за свой основен враг. От това автоматично следва, че Русия вижда в България враг и всякакви приказки за приятелския български народ са просто проява на информационната война. Кремъл отлично си служи с разделянето на понятия като народ и държава, когато иска да внуши на населението на дадена територия, че то се управлява от “хунта”, от която предстои да бъде освободено – от руски войски разбира се. Подобна реторика четем в архивите от 40-те години на 20-ти век, подобна реторика се лее и от устата на наследника на Молотов – Сергей Лавров, и в момента по отношение на Украйна. В този контекст остава единствено непонятно защо 10 години след приемането на България в НАТО, страната продължава да разчита единствено на руска военна техника за защита на въздушния си суверенитет и не е направила нито една реална крачка встрани от политическите декларации за да се сдобие с реални бойни възможности за защита на небето си. Опитите на Русия да се покаже като реален и надежден партньор във военната област за България са чиста пропаганда и незачитане на факта, че България е член на НАТО. След разминаванията в енергийната, политическата и военната област, на чисто битово равнище руснаците разглеждат България като държава, в която могат да се намират в Европа, но да живеят евтино, да общуват с местното население на собствения си език и да получават облаги от престоя си тук – например лесни визи за Шенген. Всяко отклонение от тези очаквания предизвиква раздразнение и претенции в средния руснак, които и през ум не би му минало да има в Австрия, Испания, Франция или където и да е другаде по света. Просто в светогледа на поданиците на Путин “курица не птица и Болгария не заграница” е устойчиво клише, което е време да бъде избито от главите им. Главно защото в България никой не печели от това, че притежателите на руски паспорти се чувстват не просто като гости, а като по-специални гости.

На днешния ден преди 20 години Украйна прави една съдбоносна грешка. Подписва Будапещенския меморандум, с който предава на Русия ядрения си арсенал, който е наследила от разпадналия се СССР. Гаранти по договора, в който Русия се задължава да спазва суверенитета и териториалната цялост на Украйна, са САЩ и Великобритания. Днес, точно 20 години по-късно сме свидетели на нещо, което повтаря дословно думите на Ото фон Бисмарк от 19-ти век – “никой договор, сключен с Русия, не струва дори и хартията, на която е подписан”. Русия погази задължението си да зачита суверенитета и териториалната цялост на Украйна и това не е изолиран акт от последната година. Още през 2004-та година руски агенти правят опит да отровят Виктор Ющенко, който става президент, и оспорват изборите, на които губи про-руския кандидат Виктор Янукович. В крайна сметка Янукович става президент през 2010г. и с подкрепата на Москва започва действия за включване на Киев към ЕАС. Още след края на войната в Грузия през 2008г. Кремъл започва активни действия по инфилтриране на руски агенти в Донецка и Луганска област, както и в Крим. Тези действия показват целенасочена стратегия, а не действие под натиска на обстоятелствата, както излъга Путин в телевизионно интервю. Днес Украйна воюва в национално-освободителна война, в края на която вероятно ще излезе по-силна и единна, макар и без около 7-8% от територията си, което е също успех, като се има предвид какво население живее там. За Русия Крим, и бандитските републики в Донецк и Луганск ще са просто минус в бюджета и кървава язва, подобно на Афганистан и Чечня. Още нещо – всеки ден, в който Крим е в състава на Руската Федерация ще бъде и ден на санкции срещу Русия – тези санкции за по-малко от година имаха съкрушителен ефект. Само след три години сегашното икономическо положение на Москва ще изглежда недостижимо – отдолу.

Има едни хора, които по никакъв начин не са разбрали, че комунизмът в България си е отишъл преди 25 години и на негово място има нещо друго. Тези хора имат и тотална липса на ориентири за това кое е добро и кое зло, кое е смислено и кое е тотална глупост. Тези хора са покрай нас.

За тези хора, влизането на България в ЕС по нищо не се отличава от България във Съвета за Икономическа Взаимопомощ, България като член на НАТО е нещо като повторение на България във Варшавския договор. За тези хора свободна воля е празна дума и за тях схващането, че сме в НАТО и ЕС насила, против волята на “народа” е устойчиво клише. Тези хора се “информират” от меко казано съмнителни източници, профилът им е близо до този на активист на АТАКА (макар, че яростно го отричат) и имат стройна теория за злите чужди сили, които искат да завладеят клетата им родина и да им отнемат спокойния охолен живот, който са имали по време на бай Тошо. Тогава, когато баща/чичо/дядо/лелинчо им са били склададжии/бензинджии/шофьори и встрани от сигурната работа и заплата са можели да си докарват нещо с дребни кражби и измами.

Тези хора, на възраст между 35 и 45 години са вече ментални пенсионери – непригодни за работа, която друг не им е намерил по милост, сменили по 2-3 нискоквалифицирани длъжности на бачкатори и с кръг на познати, който не се е разширил много откак са завършили училище. Много от тези хора не са стъпвали на запад от Калотина, на юг от Кулата и на север от Дунав мост, но са убедени, че политиката на Кремъл е единствено правилната и трябва да бъде адмирирана. Единственото неясно в уравнението е колко подобни субекти живеят тихо или шумно около нас – 2 или 20 процента?