УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Тези дни се навършват 80 години от атентата в Марсилия, при който биват убити сръбския крал Александър I Караджорджевич и френския външен министър Барту, загива и атентаторът Величко Керин – Владо Черноземски. Това видео, озвучено с песен, показва самия атентат.

По повод на годишнината, от ВМРО пускат възпоменателен некролог във в-к Труд, което пък предизвиква френският посланик Ксавие дьо Кабан да прати едно писмо до Красимир Каракачанов, лидер на ВМРО, в което да отрази позицията на посолството и вероятно и на Франция по въпроса “Кой е Владо Черноземски?”. Прави впечатление умерения тон на писмото, но френския дипломат явно е недоволен от факта, че годишнината се отбелязва и Владо Черноземски е определен като “герой”. Той предлага нов поглед към историческите събития, което е и повод за този текст.

Новият поглед върху историческите събития очевидно би направил паралели между крал Александър I Караджорджевич и неговите “наследници” начело на Югославия – Йосип Броз Тито и Слободан Милошевич. По ирония на съдбата, единствено последния получи справедлива историческа оценка и беше подведен под криминална отговорност за деянията си, наречени от световната общност “геноцид и етническо прочистване” срещу хървати и босненци. Подобни деяния са извършени със знанието и по заповед на Александър I срещу българите в Македония в началото на 20 век, като огромна част от тях са прогонени, бити и убивани заради националността и езика си. Самият Александър като престолонаследник е замесен в един изключително срамен епизод с малко момиче, българка. Отзвукът от това деяние на Караджорджевич е огромен, а престъпленията на белградския режим логично срещат съпротивата на ВМРО. Поради липса на Международен наказателен съд в Хага, който да арестува Александър Караджорджевич, то с изпълнението на присъдата му се заема ВМРО. По ирония на съдбата, при атентата загива и домакинът на сръбския крал – френския външен министър Барту. Ирония, защото Франция по онова време е един от най-големите поддръжници на несправедливия Ньойски договор от 1919г., ограбил България и дал български земи на Сърбия, Гърция и Румъния, които пак по ирония на съдбата са победени от България, но оказали се в лагера на победителите и получили като “трофеи” български земи. Договорите на от Ньой, Сен-Жермен и Трианон създават едно изкуствено чудовище, наречено Югославия, което се разпадна с кръв, така както беше създадено и историческата истина изисква това да бъде казано ясно и високо. Кралят на това чудовище бива застигнат от заслужената си съдба (както и наследникът му Милошевич, който умира в затвора) и можем само да изразим съжаление, че заради него са загинали и френски граждани, нямащи вина в престъпленията му. Желателно е, когато Франция празнува края на Първата Световна Война, да се сети и за несправедливостите, които доведоха до логичната Втора Световна Война. Сърбия и Румъния продължават да празнуват края на войната като победа, която те не са извоювали, а им е подарена от френските и британски войници, а Сърбия стои на прага на ЕС, без да си е взела поука от събитията през  20 век, които доведоха до израстването и спукването на тумора, наречен Югославия. Това е нещо, което е желателно да се промени.

От известно време гледам постове и коментари на украинци във Фейсбук, които се оплакват от недостатъчната поддръжка на правителството и по-специално на техните МВР и МО за частите, воюващи на фронта срещу руската агресия. Това вероятно е свързано с факта, че армията и службите на Украйна са изцяло проядени от про-руски агенти, които директно саботират и парализират възможността им да воюват и да се отбраняват, в добавка към повсеместната корупция, наследство от Янукович. Това е нещо, с което самите украинци трябва да се справят, както се изрази един от тях – да проведем лустрация с АК-то.

Украинците също се оплакват и от липсата на явна подкрепа от страна на НАТО и ЕС за каузата им, която да се отличава от дипломатични изказвания и призиви за мир, отправени наедро. Точно тук мога да цитирам/перефразирам Збигнев Бжежински – докато украинците не започнат истинска война срещу окупаторите, не могат да очакват истинска помощ от Запада.

– като начало – Украйна все още не е прекъснала дипломатически отношения с Русия, въпреки обвиненията на Порошенко и Яценюк срещу Кремъл за руска намеса в Донбас. Тези обвинения остават голословни, докато не бъдат подкрепени с реални действия – изгонване на “руските дипломати” и прекъсване на всякакви отношения с агресора. Това е краен ход, но ако в Киев се надяват като не го предприемат да държат конфликта в “приемливи” граници, то явно не са дозряли и за реална западна военна помощ.

– цялостно затваряне на границата с Русия – извън Луганска и Донецка област границата си функционира нормално, дори влаковете Киев-Москва се движат по разписание. Това явно не е в полза на Украйна, доколкото разни сепаратистки тенденции се прокрадват и в Харков, който е огромен град в североизточната част, която Москва би искала също да подпали. Време е украинците да прекратят инфилтрацията, не само на думи и не само в определени участъци на границата.

– започване на реална война, в която да отнемат инициативата от руските окупатори и сепаратистите. Прави впечатление, че засега украинските войски и доброволчески батальони се отбраняват и правят опити просто да сдържат напредването на агресорите, вместо да вземат реални мерки за унищожаването им. Провеждането на настъпателна операция и подривни действия на руска територия (за каквито украинците също имат потенциал) би вдигнало цената за Кремъл и би показало на Запада, че има реални събития, които изискват негова намеса и подкрепа.

– и не на последно място – газа. Украйна трябва да вземе в свои ръце инициативата и не просто да чака кога Русия ще изпълни заплахата си да спре транзита на газ. Освен че не би трябвало да плаща никакви пари на Кремъл за използвания от нея газ (все едно да финансира окупацията си), от Киев следва да поставят искане за 10 млрд. кубични метра годишно (примерно) като репарации и компенсации за причинените вреди от Русия на Украйна в следващите 50 години (примерно). Трябва да вземат инициативата и да прекъснат транзита на газ, ако Москва предприеме мащабен щурм в опит да ги овладее, което ще накара ЕС и НАТО да се задействат в спешен порядък. И тук може да повторим – за Европа спирането на газа е голям проблем, но за Русия това ще е катастрофа. Буквална.

За да сме сигурни, че България ще съществува през 2020г. в сегашните си граници и като член на НАТО и ЕС, а не като част от някакви анти-европейски съюзи, са необходими следните належащи мерки:

– укрепване на армията и стартиране на програма за превъоръжаване. След като повече от две десетилетия проруското лоби успешно блокира превъоръжаването изцяло със западни системи на армията, то сега това е належащо да стане с бързи темпове. Стартиране на закупуване на изтребители още през 2015-та – като начало 18, а в кратки срокове още 18 бройки. Така България би имала поне 24-28 боеготови самолета в две ескадрили и (желателно) две авиобази. В следващите 6-8 години може да се вземе решение и за купуване на още 36-48 бойни самолета, така че общия им брой да стане 72-96 към 2025г, със съответен брой активно летящи на тях пилоти (поне 120-140 часа годишно на човек, за инструктори 180-220). Отделно предстои закупуване на транспортни самолети и хеликоптери, както и на ударни хеликоптери (поне 24-36 машини). Това предполага и мащабна програма за инвестиции в образование на пилоти, инженери и техници, както и изграждане (основен ремонт) на някои от изоставените сега авиобази. С оглед на заплахите, авиобазите в Добрич, Балчик, Равнец и Узунджово (или Чешнегирово) ще трябва да се върнат в строя. Това може да се разглежда и като инвестиция в съответния регион на България, особено ако в базите има ремонтни бази и дейности, както и голям персонал.

– развитие на ПВО-системи, който изцяло да покрият стандартите на НАТО за борба с летящи цели и да заменят сегашните руски образци.

– развитие на мощен флот, приемане в строя на корвети, фрегати и ракетни катери, които заедно с флота на Румъния да са стопиращи спрямо флотилиите на други черноморски държави, не-членуващи в НАТО, а заедно с флота на Турция – да ги превъзхождат числено и като огнево въздействие. Като част от флота може да се развие авиация с наземно базиране, но подчинена на ВМС, която да покрие удачно Черно море. Корпус морска пехота също е необходим. Това би представлявало и превръщане на флота в морско подобие на армията по американски образец.

– развитие на възможности за водене на кибер-войни в целия диапазон на понятието, както и защита на собствените комуникации и кибер-инфраструктура. Доколкото в кибер-пространството понятия като малки и големи военни сили (като численост и огнева мощ) са относителни, България трябва да развие самостоятелни способности да “изключи и блокира” възможностите на всеки агресор срещу нея.

– разширяване на работата на разузнавателните агенции на България срещу анти-европейски сили (държави или терористични образувания), както и фокус на контраразузнаването основно върху заплахи за националната сигурност, идващи отвън. МВР следва да поеме организираната престъпност. ДАНС се разформирова поради непригодност. Целта на контраразузнаването в лицето на една бъдеща Служба за Защита на Констутицията (СЗК) е с оперативни методи физически да противодейства на проникването на чужда агентура и терористи в България, без да се стреми да ги изправя на съд или да събира доказателства за незаконна дейност, което е по-трудна и полицейска работа. Доколкото не става дума за граждани на страни от ЕС, чуждите агенти и терористи могат да бъдат елиминирани дори и физически без правни последици. МВР в борбата с престъпността (организирана и обща) има за цел да задържа нарушителите и да ги предава заедно със събраните доказателства на правосъдието, нещо което е неефективно при терористи, за които наказанията на съда не са стопиращ фактор. Там където има координация на терористични групировки и организирана престъпност, трябва да има и общи действия на МВР и СЗК за пресичането им.

– развитие на сухопътни войски и специални части в адекватна на съвременните реалности численост и въоръжение. Превъоръжаване с модерни образци оръжие и техника.

Развитието на подобна армия вероятно би струвало доста повече от изискваните 2% от БВП на държавите-членки на НАТО за годините до 2020г. Съществува вероятност България като член на НАТО, граничещ с враждебни сили да получи и директна военна помощ, ако я поиска. За целта обаче е нужно страната да приеме адекватна военна доктрина, в която ясно да назове заплахите и начините за неутрализирането им. Това би показало на съюзниците ни, че не сме троянски кон или каца без дъно, а осъзнаваме рисковете и търсим начини да се борим с тях.  Последния подобен опит на МО се провали, заради слабостта на премиера, назначен от изцяло съзнаващия рисковете президент. Съществуват опции и България да получи и технологии и ноу-хау за оръжейни системи и други системи, които да произведе сама за нуждите на армията си – това е инвестиция в икономиката и националната сигурност на страната, която вероятно София може да иска от съюзниците си, ако покаже ангажираност и капацитет да проведе военна реформа и превъоръжаване по адекватен начин. Досегашните хаотични покупки на хеликоптери, фрегати (полу-подарени) и друга техника са пример за неадекватност. Неадекватно е и поведението на основните политически сили към изтребителния конкурс за армията.

Необходимо е да се разбере, че армията не е социална институция и кадровите военни ще трябва да се разделят с много от привилегиите си, които ги превръщат в златни кокошки и де факто спират растежа на въоръжените сили. Решенията за закриване и откриване на поделения и гарнизони следва да се взимат само по военна целесъобразност и аргументи от типа “в региона има висока безработица” не важат. Привилегиите на кадровите военни са удобни за самите тях, но за обществото са бреме и ако пречат на армията да расте, то следва да се махнат. Явно е, че пречат, защото армията в последните 20 години търпи само съкращения и в момента реално трудно може да изпълни сама войскова операция. Ако се наложи назначаването на няколко хиляди нови офицери, вариантът всеки да се пенсионира с 20 брутни заплати накуп е неприемлив за данъкоплатците.

Професионалната армия може да остане в сегашния си вид, но е необходимо да се помисли за увеличението и поне до 50-хилядна численост, която да отразява реалността в Черноморския регион. Създаването на Национална Гвардия (НГ) по примера на САЩ от доброволци-запасняци би дало един резерв от обучени войници и офицери, които имат и цивилна професия и работа и поддържат военна подготовка 4-6 седмици годишно. Това за страна като България, в която вероятно към 2020г. населението няма да надхвърля 6.5 млн. души е удачно решение, доколкото наборната армия може да се определи като отживелица. Може да се възстановят под някаква форма школите за запасни офицери, които да подготвят определен брой младши командири – за армията и НГ. След определен брой години, активните военнослужещи може при желание да се прехвърлят към НГ, и така да продължават да са полезни с военните си умения, като същевременно и работят в цивилния сектор и допринасят за БВП на страната.

За да се случат горните неща е необходима преди всичко ментална промяна в целокупния електорат, населяващ България. Преди всичко забравяне на мантрата “за какво ни е армия, нали НАТО ни пази?” НАТО не е полицейско управление, което пази електората, а военен съюз, в който България е член и съюзник със съответните права и задължения. Едва ли можем да очакваме защита от страни като Португалия, Холандия, Белгия, Люксембург повече, отколкото те могат да очакват от нас. Освен по-малки от България по територия, а някои и по население, тези страни са западния фланг на НАТО, а България, заедно с Румъния и Турция трябва да прикриват надеждно южната част на източния фланг – засега само Турция се справя с това. Участието на България в европейската сигурност може да стане с адекватно вложение в собствената и сигурност – като начало. И както казват руснаците – время пошло!

Един документ, предназначен да служи като визия за националната сигурност, изтече от екипа на военния министър Велизар Шаламанов и предизвика поразителен отзвук. На първо място – активира посочените посочените в него деструктивни медии, обществени организации и обикновени агенти в единна атака срещу МО и Шаламанов, която беше подкрепена и от премиера Близнашки – това като илюстрация на дълбочината на проблема. Документът  в прав текст посочва Русия като заплаха за сигурността на България, посочва и причините за тази заплаха – енергийна зависимост, обвързаност на български групировки (криминални, политически и икономически) с интересите на Кремъл и начините по които тя работи в България. Това очаквано предизвика размърдване в тези групировки – от политическия сектор изпълзяха АТАКА и АБВ, неочакван вероятно за Шаламанов се оказа фактът, че началникът му Близнашки се оказа част от проблема, а не от решението. Медийни кръгове и отделни “журналисти” се “засветиха” и откриха зависимостите си.

Необходимо е да се уточнят няколко неща. Изводите на МО са напълно верни – и по отношение на заплахата, и по отношение на местните и агенти. Не е тайна, че службите за сигурност на България са проядени от про-руски настроени хора (някои вероятно и агенти) и нивото им на надеждност в НАТО е оценено като ниско. Съществуват достатъчно политически и дипломатически оценки за това, а фактът, че човек от организираната престъпност беше назначен за шеф на ДАНС, а после формално оттеглен, не променя факта за липсата на надеждност. Русия е била и продължава да е заплаха за външно-политическата ориентация на България, както и за икономическата и стабилност, която тя подкопава с явни и неявни действия. Кремъл само на думи е показал, че зачита суверенната воля на българите да са част от Западния свят – всъщност България в плановете на Москва не може да е друго освен Задунайская губерния или 16-та република.

Поради факта, че историческата памет на повечето про-руски агенти в България е къса, важно е да уточним няколко факта:

– Русия отказва да признае Съединението на Княжество България и Източна Румелия поради факта че не е съгласувано (разрешено) от нея и укрепва авторитета на княз Александър I Батенберг, който имперския двор разглежда като пионка, която да слуша руските наместници като Ернрот и Каулбарс. Русия подтиква Турция да нападне България за да възстанови “статуквото”, а след отказа на Високата порта, с тази задача се заема…Сърбия.

– Русия вдъхновява и плаща за бунтове и размирици в гарнизоните Русе и Силистра, които да доведат до падане на правителството и окупация на Княжеството. Свидетелства за това има в книгата “Авантюрите на руския царизъм в България” издадена в краткия период, когато болшевиките заявяват отказ от имперска политика и отварят царските архиви за прочит.

– Русия воюва срещу България през Първата Световна Война и прави опит да я окупира с войски през 1916г. Този опит е провален от блестящата победа на командваната от ген. Иван Колев българска армия, която разгромява руснаците в Добруджа през септември 1916-та. За жалост, едва ли има останали много офицери като този генерал в българското МО сто години по-късно. Победата на българската армия спестява на България още едно “освобождение”, а поражението на Русия и излизането и от войната през 1917-та спестяват откъсване на големи територии (освен откъснатите от Гърция, Румъния и Сърбия) в полза на руския имперски интерес, който през 1912г. формулира интересите на Русия в една бъдеща световна война като овладяване на Проливите и създаване на сухопътен плацдарм под руско управление. Руски кораби обстрелват Варна.

– Съществуват достатъчно доказателства, че хората извършили атентата в Света Неделя през 1924г. са обучени, финансирани и изпратени от Москва.

– През цялото време, когато СССР и Германия воюват през Втората Световна Война, България запазва неутралитет спрямо Москва и дори поддържа дипломатически отношения със Сталин. На отказа на цар Борис да прекъсне тези отношения и да изпрати войски на Източния фронт (което кара Хитлер да го нарича нелоялен съюзник) Кремъл отговаря с инфилтрация на диверсанти и поддръжка на нелегално анти-държавно подривно движение. Посолството на СССР в София е единственото в държава от Остта и като такова инфилтрира агенти и диверсанти непрекъснато. В момента, когато Сталин решава, че тази мимикрия вече е неудобна и войските му са на Дунав, на 5 септември 1944 г, преди точно 70 години, обявява война на България, за да може да я окупира и заграби. Резултатът – окупация и комунистически режим, който продължава в някои свои форми и досега.

Като се имат в предвид тези враждебни руски действия в миналото, и правейки анализ на действията на Владимир Путин от 2005-та досега може да се извлече следния извод – Кремъл няма никаква полза от просперираща и независима България. Част от стратегията на Москва е да покаже на “големите” страни в ЕС, че Източна Европа и в частност България е огнище на проблеми (които генерира местната агентура), приемането на тези страни в ЕС е грешка и само Русия може да налага там ред. С помощта на слаби и корумпирани лидери като Саркози, Оланд и Берлускони, лишени от визия и в плен на тесни интереси, за Путин е лесно да прокара тази визия и да се договаря поотделно с “охранените котки” на ЕС. Нерешителността на сегашния обитател на Белия дом само засилва този проблем. За Кремъл няма да представлява никаква пречка предизвикването на бунтове в България с “прозрачен” мотив като спиране на газа например, което после директно да експонира в етнически метежи – Москва излъчи индикации, че до 1990-та е била гарант на териториалната цялост на НРБ, но сега не е такъв. Това (встрани от очевидния факт, че е така) е напомняне, че царя в Кремъл може да не възрази и да окуражи набралия сила новоизбран анадолски султан да предяви искания към България. Какви искания? Каквито му хрумнат. Все пак Турция в желанието си да свали режима на Башар Асад (не заради сирийците), директно подкрепяше (и вероятно и сега го прави) терористите от Ислямска държава, която ползва и срещу кюрдите. За България може да се окаже съдбоносен дори един негласен съюз между загубилата евро-перспектива Турция и попадналата в изолация Русия. Това са двете анти-европейски сили, заради които България трябва да инвестира в армия и отбрана много повече от 2% от БВП годишно – просто защото през последните 25 години не направи нищо за националната си сигурност.

Един незнаен руски войник стана известен след смъртта си – нищо необичайно, имало е и вероятно ще има още много като него, ако Путин продължи да изпраща хора на смърт. В случая обаче Леонид Кичаткин от Псковската десантна дивизия пристигна при жена си Оксана в ковчег от Украйна, а Русия официално отрича да го е пращала там. Подобни казуси се появават и в Дагестан, където формално уволнени от МВР местни се изпращат в Донбас, откъдето се връщат в като груз 200 – това повдига въпроси, на които Кремъл реагира по най-дебилния начин – с отричане на очевидни факти.

Все пак Кичаткин, загинал месец преди да навърши 30 години, има повече “късмет” от други свои бойни другари, заровени в незнайни ями в Източна Украйна – все пак ще има гроб и кръст с името си в града в който живеят близките му. Той, подобно на другите, няма да знае защо точно е умрял, но това в Русия имат привилегията да знаят малко хора – за другите има жестока рашистка пропаганда, която промива мозъците им.

Новата атака на руските войски в Южна Украйна, засега спряна при Новоазовск, има една ясна цел – да овладее Мариупол и да отвори плацдарм към Одеса и Приднестровието, както и да установи сухопътна връзка с окупирания Крим, където нещата не изглеждат розови, а мост през Керченския пролив не се очертава да има в близките пет години. За ЕС е от изключителна важност да отговори на тази военна агресия, като предостави всевъзможна помощ на Украйна – политическа, икономическа и най-вече военна и разузнавателна – достатъчно оръжие и екипировка, така че влизането в Донбас на руските части да се превърне за тях в катастрофа, по-тежка и от Афганистан. Това е задача, която може да реши политик от типа на Маккейн, а не Обама, както и политици подобни на Чърчил в Европа през 40-те, а не на Чембърлейн. Такива засега няма, но има доста хора, готови да приемат руските условия и да поизлъскат имиджа на Путин, като считат, че той е нещо повече от Слободан Милошевич или Моамар Кадафи. Новина ще бъде, когато европейски лидер публично го нарече убиец, какъвто той е.

След като преди няколко дни виден политически опортюнист като Соломон Паси обяви излизането си от НДСВ, то и за слепите стана ясно, че тази организация, която загуби смисъл още с излизането на Симеон Сакскобургготски от председателския и пост, вече е мъртва окончателно. Дошъл на власт с носталгията на поколения българи по цар Борис III, някои от които дори помнеха времето отпреди 1944-та, неговият син Симеон не успя да докаже едно – че заслужава повече да е Симеон II, отколкото просто Симеон Борисов. За мен “човекът от Мадрид” винаги е бил нещо повече от политик, докато не реши да влезе в тази политика и да капитализира реномето на баща си и очакванията на българите към себе си за “повече Европа”. За съжаление, Симеон Сакскобургготски се доказа повече като внук на Фердинанд, отколкото като син на Борис. В нито един момент царят не показа, че владее кохортата от царедворци, наречена парламентарна група на НДСВ. Докато проправи пътя към несменяемото, почти десетилетно окопаване на ДПС във изпълнителната власт, Симеон периодично ставаше и жертва на изнудвачи от собствената си партия, която се превърна в обикновенно сборище на клиентелисти. Освен Кошлуков, Севлиевски и сие, които капитализираха това, че почти бутнаха правителството на НДСВ през 2005-та, министри като Свинаров, Близнаков и Цонев превърнаха МО в агенция за недвижими имоти и огнище на далавери, резултата от което се вижда днес в боеспособността на армията. Мандатоносителката Весела Драганова и нейната “партия на българските жени” остана в историята като печеливша от най-голямата политическа лотария, надмината може би само от Волен Сидеров, но това е друга тема. Самият Симеон използва пребиваването си във властта за уреждане на свои лични имотни въпроси, както подобава повече на един Борисов, а не на Сакс-Кобург-Готски. Лош вкус остави и продажбата на ордените на Фердинанд на търг в Лондон – все пак един цар, пък макар и бивш, би трябвало да знае, че някои неща не се продават. Или поне не за пари.

С право може да се каже, че НДСВ залезе още щом нейния Франкенщайн – бодигардът Борисов би всички на изборите през 2009-та и измести Симеон в ролята на спасител на народа. Поради факта, че преди Симеон, е бил и охрана на Тодор Живков, той успя да съвмести в себе си един рядък образ – на народния цар, така чакан от народа. Сакскобургготски се видя детрониран от собсвения си оръженосец, една далеч не толкова рядка история на Балканите, а пък и в Европа. НДСВ изпадна в будна кома, заместена от далеч по-успешния (за замесените в него) проект ГЕРБ. На Соломон Паси му трябваха 5 години, за да проумее очевидното. Но той е прав – време е НДСВ да се разпусне и формално и да се погребе. Сегашното и битие прилича на престоя на Георги Димитров в мавзолея.

След като изтече почти седмица от свалянето на малайзийския самолет над Източна Украйна, няколко неща станаха ясни:

1. Путин окончателно загуби репутацията си на държавен лидер и сега просто е едно копие на Муамар Кадафи – бясно куче, което светът се чуди как да озапти.

2. Самият Путин осъзна сериозността на положението си и в каква дупка вкарва Русия и е изплашен не на шега – дотам, че да излъчва среднощни пресконференции с оправдания. В желанието си да се отърве от клеймото убиец, лепнато му от медиите в целия свят, той направи изявление, което показва, че е готов на отстъпки – опита се да хвърли вината върху властите в Киев, като каза, че те отговарят за всичко върху територията на Украйна. Когато обвиниш така властите на една страна, ти показваш, че те са легитимни – иначе не би трябвало да искаш да носят отговорност. Така, Путин заяви пред цял цвят, че републиките ДНР и ЛНР са незаконни формирования и техните “лидери” са обикновени терористи, безчинстващи на украинска територия.

3. Путин се надява да получи признание за окупацията на Крим и вдигане на санкциите, като в замяна спре подкрепата си за терористите в Украйна.

Това не бива да се допуска – Путин не трябва да получава никакви възможности за достоен изход, това би му помогнало да остане на власт, а властта му ще е все по-кървава. Санкциите трябва да се затегнат, докато Русия не стигне нивото на СССР от 1991г. – това е единствения начин за успех срещу азиатската империя на злото. Това е и шанс за самите руснаци да заживеят в нормална държава.

Днес е 22 юни, сакрална дата в комунистическата пропаганда, която днес с пълна сила се възражда в днешна Русия, която се гордее с наследството на СССР и не дава вид да изпитва срам и неудобство за престъпленията му. След отнемането на Крим от Украйна, което може да се сравни с окупацията на Судетите от Хитлер, днес пред наследника му в Кремъл стои въпросът – как да нападне Украйна без да бъде заклеймен като агресор. Всички опити да провокира властите в Киев на рисковани и авантюристични стъпки засега срещат неуспех, а военната операция в Донбас явно не протича по руски сценарий – гинат повече сепаратисти, отколкото мирни хора, и се налага да се пращат и танкове и бронирани машини в добавка към маскираните колорадски бандити, наричащи се “стрелковци”. Това поставя пред Путин шахматната ситуация “цайтнот”, която той не може да разреши с шахматни методи и се налага да прибегне до кървави и добре изпитани от войната срещу Чечня – явно само твърдата реакция на САЩ и ЕС досега го карат да се замисли как това да стане по-малко брутално.

Русия окончателно загуби имиджа си на цивилизована страна – по-малко от половин година след Олимпиадата в Сочи, вече никой не я помни и споменава освен като пример за корупция и разсипия. Заради този личен проект на Путин бяха похарчени около 50 млрд. евро, сега за новият му проект – “резерват Крим”, носещ в Русия гордото прозвище “Крим-наш”, ще се похарчат вероятно в пъти повече. Въпросът, който стои пред руснаците е колко такива камъка могат да имат на врата си преди да потънат подобно на СССР преди 20 години.

Една друга аналогия се набива в очи – между края на Първата световна война (разпалена с активното участие на Русия) през 1918-та и активната намеса на СССР във Втората световна война през 1941г. минават точно 23 години. Толкова години минаха и от разпада на СССР през 1991г., който беляза края на Студената война. Има много общо между Русия през 1918-та и СССР от 1991-ва, както и между СССР от 1941-ва и Русия от 2014-та. Най-напред в очи се набива примитивната реторика на кремълските идеолози – ядрени заплахи и заплахи със спиране на газа в тръбите към Европа. Русия не е в състояние да предложи нищо като цивилизационен избор на страните между себе си и ЕС освен бой, студ и глад и тя не се свени да го предлага. Използването на природния газ като оръжие явно налага това оръжие да бъде отнето от ръцете на Русия и да се поправи грешката от 1991-ва, когато победения СССР не беше принуден да се разоръжи и признае поражението си. Сега червената чума на рашизма се надига отново с ръмжене и всякакви отстъпки пред нея правят една бъдеща война в Европа все по-вероятна. Така както Германия успя за 20 години да стане Трети райх, от трупа на Съветския съюз изпълзя агресивната Русия, която иска за себе си едно – територии и подчинени народи, точно както го е искала и през 19 век. Желанието на Кремъл е да отслаби Европейския съюз отвътре (по модела, по който Западния свят отслаби СССР) и да провокира нестабилност в отделни страни за да го покаже като провален проект, и ако може – да провокира разпада му. Тук нашата роля е да се противопоставим на всички руски планове – на първо място – като ги разобличим и отхвърлим. За да не се налага да воюваме със зелени човечета, които идват да освобождават Варна и Поморие от българите.