УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Наглостта на руската “дипломация” отново удари в лицето българите и в това няма нищо чудно. Чудна е реакцията на България на различни нива – институционално, медийно и гражданско.

На ниво институции МВнР се оплете в признания-обяснения-напомняния и увъртания, вместо ясно и в две изречения да заяви на ведомството на Лавров, че:

• армията на СССР се счита за окупаторска, а не освободителна, не само в България, а в цяла Европа.
• Режимът на Сталин по-нищо не се отличава от този на Хитлер и доказателствата за това изобилстват от 1939-41г. НКВД лови и предава на Гестапо немски комунисти и евреи, за да затвърди дружбата между Германия на Хитлер и СССР на Сталин и да подобри расовата чистота (потвърдено документално).

Президентът смотолеви нещо за провокации, а най-смисления коментар беше на Румяна Бъчварова във Фейсбук – ако Русия иска да изтрие всички добри отношения, да продължава все така.

На медийно ниво реакциите бяха по-адекватни, особено коментара на Иван Бедров в Дойче веле, както и няколко текста в Дневник. Рашистките сайтове засега се ослушват и явно чакат опорни точки от Москва, които да обяснят новата мантра за “съветската армия, освободителка на евреите”.

На гражданско ниво коментарите във Фейсбук и Туитър са съкрушителни за репутацията на фашисткия режим в Кремъл, ако може да се смята, че бандата на Путин има някаква останала репутация, освен тази на убийци и окупатори. Само крайни дегенерати остават да вярват безрезервно на кремълската пропаганда, и в този смисъл тя върши работа – разсейва всички съмнения за това, че става въпрос за една дивашка азиатска сатрапия.

В последната година изявленията на Толстой (ще си купим България), на Дугин (който е против Путин е идиот) и Захарова (ние спасихме евреите) дават ясна представа за степента на деградация и оскотяване, до която е стигнало т.нар. руско общество. Връх на нахалството беше изявлението на самия Путин за кирилицата, която според една по-ранна руска теория била измислена от Ленин, а според последните данни на Кремъл била от …. македонските земи. Държава, в която някакъв лунатик слага надпис на магазините си “вход за педерасти забранен”, а цяла една област-република се управлява по законите на Шериата с мълчаливото одобрение на главния диктатор – тази държава не може да се счита за цивилизована и нормална.

Въпросът тук е и за обтекаемата позиция на т.нар. Организация “Шалом”, която не пропуска да вмени на българското общество някаква имагинерна вина за неспасените евреи от Беломорието и Македония. Всички исторически аргументи и факти се разбиват пред наивния и глупав въпрос – ама защо не спасихте и ония там евреи? Със същия успех могат да държат България отговорна и за смъртта на евреите от Австрия, Унгария, и самата Германия – а защо не и за всичките 6 милиона евреи? България е безусловно виновна, че не ги е спасила, според горната малоумна теория. Никой не обвинява Румъния и Унгария за съдбата на техните евреи – те минават под общия знаменател убити от Хитлер. В този ред на мисли, ако и българските евреи бяха заминали по етапен ред след тези от Беломорието и Македония, никаква съветска армия (която в това време изпраща подводници срещу български кораби в Черно море, превозващи евреи към Палестина) нямаше да ги спаси. България щеше да е една от 30-те страни в Европа, които не са спасили евреите и никой нямаше да има никакви претенции.

Цялата история с евреите през ВСВ дава аргументи на палячовците от БЮРМ да наричат българите фашисти и да търсят оправдание и аргументи за комунистическите си залитания и извинение за Стокхолмския синдром по отношение на чудовището Югославия и неговия наследник Сърбия. Едно от условията към Заев и Скопие следва да е демонтаж и затваряна на всички паметници и музеи, славещи комунизма, титовизма и т.нар. “македонска антифашистка борба” – това са анти-български измислици, с които Македония няма място в Европа. Подобна позиция следва да се покаже и на Белград, доколкото сега сърбите са в позиция да молят и търсят подкрепа за ЕС, което не трябва да идва даром – Сърбия трябва да признае изцяло българския характер на Македония и да се извини за престъпленията си през 20 век срещу българите.

Днес тествах електромобилите на Spark.bg – рент-а-кар с иновативната (за България) идея да предлага наем на е-коли. Впечатлението от колата ми е отлично – малка, компактна и тиха. Отличително качество на всички е-коли е тишината – във и около тях. Можете да давате газ, пардон ток, колкото искате с педала докрай, характерното ръмжене или гъргорене на ДВГ няма да се чуе. Да караме подред:

• за да има смисъл цялата услуга, коли трябва да могат да се оставят не само в Синя и Зелена зона, а и в цяла София, на точно обозначени места-зони-паркинги. Засега, докато колите са малко, ограничението за Синя и Зелена зона може би има смисъл, но град като София има нужда от поне 150-200 подобни коли, за да може това да не е бутикова услуга тип “панорамно возене за кеф”, а реален заместител на личен автомобил и таксита – каквато е целта.
• Сегашната система на таксуване – първоначална такса за 10 минути и после такса на минута може да изглежда ясна и проста, но има потенциал да отблъсне много хора, които не биха искали да плащат затова, че седят в задръстване, например. Системата може да отчита кога колата се движи и кога стои на място и би имало смисъл таксата за престой да е по-малка. Също така – заслужава си да се помисли и за някакъв вариант в който колата е резервирана за определен срок между две карания, но не се кара – това би било удобство за клиентите. Конкретния ценови модел вероятно ще бъде налучкан, аз давам идеи. Ясно е, че се търси максимално “уплътняване” на времето и минимален престой, но някои неща могат да имат и стопиращ ефект.
• Заслужава си да се изградят ударно (от общината или от частни компании с общинско съдействие) голям брой зарядни станции по улиците и особено по места, където колите обичайно стоят – молове, големи магазини, ресторанти.
• Чудесна идея ще е това да не остане единствената компания за споделени е-автомобили, за да не започнат да искат преференции от общината от монополната си позиция.
• Подобен тип услуга трябва максимално бързо да се разпространи в цялата страна – това означава държавен ангажимент за (подпомагане на) изграждането на зарядни станции – може да се планира още с изграждането на нови магистрали и пътища, както и при ремонта им. Трябва да има и вариант да се заменят колите на тези зарядни станции по пътищата – както някога са се заменяли уморените коне с отпочинали от пощенските екипажи, така човек трябва да може да стигне до Бургас-Варна-Русе без да прекарва часове по пътищата в чакане да се зареди.
• Дори и да не се предвиди човек да пътува дълги часове по пътищата с е-кола, би трябвало в областните градове и още десетина по-големи населени места да се появят подобни услуги, които да са под шапката на едно приложение, а не да се налага инсталиране на ново всеки път.
• Не зная как е решен въпроса със свършването на батерията по време на път и далеч от зарядна станция – би трябвало да има толеранс в този казус, защото в противен случай хората бързо ще загубят ентусиазъм.

В последните седмици съм на тема избор на кола и след като получих оферта за пет годишен автомобил за близо 24 хиляди лева, реших да видя новите оферти на коли в този ценови сегмент – между 20 и 30 хиляди лева с ДДС. Има доста читави модели с малки двигатели и нисък разход, които биха били по-евтини с между 4 и 6 хиляди лева, ако държавата не се беше  засилила да повишава събираемостта на ДДС и да не позволява на фирмите при облекчени условия да си връщат този данък. Ясно е желанието на чиновниците да събират повече пари, които после държавата да раздава на групи хора, зависими от дотациите. Особено настървено това желание се демонстрира от Владислав Горанов с подкрепата на Борисов – най-изявените трубадури на мантрата “борба с контрабандата и по-високи приходи в бюджета”. Няма да оспорвам тази теза, но ще посоча, че в сегашната ситуация фирмите нямат никакво желание за обновяване на автопарка и инвестиране в нови коли – всички мениджъри знаят, че ако поискат връщане на ДДС за кола, това означава неминуемо данъчна ревизия с всички последици и загуби от това. Затова се купуват коли “нов внос” на 5-10 години с всички последици от това – социални, здравни и екологични. Очевидно е, че няма как да имате омлет, без да счупите яйцето. Казано така, че и помпиера-премиер да го разбере – по новите магистрали може да има масово нови коли само ако държавата предприеме реални мерки в тази насока и спре с пожелателните стратегии в бъдеще време. Една от тези мерки ще е да направи покупката на нова кола по-привлекателна чрез връщане на ДДС за фирмите, които сега са принуждавани да се отказват от това. Това ще има изсветляващ ефект върху автомобилния бранш, доколкото сега доста от внесените втора ръка коли по автоборсите са де факто сив внос на занижени цени. Подновяването на автомобилния парк ще има и добър ефект за екологията и здравето на хората, особено в големите градове и особено в зимните месеци с ниско атмосферно налягане и мъгли. Това може да доведе и до по-малки разходи за здравеопазване и по-добро качество на живота, което данъкоплатците да оценят.

Чисто икономически, преди в България да започнат да се продават 80-100 хиляди нови автомобила годишно, ще е чиста фантазия да се очаква някой голям производител да направи дори нещо подобно на линия за сглобяване на един-два модела (злополучния опит на Гриша Ганчев не се брои за успешен), камо ли цял завод за производство на автомобили.

Ето как държавата би могла да се намеси позитивно в този процес:

• улесняване на ЮЛ, регистрирани по ДДС, да си получават обратно данъка (или дори 75% от него). Това може да се направи за целеви период от примерно 10 години напред, с цел – снижаване на възрастта на автопарка от сегашните средно 18 до приемливите под 8-10 години.
• стимулиране на вносителите да предлагат гъвкави схеми на оперативен и финансов лизинг с цел пазара на коли втора ръка да се “захранва” от коли, които не са внос от други страни, а са били купени като нови в България. Така, ако фирмите са стимулирани на около 5 години да обновяват автопарка си посредством лизинга и ДДС, за около две петилетки може да се постигне добър резултат в подмладяването на автопарка. Доколкото официалните вносители поддържат свои сервизи и внос на части, а новите коли гаранционно се поддържат от тях, това може да има и ефекта на изсветляване на цял един сектор на ремонти и внос на съмнителни (като произход и качество) авточасти, което да компенсира спада от приходите в ДДС на нови коли.
• друг начин за засилване на покупките на нови коли е държавата да стимулира вносителите на нови да изкупуват най-старите возила – тези на над 10 години, които в момента често не се приемат въобще. Целта на това изкупуване следва не да е последваща продажба, а заводско рециклиране и унищожаване на тези автомобили.
• финансирането на тези мерки може да дойде, чрез повишаване на данъка за стари коли и понижаването му за нови – особено стари коли без катализатори и поне стандарт Евро 4.

Така през точно три мерки – връщане на ДДС, лизингови улеснения и изкупуване на стари коли, може да се спре и обърне устойчивия тренд на закупуване на стари коли вместо нови. Това би имало дълготраен ефект – социално-икономически, екологичен и най-вече – медицински.

През последните дни излезе новината, че Ryanair отменят стотици полети в следващите 6 седмици, като това ще засегне хиляди пътници по дестинации в цяла Европа. Причината за това е тривиална – най-бързорастящата и с най-голям авиопарк авиокомпания в Европа има трудности с това да задържа екипажите си. Казано накратко – няма пилоти, които да летят по маршрутите. Като се има предвид, че средно самолет на лоу-кост превозвач прави средно между 6 и 8 полета дневно с продължителност 1.5-2 часа, т.е. една машина е във въздуха 10-12 часа, понякога и над 15 часа. Изискването за един пилот е да прави не повече от 100 часа месечно и 900 часа годишно, което изисква от Райънер да поддържа поне по 5-6 екипажа за всяка налична машина, за да може да изпълнява разписанието си. Това важи и за другите авиокомпании, които усещат ръста на въздушните превози и осезаемия натиск на азиатските си конкуренти. Особено в сегмента пилоти и особено командири на самолети, авиокомпаниите от Залива и Китай често пъти са несравнимо по-добър избор от европейските такива. Според някои проучвания, до 2025г. недостигът в световен мащаб на пилоти за най-масовия тип граждански самолети – Boeing 737 и Airbus от серията A318-А321 ще бъде от порядъка на 30 хиляди души.

В тази ситуация България би могла и да спечели, ако инвестира в образованието на подобни кадри. И още по-добра инвестиция би могла да е, ако подобен Институт, или Висше политехническо училище за транспорт или Не-е-важно-как-ще-се-нарече бъде позиционирано във Видин. Причините за това са няколко, отвъд моя сантимент към родния град на жена ми.
Видин е с перфектна локация – на брега на плавателна река, има жп-връзка с Румъния, а някой ден ще има и със Сърбия – въпрос на време е да се свържат българската и сръбската жп-мрежи при Брегово-Неготин. В добавка, до Видин все още съществува, макар и само като писта, бившето летище Видин. С държавно гарантирана инвестиция в рамките на няколко милиона това летище може да отвори отново и да приема полети, както и да служи за база за обучение за пилоти. Един Институт за въздушен, воден, железопътен и шосеен транспорт може да е точно на мястото си там. Така Видин може да получи ВУЗ и свързаните с това привилегии и развитие, поток от млади хора и т.н.

Видин е и символ на неглижирането на цял един регион от страна на централните власти и подобна подпомогната от държавата инициатива ще е знакова. Последиците ще се усетят далеч след мандата на правителството, което я направи, но затова и държавното управление е подчинено на дългосрочни принципи.

За да се фокусираме на летателното обучение, може да отбележим – цената на която един младеж може да се сдобие със CPL (Commercial Pilot License) варира между 35 и 60 хиляди евро – непосилна сума, ако семейството му не я отдели. За банков заем също е трудно да се говори в такъв размер, а ако един човек започне да лети на 25-30-годишна възраст, то може да има пълноценна кариера поне 30-35 години в авиацията, със средна годишна заплата доста над 30 хиляди евро. За него няма да е проблем след време да изплати обучението си дори в двоен размер – т.е. де факто да финансира други двама бъдещи пилоти. Освен пилоти, нуждата от кабинен персонал, наземен персонал и други позиции също ще расте.

Не виждам никакъв смисъл в София да има Транспортно училище – ВТУ Тодор Каблешков, бившето ПЖИ. Съвсем успешно то може да се измести във Видин и там да получи развитие като пълноценен ВУЗ, вместо да събира студенти в 5 класирания просто за да запълни поръчката си. Другите ВУЗ-ове, които предлагат “транспортни” специалности – Техническите университети в София, Пловдив, Габрово и Русе, също могат да спечелят от подобна синергия, както и ВВМУ във Варна и Факултет Авиационен в Долна Митрополия.

Не е задължително подобен Институт или Център да дава дипломи за бакалаври или магистри – важно е от там да излизат реално добре обучени специалисти – пилоти, капитани на кораби, локомотивни машинисти, техници и т.н. – хора с реални професии. Би могло да се договори с голяма авиокомпания да направи свой център за обучение, около който държавата да оформи клъстър с други близки специалности.

И не на последно място – съживяването на летище Видин може да се окаже също толкова успешен ход за свързване с останалите региони на страната, както и дълго отлагания скоростен път и тунел под Петрохан. Не вместо, а заедно с тях, може да превърне региона в успешен пример за държавна политика, произвеждащ нужни кадри, а не безработни и безхаберни хора.

Като човек с вече две петилетки стаж в най-старата, най-голямата и най-най-най социална мрежа – Facebook.com в началото недооцених потенциала на тази нова реалност да промени начина на общуване, но картината започна да се избистря към 2012-2013-та, когато вече бях научил много неща за “приятели”, които явно не съм познавал добре. Така и някои хора вероятно са научили нови неща за мен и възгледите ми, които не са им понесли.

След агресията на Русия срещу Украйна нещата във Фейсбук се промениха кардинално – той се превърна в арена на информационна война и пропаганда, в която добрите (Западът) и лошите (разни ислямисти и диктатори) получиха еднаква възможност за изява. Един от недостатъците на демокрацията е, че дава на враговете си силни оръжия срещу нея. Групички от самотни идиоти, сеещи конспирация и пропаганда, намериха нов, по-ефективен канал за комуникация и често  попадаха и попадат в новинарския поток на абсолютно случайни за тях хора. Така анонимни фигури вследствие на случайни събития, придобиха база данни от “приятели” 5000 души (профила) и хаотичните им размисли се радват на широка популярност, сравнима с тази на журналистите от пред-дигиталната ера. Докато писанията на един журналист, с цялата условност на понятието цензура, все пак минаваха проверка и одобрение от редактори преди да бъдат публикувани, при фейсбук-знаменистостите няма никаква цедка и те облъчват аудиторията си със словесна чалга – често в рамките на едно-две изречения. Преди десетина години за да откриеш конспиративни теории и глупави “исторически” писания с налудни изводи беше необходимо да ги потърсиш през Google.com. Facebook направи така, че глупостите вече сами намират аудиторията си, която пасивно ги поглъща – страници в подкрепа на социализма, комунизма и т.н., както и групи, в които малък брой неуравновесени хора задават тренда и посоката на коментарите.

За 85% от потребителите Фейсбук си е заместител на телевизиите – не коментират нищо, рядко харесват или споделят картинки и мъдри мисли, към които обикновено не добавят никакъв коментар. Това е традиционната аудитория на разни сапунени сериали, риалити формати и телевизионни шоута – хората, които възприемат социалните мрежи по същия пасивен начин, по който бабите им са слушали радио, а майките им са гледали телевизия.

Сред останалите 15% активни потребители на социалните мрежи има и 1-2% тролове, които не публикуват качествено съдържание или собствени мисли, а споделят чужди такива, задължително в осмиващ и негативен контекст. Познати от форумите на медии от епохата преди Фейсбук, те добиха нова сила в социалните мрежи, а някои и започнаха да получават пари за това. Както винаги, “лошите” първи се усетиха за тази сила и наеха троловете в пропагандата си. ИДИЛ и Кремъл са христоматиен пример как целенасочена манипулативно поднасяна дезинформация успява да превърне широки маси от хора в зомбирана биомаса.

Интернет и фейсбук промениха средата, в която хората получават информация – информационния и новинарски поток вече не “тече” отгоре-надолу – медии към зрители и читатели, а медиите се борят за вниманието на аудиторията не само с други медии, но и с немедийни (дез)информационни източници, които имат доста обтекаемо отношение към фактите. Нещо повече, самите потребители вече са и източници на информация и често медиите падат в капана на измислиците и фалшивите новини. През Фейсбук вече е възможно да се намерят поддръжници на всяка теория, а с Photoshop се манипулират снимки и документи, които в реалността са тотално различни. Фабрикуването на “македонска нация” е христоматиен пример за творческо ползване на технологии, които да създават усещане за паралелна реалност.

Една от най-ярките промени във Фейсбук е политиката за блокиране и деактивиране на профили въз основа на доклади на групи потребители, често пъти организирани на тролски принцип. Така се получи, че различни лидери на мнение бяха принудени да изпращат сканирани документи, за да докажат, че са реални личности (изискване на Цукърбърг е всеки профил да е на съществуващ човек), други получиха временни или постоянни забрани на акаунтите си заради публикуване на неща, които по някакъв абсолютно непрозрачен начин бяха квалифицирани от някакви анонимни цензори-редактори за противоречащи на “общите правила на Фейсбук”.

Така, през далечната вече 2015-та беше забранен първият ми акаунт – Ptr Gvrlv. Получих искане да верифицирам, че това е името с което съм познат в обществото, което аз естествено не направих – ако започнем масово да изпращаме документи на Цукърбърг, то Четвъртия райх вече е дошъл. Тогава реанимирах един мой спящ акаунт, който почти бях забравил, но това мо помогна да не търся отново хора и мнения, които бях свикнал да чета. В това време вълната от докладвания и блокирания достигна много други хора и все по-често виждах някой да пише в компанията на два-три други свои акаунта – елегантен начин да заобиколиш блокировките. Първо го видях в руско-езичния сегмент на Фейсбук, където явно троловете и цензурата се бяха развихрили по-свирепо и по-рано. Парадоксално, но правилата на Фейсбук на първо място облагодетелстваха про-руските и про-путински акаунти и тролове, които бързо се организираха и придадоха почти легитимен вид на пропагандата си. Наскоро обаче видях, че рейдърските акции по блокиране на акаунти и профили вече са и масово явление в българския Фейсбук и това ме кара да вярвам, че сме в началото на нова фаза в интернет (само)регулациите, които ще лишат рашистката и ислямистка (и всяка анти-демократична пропаганда) от нейните оръжия в социалните мрежи, или самите социални мрежи ще отстъпят пред нови форми на комуникация. Скоро – докъм 2020г. Дотогава – правете си резервни акаунти.

Наскоро прочетох един текст на Владо Панев, съпредседател на Зелените, една от малкото партии, които като цяло считам за нормални и нужни, макар и да не съм склонен да гласувам за тях. Панев е голям пътешественик и явно ме води с няколко обиколки в моята цел да обиколя всички страни по света. Последното му пътешествие в Африка е довело до текста, публикуван в Терминал3. Идеята му накратко е ясна – с активна политика, ЕС и България в частност може да привлича от Африка и от Азия умни, кадърни и работливи хора, вместо да чака и да прибира тези, които лодките на трафикантите изсипят по бреговете на Италия, Испания и Гърция.

Аз отдавна си мислех за образователна институция, която да обучава хора в някои от най-разпространените азиатски и африкански езици – причината е проста – ако ролята на Азия и Африка като брой население, икономика, политическа тежест нараства, то общуването с тези хора през своеобразни lingua franca като английски, френски, испански и т.н. може би е добро като заместител, но никога няма да замести истинското знание на местен език. За в бъдеще, много български дипломати, военни, търговци ще имат нужда от познания по езици като урду, суахили, бенгали, малайски, виетнамски, тай, зулу и т.н. Може и да звучи смешно, но днес на българската граница идват хора, говорещи тези езици и ДАНС често не може да ги разпита. Или често намира техен сънародник, който превежда не това, което трябва, а това което иска да бъде чуто. Българите през 20-ти век учиха руски и английски, през 19-ти са владеели турски, влашки, сръбски и гръцки като част от усилията да са адекватни на заобикалящата среда. През 21 век тия усилия ще включват и знанието на езици като горе изброените.

Тук разбира се не предлагам тези езици да се изучават широко в училищата, макар, че създаването на паралелки и профилирани гимназии с разширено изучаване на японски, китайски (традиционен говорим), корейски, хинди, арабски и фарси изглежда адекватно – ако се погледне броя на световното население, говорещо тези езици, и сумарния БВП на тези държави. Гимназиалното образование може след това да се продължава с бакалавърски, магистърски и докторски степени в съответните страни и така България да има годишно попълнения от по около 1000-1500 човека, говорещи тези езици перфектно.

Заслужава си да се обмисли и създаването на Висш Институт, в който да се преподават езици като (и не само):

• урду – говори се от над 100 млн. души в Пакистан и Индия
• бенгали – говори се от близо 200 млн. души в Бангладеш и Индия
• суахили – говори се от между 20 и 30 млн. души в Източна Африка
• зулу – говори се от около 10 млн. души в Южна Африка
• виетнамски – говори се от над 50 млн. души от Юго-Източна Азия
• тай – официален в Тайланд, говори се от около 40 млн. души
• малайски – официален в Малайзия, говори се от близо 80 милиона души.
• кечуа – 15 млн. души в Перу и Еквадор

Това са част от езиците и приблизителен брой на говорещите ги, не претендирам за изчерпателност. Ако в един Институт започнат да се преподават като за начало 6-7-8-9 най-разпространени от тези езици, това може да привлече в България студенти от цяла Европа, които имат интерес към съответните култури и изучаването им. Това би превърнало съответния град, където се намира този Институт (струва ми се резонно да не е в София) в лингвистичен център и дългосрочната полза ще е огромна. Към момента около 30 ВУЗ-а в България преподават икономически и квази-икономически специалности, от които ползата е меко казано съмнителна. Още около 20 преподават т.нар. обществени науки, които също произвеждат повече от нужните “специалисти”.

Един подобен Институт може да постави началото на учители по български език, които да бъдат пращани в страни от Азия и Африка, където да преподават в местни училища и така в България да идват да учат и да работят хора, които поне на базово ниво говорят официалния език. В друг мой текст съм описвал нуждата от внос на работна ръка, за да се постигне икономически ръст – но именно работна ръка, а не хора, които ще се борят за гражданство. Това означава – работни визи се издават лесно, но тези визи не могат да се удължават в България, а само в страната по издаване (родната страна на притежателя на визата), не могат да се трансформират в друг тип визи и не дават никакви права за пребиваване и дългосрочно оставане, дори и при сключване на брак с българин. Само така ще се постигне целта – икономически ръст и квалифицирана работна сила без нашествие от имигранти, които след 2-3 поколения ще са създали огромен брой свои неинтегрирани наследници – проблемът на Западна Европа към днешен ден.

Подобна политика за внос на работници трябва да се възприеме от целия ЕС и тя може да е печеливша и за страните от Азия и Африка, доколкото натрупаните пенсионни вноски на работилите в Европа им се изплащат, когато се приберат у дома, а и част от тях ще могат да започнат свой бизнес с капитала и знанията, придобити докато са учили или работили в Европа.

Напоследък една тема, повдигната от френския президент Еманюел Макрон, добива все по-широка гласност в Европа – т.нар. социален дъмпинг. Този термин е много популярен в Западна Европа сред т.нар. “стари членки на ЕС” и също толкова непопулярен в Източна Европа сред т.нар. “нови членки на ЕС”. Същността на този термин се състои в разбирането на Запада за ролята на Изтока в ЕС – само до там, докъдето правата на източноевропейците за свободно движение и работа в целия ЕС не нарушават комфорта на западнаяците и не “крадат” добре платените им работни места. Готовността на поляци, българи и румънци да вършат дадена (нискоквалифицирана и/или тежка) работа за значително по-малко пари от холандци, австрийци, немци и французи беше охотно приемана, докато ставаще въпрос за работи, които никой разглезен западняк не би приел – чистачи в ресторанти и хотели, санитари в болници, гледачи на стари хора и т.н. Но когато източноевропейците “нахлуха” и в дейности като строителство и ремонти, транспорт и превози, влиятелните синдикати на “сините якички” от “стара Европа” изреваха като заклани – подбивали цената на труда на местните граждани и ги правели ненужни. Тогава думата конкуренция стана мръсна и беше заменена с дъмпинг – социален и здравен, и дори по-лошата дума “кражба”. Все едно някой се е родил с правото си да работи на определено място цял живот – нещо, което остана в 20 век заедно със социализма.

Същите тези държави, които надават вой срещу “социалния дъмпинг”, нямат против “корпоративния дъмпинг”, извършван от техни компании в Източна Европа. Много френски, немски, английски и италиански компании предлагат стоки и услуги на цени по-ниски от тези на местните производители и търговци и наричат този подход “конкуренция”. Всъщност, при много от тях става въпрос за скрито и явно субсидиране (особено за храни и земеделски продукти), и нетарифни ограничения и забрани под формата на еко-стандарти и изисквания за минимална цена на труда. Христоматиен пример за това са големите търговски вериги, които успяват да привличат клиенти с по-ниски цени, промоции и отстъпки, непосилни за по-малките български търговци. Допълнително, много търговски вериги притискат и изнудват местните производители за ценови отстъпки, заплашвайки в противен случай да не ги предлагат на рафтовете си, което де факто значи – 80% от клиентите да не ги виждат въобще. Притиснати ценово, много местни производители фалират или попадат в капана “работи без печалба” и в крайна сметка отстъпват на западни производителни, които държат ниски цени, понякога и под себестойност. Когато един производител е изтласкан от пазара и вече не е конкурент, тогава и цените неусетно се нормализират. Така, големите западни търговски вериги реализират една роля, която никой не е желал от тях – вместо носители на иновации и технологии, те просто са “opportunity makers” – изстискват най-големия марж между доставната и продажната цена, и печалбата изнасят в собствените си страни. Нещо повече – същите тези компании, които се оплакват от ниските заплати на източно-европейците, командировани във Германия, Франция, Италия и Англия, явно нямат нищо против да плащат подобни ниски заплати в България, Румъния, Полша и Словакия.

Истината, която Макрон, Мей, Меркел и другите западни “лидери” отлично знаят, но спестяват на източно-европейските си колеги от типа на Борисов, Орбан, Шидло и Йоханис е, че те разглеждаха и продължават да разглеждат Източна Европа като гарантиран пазар за стоките си, източник на евтина работна ръка без осигуровки или с осигуровки, които да пълнят собствените им социални системи и да унищожават тези на Изтока. Когато обаче румънците, поляците, българите и унгарците започнат да прилагат някои трикове, които макар и на ръба, не са незаконни и са всъщност легална конкуренция в сравнение с китайската инвазия по всички фронтове на стоковия обмен и азиатската и африканската миграционна вълна, която не признава граници и ограничения, същите тези западняци прилагат двойния аршин, с който искат да привлекат на своя страна обезверения среден французин, немец и англичанин. С тази реторика Великобритания вероятно ще остане във вид само Англия извън ЕС и Франция ще продължи да куцука в плена на 35-часова работна седмица, парализиращи стачки и нулев икономически растеж. Това може и да послужи като урок за някои, но повечето ще продължат да смятат, че ако румънския или българския шофьор въртят геврека 50 часа седмично за 2000 евро на месец с включени осигуровки, то това е нечестно спрямо немец или холандец, който върши точно същата работа но 35 часа седмично за 3500 евро на месец нето.

След последните изстрелвания на балистични ракети с голям обсег, както и ядрен опит на (предполага се) водородна бомба, става безпощадно ясно, че в Азия и света има нова, непризната (все още) ядрена сила. Причините и резултатите от тези действия на Пхенян са коментирани надълго, но някак скрити остават външните помагачи на режима на Ким Чен Ун. За разлика от Китай, който е най-голям търговски и икономически партньор на Северна Корея, и неговата помощ за Пхенян е ясна и видима и обяснима, то две други страни остават в сянка – Русия и Иран. Техните мотиви да поддържат тайно опитите на режима на Ким не са ясни и видими, но съществуват и вероятно са оказали не малко влияние върху фактите, които наблюдаваме сега – един деспотичен и кървав диктатор се е сдобил с ядрено оръжие и ракетна технология.

Първо Иран – режимът на аятоласите подписа сделка със Запада с посредничеството на ООН за отказ от разработка на ядрено оръжие, но това не значи, че реално се е отказал от тази цел. Техеран очевидно чака по-удобен момент за това, към което се стреми – статут на ядрена сила. Изпадането в изолация и икономическите санкции принудиха Иран на отстъпки, но там имат придобити знания и технологии, които не биха желали да видят унищожени и загубени – това е вид аутсорсинг, който севернокорейците ще развият и ще върнат обратно към аятоласите, в удобно време. Има достатъчно сведения, че двата привидно несъвместими режима – ислямистко-клерикален и атеистично-комунистически намират обща точка за съдействие на база на общите си врагове – на първо място Западът и САЩ. Логично, по тази линия и Русия, която минава (все още) за велика сила, сътрудничи на равна нога с държави парии.

Русия остава държавата, която има най-силен интерес от нагнетяване на напрежение около корейския полуостров. В извратеното съзнание на кремълския режим, проблеми навсякъде по света означава повече внимание на САЩ към решаването им и повече възможности за Путин да договори ролята си на миротворец. След Сирия, където в съюз с Иран де факто реанимираха режима на Асад, сега Северна Корея е нова възможост за Москва да покаже мускули и да унижи САЩ, ако последните продължат със своята нерешителна политика спрямо Дебелия Ким. Точно както нерешителността на Обама срещу Асад в началото доведе до неговата консолидация на по-късен етап. Путин изглежда точно като човека, който би адмирирал подобна политика на бринкманшип – заплахи и блъфиране на ръба на унищожението и апокалипсиса. Пхенян прави тези неща истерично и яростно, докато заплахите на Кремъл изглеждат завоалирани и примесени с мирни послания, в които личи желанието на руснаците за договорки тип “real politik”.

Това поведение на Путин ще продължи докато не бъде притиснат там, където най-много ще го боли – в Москва, в центъра на самата Русия. Дотогава, ще гледаме диктатори като Ким и Асад да се присмиват нагло на Запада и да шантажират лидерите му.

Премиерът Борисов посети Гърция и в Кавала се срещна с гръцкия си колега Алексис Ципрас, с който договориха “нов” инфраструктурен проект – скоростен ЖП-коридор Русе-Варна-Бургас-Александруполис, който всъщност е продължение на стара гръцка идея да превърне Бургас в свое пристанище. Друга стара гръцка идея, която е изричана и в прав текст от политиците на Атина е – на всяка цена да не се допусне коридор №8. Т.е. казано с прости думи – да не се допусне построяване на магистрално и жп-трасе, което да позволи на един контейнер или един автобус в рамките на едно денонощие да стигне от Бургас в България до Дуръс в Албания. Във византийския мироглед ЕС със всичките му фондове съществува само и единствено да обслужва затъващата гръцка икономика и да налива пари в безумните им проекти – като Виа Егнатия или Олимпиадата Атина 2004-та. Според гръцкия естаблишмънт, една периферно разположена на Балканите страна може и има право да пречи на съседите си да развиват инфраструктурните си проекти. Все още помня едва завоалираната заплаха на премиера Мицотакис (или друг някой подобен) от средата на 90-те години на миналия век – “нищо добро не чака Балканите, ако пилеят усилията си в различни проекти”. Според извратената гръцка логика, нищо извън Гърция не е важно и не заслужава подкрепа за развитие.

Борисов вероятно не съзнава, че гръцкия план е да няма Коридор №8, или смята да излезе накрая по-голям дипломат и хитрец от византийците – което, като се има предвид биографията му, е съмнително. В случая не трябва да се допуска по никакъв начин да се отклоняват пари и ресурси от основната цел – България да се свърже през Македония с Адриатика. Все пак, в проекта с гърците има и добра новина – може да се изгради скоростна ЖП-връзка между Русе и Варна (190 километра) и между Варна и Бургас – 100 километра. В момента няма пряка връзка Варна-Бургас и най-бързото пътуване с влак би отнело половин ден и е през Дългопол, Карнобат и Айтос. Затова може заедно с магистрала “Черно море” да се планира и иаграждането на скоростна жп-отсечка – за скорости от 250+ километра в час. Ще е чудесна новина между Варна и Бургас да се пътува под половин час. Връзката Русе-Варна (през Разград и Шумен) би следвало да се свърже скоростно и с Букурещ, което вече би придало смисъл на целия проект, освен връзката с пристанище Русе. Ако разстоянието Букурещ – Варна се взима максимум за час и половина, това би направило туризма по-достъпен в по-дълъг сезон, при по-малък автомобилен трафик и с огромен социален ефект.

За България, най-перспективна изглежда скоростна жп-линия Истанбул-Пловдив-София-Ниш-Белград-Будапеща. В Унгария тя ще се свърже с планираната “Магистрала на Европа” от Париж до Будапеща и де факто – със скоростната жп-мрежа на Франция, Германия, Италия и Австрия. Това вече ще е истинска скоростна жп-линия, даваща възможност за транс-европейски пътувания с влак за по-малко от денонощие. Истанбул със своите 20 млн. жители няма как другояче да се свърже с Европа освен през България и това трябва да се изтъква винаги. В противен случай Гърция е вероятно да пожелае да изгради скоростна линия Солун-Александруполис-Истанбул, която да представи за общо-европейски проект. Трасето Солун-Скопие-Ниш-Белград е планирано отдавна за скоростен европейски коридор, за което България не може да има обструкции, доколкото от това печели и Македония. От линията Истанбул-Пловдив-София може да се изгради отклонение към Бургас и така София да има връзка с Черно Море за час и половина-два. Друго приоритетно скоростно жп-трасе е Русе-Плевен-София-Солун, което де факто би завършило цялата мрежа от необходими влакове-стрели, които да изведат жп-транспорта на нивото от 21 век. От София трябва да има и отклонение в посока Скопие-Тирана-Дуръс. Вземете една карта на Балканите и го вижте. Цената вероятно ще е космическа, затова е важно да се убеди ЕК, че България, Македония, Албания, Сърбия, Румъния и Турция имат общ интерес и потенциал да развият заедно тази жп-мрежа. И за да има успех това, Гърция не трябва да е водеща в никой от тези проекти, а просто перифарна страна-участник.

Започва да се превръща в устойчива тенденция използването на коли, бусове и камиони за атаки срещу хора. След като използваха самолети в ролята на ракети, и провокираха цялостна промяна в системата за въздушна сигурност, сега е наред да се преосмисли концепцията за автомобилното движение, за да не се допускат или ограничат атентатите с МПС. Как точно ще се случи това, предвид факта, че достъп до автомобили има практически всеки човек, е сложно да си представим, но тук е време да се обърне внимание на концепцията за ограничаване на правото на притежаване на оръжие. Дълго време оръжията се считат за изключителен държавен интерес и приоритет и притежаването им от частни лица в Европа (с изключение на Чехия) е силно ограничено. Идеята е, че в ръцете на неподходящи хора, огнестрелното оръжие е изключително опасна вещ. Както и автомобилът, между другото. Затова и притежаването на оръжия, особено автоматични и дългоцевни е изключително ограничено и на практика невъзможно – поне законно.

Реалността изисква да се заяви, че за мнозинството от хората притежаването на оръжие не е належащо и те се чувстват ОК със това. Нямат и проблеми, ако други хора, които имат нужда от оръжие, го притежават. Проблемът се корени в една малка група войнстващи пацифисти (оксиморон), които държат да натрапят своето отношение към оръжието на всички, и да обезоръжат всеки гражданин, дори и ментално. В тази си роля те заемат ролята на полезни идиоти, доколкото помагат на държавата да насажда у гражданите първичния атавистичен страх “ще се избием”. Ще се избием не повече, отколкото при сегашното положение, при което почти всеки има шофьорска книжка и достъп до автомобил. Резултатът е около 700 убити на година. Понеже не са огнестрелни жертви, проблем няма.

Контрол от страна на държавата върху придобиването и ползването на оръжие трябва да има. Определени категории оръжия следва да са забранени за граждани. Но пистолети и револвери следва да може да притежава всеки пълнолетен данъкоплатец с постоянен адрес, нормално психично здраве и чисто съдебно минало. Т.е. ако отговаряш на тези критерии, не е работа на полицията да преценява имаш ли право на оръжие или нямаш, както е сега. Следва да има и два вида разрешително за оръжие – едното можеш да държиш в имота си за самозащита, а другото за носене, за което са нужни по-засилени критерии за контрол.

Дали това ще помогне в случаите на автомобилен тероризъм – не знам. Никой не знае. Вероятно ще предотврати някои престъпления, а други ще бъдат извършени с пистолет, вместо с касапски нож. Но във всички престъпления водещ е престъпника, а не оръжието. Не е случаен факта, че един от белезите на свобода е правото да носиш и притежаваш оръжие за защита на живота, семейството и имота си. Правото да гласуваш и да бъдеш избиран идва след това. Важни са и последиците, ако човек е употребил оръжие за да защити себе си, близките или имота си от посегателство – сегашните критерии за неизбежна отбрана де факто защитават нападателя/крадеца/убиеца/насилника, изхождайки от грешната постановка, че неговия живот е също толкова ценен за обществото, колкото и живота на нормалните хора, а това не е така. Терористичните атаки обаче са на път да променят това.