УБО – Управление на Бъдещите Облаци

След психозата, при която цялата циганска махала в Сливен прибра децата си от училище, за всички става ясно, че България се намира в състояние на информационна война. В тази война, неясни за сега за широката общественост субекти успяха да накарат цяла една общност да направи нещо, което от гледна точка на рационалното мислене е напълно необяснимо.

Следващата атака почти сигурно ще е да се насочат една обществена група срещу друга и да се разпали конфликт на етническа основа. С постинг в някоя от многобройните фейсбук групи на “патреоди” и любители на конспирацията ще бъде посочена информация, че роми/цигани/манг*** са изнасилили/убили/изяли православно българско момиче/дете и това ще е достатъчно за тълпа озверели примати (предварително подходящо злоупотребили с алкохол и опиати) да нахлуе в най-близката махала с роми и да направи там погром. След тази първоначална искра, конфликтът ще бъде запален, както няколко пъти беше на ръба да се случи при други конфликти между българи и цигани. Сценарият е отработен и има желащи да греят ръцете си на този огън. За съжаление т.нар. служби действат по-скоро в угода на Москва и силно нехаят за сигурността на собствената си държава.

Манолова също не трябва да става кмет.

Ако за Фандъкова аргументите са ясни – тя е просто аватар на Борисов и олицетворение на всичко, което не желаем в София, то за Манолова може да се припомни – тя е лицето на изборната машинация, наречена “Костинброд”, както и човекът, който по лични признания, е предложил Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Т.е. моралния облик на Манолова е силно накърнен, дори опетнен и тя няма дори и правото да се кандидатира за кмет. Понеже морал при комунистите е относително понятие, то кандидатура на Манолова следва да бъде остракирана по същия начин, както и тази на Фандъкова – лицето на корумпираната структура ГЕРБ.

Моят личен избор се нарича Борис Бонев – млад дихател от организация, която следя отдавна, намирам идеите им за смислени и смятам да ги подкрепям и след тези избори, които те почти сигурно няма да спечелят. Идеите им обаче си струват, вижте ги на План за София.

За Борислав Игнатов предвиждам съдбата на Неделчо Беронов, тъжния кандидат за президент през 2006-та, или някоя от другите тъжни фигури, излъчени от т.нар. “десни” (Демократична България не е дясна коалиция, тя е клуб по интереси) на кметските избори през 2011-та или 2015-та. Някой помни ли кой беше кандидат на Реформаторския блок през 2015-та? Правилно, толкова ще помните и сегашния арх. Игнатов след 2-3 години.

Аз обаче живея в община Оборище, където районен кмет е Васил Цолов, избран с гласовете на същия този Реформаторски блок. Цолов е изключително спорна и направо вредна фигура, което е доказал с многократни свои действия и бездействия в полза на определени лица. Повече подобни фигури не бива да бъдят допускани до най-старата и най-знакова софийска община, а подозирам, че ДБ има много подобни анонимни холограми под ръка. Е, поне аз няма да гласувам за тях.

Толкова е просто, да.

Една стара идея отново си пробива път в България – намаление на ставките на ДДС за жизнено необходими за населението стоки, към които редовно спадат хлябът и тестените изделия, детски храни (доста разтегливо понятие), книги и учебници (без да се посочва какви), лекарства и други и други неща, но засега беше отхвърлена. Според мен намаляване на ДДС само за определени стоки едва ли ще намали цените им автоматично, особено за по-евтините и с изпилени маржове, където печалбата се измерва с стотинки. Ефекта от намаленото ДДС ще остане в търговците, а клиентите дори и да усетят нещо, ще е в рамките на стотинки. Вкарването едни стоки в списъка с намалени ДДС ставки ще отприщи лобистки натиск за вкарване и на други стоки, а контрола дали под етикета “хляб, лекарства, детски храни” не се маркират други стоки и по този начин не се вършат измами, товари НАП с още една задача, при положение, че и сегашния контрол задъхва данъчните.

Моето предложение е друго – да не се намалява ДДС, а да се връща на потребителите при определени условия – например покупка с банкова карта. За всяка покупка с кредитна или дебитна карта, потребителя да получава обратно 2% от ДДС-то, или дори да се начислява 18% ставка още при покупката. Ставката за плащания в кеш може да се вдигне плавно на 22-23% и по този начин, хората ще имат полза да пазаруват с карти, което ще изсветли търговията на дребно още повече и ще има дисциплиниращ ефект и за търговци и за потребители. В добавка – за хора, които получават доходите си по банкови карти (все още има и такива, които получават парите си в плик) и харчат поне 80% от тях през картите (без да ги теглят на банкомат) могат да получат допълнително още 1-2% отстъпка от годишния размер на данъка си общ доход. По този начин парите, оставащи в домакинство могат да се увеличат с около 5% на годишна база, които отново ще стимулират потреблението.

Имам и още едно предложение в посока обновление на автомобилния парк – улеснено връщане на ДДС за фирми (или част от него) – изцяло, или разсрочено за определен период от време. Може да се връща и частично ДДС за частни лица, закупили нова кола – например 10% в продължение на 4-5 години. Ефектите от подобна мярка могат да се сметнат лесно – ако в момента се купуват 20-30 хиляди коли годишно, при намалена наполовина ставка те могат да се увеличат двойно, което де факто ще означава същата сума като постъпления в бюджета. Ползата от това обновление на автомобилния парк обаче ще е всеобхватна – за екологията, за легалния автомобилен бизнес и дори за безопасността по пътищата. Подобно увеличение на продажбите на нови коли може да убеди по-лесно Фолксваген или друг голям производител на коли да открие фабрика в България. Не на последно място, при добра организация от дилърите, фирмите могат през 5-6 години да обновяват автопарка си и тези коли да излизат на пазара за втора ръка, вместо вкарания от италианските и немски автоморги скрап.

По отношение на зоните за паркиране в София, новото предложение за въвеждане на Червена и Жълта зони, както и разширяване на Синята и Зелена зона е добра идея. Засега се отлага за 2035г., явно за да не се плаши електората на управляващите в София, който и без туй е рехав. Според мен Червената зона трябва да се въведе в централни зони на София, където да се насърчава пешеходен и велотрафик, с редовни линии на градски транспорт и забранителен режим за автомобилен трафик и паркиране. Това трябва да е внимателно подбрана селекция от малки улички в някои квартали и да се помисли да изграждане на подземни паркинги в тях за живущите в тези квартали. Изкопаване на подобни под дворовете на столични училища е стара и добра идея. Жълта зона трябва да е всичко отвъд Зелената и до Околовръстното – де факто цяла София трябва да е зона за паркиране. Тази зона отначало може да е безплатна, или да е с тарифа 50 стотинки и без ограничение на времето на паркиране, за разлика от Синя и Зелена зона.

В последните дни стана известен един факт, който може да се нарече очакван – т.нар. Съвместна историческа комисия между София и Скопие не работи. Нещо повече – всеобщото усещане е, че властите край Вардарот явно са усетили силен положителен тренд след Договора с Гърция от Преспа и считат, че вече са де факто членове на ЕС и отправят нагли и подигравателни искания към България. Това следва да се прекрати и Република Македония да бъде оставена да ври в собствен сос. Докато уврат и най-дебелите югославски кратуни там.

Ето и времева рамка и насоки на една продуктивна и смислена българска политика към Република Македония.

Интеграцията на Скопие в НАТО трябва да бъде завършена без отлагане – българския парламент трябва да ратифицира приемането на Македония, това би сложило надеждна преграда пред всякакви сръбско-руски попълзновения. Нещо повече – трябва да се работи за интеграция на македонската в българската армия, македонски офицери да служат във ВВС и ВМС, а ВВС да поемат охраната на небето над Македония и (евентуално) Албания. Една такава инициатива, подходящо обявена и промотирана, ще покаже, че България дава и позитивни сигнали за интеграция и сътрудничество. Срещу подобни регионални ангажименти, в които може да се включи и Хърватия, може да се иска американско оръжие и оборудване на политическа цена. Например четири ескадрили от по 18 самолета и батареи Пейтриът за България и Хърватска, които да създадат стабилна зона за сигурност между Черно и Адриатическо море и да изолират ефективно руския троянски кон Сърбия. Изцяло превъоръжени с американско или по натовски стандарт оръжие българска, македонска, хърватска и албанска армии до 2025г.

На официално ниво България трябва да нарича Македония с това име, или Република Македония. Ние сме я признали под това име, не сме страна по договора с Гърция, затова не сме и длъжни да приемаме палячовщините със “Северна”-та приставка.

България следва да работи и да търси финансиране за общи нфраструктурни проекти с Македония, които да свържат Охрид, Битоля и Скопие по-добре с останалите части от България. България следва да изгради приоритетно планираните КПП-та с Македония, да изисква завършване на жп-линията от Деве баир до границата с Албания и оттам до Дуръс и дори да участва финансово и със строители ако е нужно. Да се работи за магистрала между Петрич и Струмица, както и за втора жп-връзка пак там. Подобна инфраструктура и изграждане на ефективен и работещ коридор между Черно море и Адриатика би имало огромен икономически ефект за България, Македония и Албания, Може да се обяви и обща цел – удвояване на БВП-то на трите страни до 2030-та година, и да се търсят общи икономически проекти и инициативи.

България следва да се изтегли мълчаливо от Съвместната историческа комисия със Скопие и да участва в нея само проформа, а всякакви идеи от Република Македония за някаква македонска нация, език и прочее да се връщат за доработка и редактиране. Докато тече тази доработка и редактиране, не се отварят нови и не се затварят стари преговорни глави, колкото и време да е необходимо – все пак Македония се стреми към ЕС, а България и помага в нейната евро-интеграция. Всичките действия на София следва да са точни и премерени, без бързане и припряност. София и Скопие могат да приемат като общ държавен празник 28 февруари, когато е създадена Българската Екзархия. Всякакви намеци и идеи за югославия, Коминтерн и Тито следва да се отхвърлят без обяснения.

Така, след около десет години безплодни опити за напредък, в Скопие ще приемат безболезнено идеята за един народ с обща история в две държави. След леко подсказване ще приемат и да очистят кирилицата от сръбските вметки в нея и ще приемат и изучават буквите Ю, Я, Ъ, както и нормалните граматически правила, които се изучават в България. Ако не желаят да приемат това, в нов договор за добросъседство ще се запише (и ще се изучава в училищата), че македонската история, език и нация водят началото си от решение на Коминтерна и датират от 1945-та година.

България следва да обяви, че граждани на Македония ще могат да ползват здравеопазване и образование при условията за български граждани – т.е. ако плащат здравни осигуровки в НЗОК. Университетите биха имали полза от увеличение на студентите си.

За всички граждани на Република Македония (а и за тези на Гърция, Сърбия, Украйна, Румъния, Молдова) които публично и ясно заявят български произход и самосъзнание, могат да получават Българска Карта (по аналогия с Karta Polaka), която да им дава право да живеят и работят в България, а след период от 10 години да получат и българско гражданство.

За целия период в който Македония върви към членство в ЕС, Сърбия трябва да бъде поставена на опашката зад нея. По отношение на Белград може да се поддържа тезата, че е добре първо да стане членка на НАТО и едва след това на ЕС.

Може да се помисли и за съвместни действия с Румъния (която да интегрира Молдова), а двете страни да предложат помощ на Гърция в Кипър (обединение на острова под гръцка власт), ако Атина заеме конструктивна позиция и се откаже от подкрепата за Сърбия. Ако Албания се откаже от иредентистки претенции в Македония, може да се говори и действа в подкрепа на някаква федерация с Косово, която да затвори тази язва на 100 километра от София. Това са действия до 2030г., които следва да очертаят нови, стабилни граници и държави в Югоизточна Европа.

Гледах сериала на НВО Чернобил и честно казано, освен от качеството на декорите и детайлите съм поразен и от реакцията, която един сериал, гледан основно в Интернет, предизвика. В България реакциите са общо взето полярни и очаквани – от “заговор на Запада да очерни Русия” до “щом американци са го правили, всичко е така”. В Русия се надига политическо и медийно цунами от типа “как тия америкоси смеят да филмират нашите събития, особено тези, които се опитваме да забравим”. Между другото – не искам и да си представям как ще избухне Пекин, ако НВО направи сериал за Тянянмън с реализма, с който направи това за Чернобил.

Поразен съм от документалната точност на разни детайли от социалистическия (до голяма степен еднакъв в целия соц лагер) бит на 80-те години на 20-ти век. Евтините и ерзац дрехи, обувки, цигари дори и за членове на ЦК и ядрени физици-академици (елитът на СССР), олющени и бедно мебелирани квартири, офиси и учреждения – всеки, който има бегъл спомен от онези години, помни това усещане на сивота, влажност и мизерия, на което дъхаше всеки ден в социалистическия рай. Сериалът го пресъздава отлично.

Чернобил ме накара да се замисля отново до каква степен ядрената авария (според тогавашната трактовка така се наричаше тази катастрофа) е допринесла за развала на СССР и дали сегашна Русия се различава от маразматичния режим в Кремъл тогава? Дали подобна авария е способна да донесе повторен разпад на Русия, така както рухна и СССР? Отговорът е да. Реакцията на много руски официални лица на припомнянето на тази авария е доказателство за това.

Чернобилската катастрофа показва, че кремълския елит (останал си като цяло ментално непроменен от 1986-та насам) е тотално неподготвен за това, което се случва и първоначалната реакция е просто отрицание на действителността дори и на най-високо ниво. Близо един милион “ликвидатори” и местни жители обаче усещат на гърба си буквално до какво водят некомпетентните и панически действия в първите часове след взрива на 4-ти реактор. Тези хора умират и боледуват и до ден днешен, те и техните семейства могат да усетят от първо лице провалът на цялата система, наречена комунизъм. В добавка – за изпадналата в дълбока криза през това време съветска икономика, Чернобил е огромен удар – разходите за справяне с аварията по някои оценки са над 4-6% от целия БВП на СССР. Разбира се, официални данни няма. Но стотиците и хиляди трактори, камиони, булдозери, хеликоптери и друга техника стоят и днес и излъчват силна радиоактивност, след като са били бракувани в ядреното сметище до Припят. Стотици хиляди тонове пясък, бор, олово, цимент и т.н. са изсипани и изляти, за да се изгради саркофагът над взривения реактор.

Чернобилската катастрофа идва в добавка към една друга рана, която източва кръвта на СССР (буквално) от седем години към онзи момент. Войната в Афганистан. И там Кремъл изпраща гражданите си да мрат, харчи пари и ресурси, а резултата е обратен на това, което са очаквали, когато през 1979г. убиват президента и слагат собствена марионетка. И ако войната и жертвите в Афганистан са добре подплатени идеологически и пропагандно и успяват да бъдат пробутани на населението в опаковката “интернационален дълг”, то Чернобил заварва пропагандния апарат на режима неподготвен. Просто няма какво да измислят, което да звучи достоверно, а започналата “гласност и перестройка” допринася за това, че много журналисти без всякаква цензура снимат и публикуват случващото се. В резултат, и последния гражданин на СССР разбира, че системата е блокирала, че социалистическата държава е по-голяма заплаха за гражданите си, отколкото митичните врагове от НАТО и Запада. През 1989г. потъва и атомната подводница Комсомолец, което дава сигнал, че разрухата е обхванала и най-добрите подразделения на съветската армия – атомния подводен флот. Репутацията на режима спада критично и всички започват да мислят за собственото си спасение. В Кавказ вече се чуват първите изстрели на войната в Карабах между азери и арменци, в добавка идва и земетресението от 1988г., което показва на арменците, че помощ от Москва няма и следваа сами да се справят. Подобни конфликти тлеят по цялата територия на СССР и към 1990-та, когато комунизма в Източна Европа рухва, положението е неудържимо. За всички е безразлично какво ще стане със СССР, по-важна задача е собственото оцеляване. В резултат, след напълно безсмислен (като непостижимост на целите) преврат, СССР тихо умира като Ленин – от политическия вариант на сифилис в последна фаза.

Днешна Русия изключително бързо попадна в положението на СССР от последните му години. След кратък икономически възход, продължил до 2008-ма, дойде ерата на застоя при управлението на Медведев (де факто на Путин) и след 2012г. Федерацията навлезе в своя терминален стадий. Колко ще трае той и какъв точно ще е изходът (мирен или военен, бурен или тих) все още е рано да се прогнозира, но до голяма степен може да се каже, че ще бъде предизвикан от катастрофа от типа на Чернобилската. Не се знае в колко от атомните централи и до днес стоят инженери от типа на Дятлов, но системата на управление на големите промишлени обекти в Русия си остава непроменена от времената на СССР. Буквално преди дни избухна експлозия в град Дзерджинск, за която властите в Кремъл и до сега крият броя на убитите и ранените. Подобна беше реакцията на Кремъл и когато съвсем в началото на първия мандат на Путин, през 2000г., потъна атомната подводница Курск (и за нея имаше филм, който вбеси Кремъл). Тогава властите криеха, отказваха международна помощ, лъгаха, че няма оцелели и за целия свят стана ясна несъстоятелността на наследника на Елцин. Това е първият неуспех на Путин да изглежда като нормален лидер на нормална страна и всичките му следващи стъпки са потвърждение на това.

Друг показателен случай е аварията на Саяно-Шушенската ВЕЦ, при която загиват по официални данни 75, а по други данни – над 130 души. Огромна електрическа централа, в която немарливост и некадърност (подобно на Чернобил) водят до огромна катастрофа. Властите отново първоначално крият за аварията, което води до паника в околните населени места, където смятат, че се е скъсала стената на язовира. Това се случва на територията на Република Хакасия, така както Чернобил е на територията на Украйна – и отново в Кремъл неглижират инцидента. Изявленията на Медведев са, че “нищо чак толкова драматично не се е случило”.

Изводът от всичко това е следния – за последните 33 години в Русия е останал на власт все същия маразматичен съветски манталитет, благодарение на който Чернобил стана възможен. Следващата техногенна катастрофа е просто въпрос на време – в ръцете на този режим има ядрени, химически и биологични оръжия, големи промишлени и други обекти, (в т.ч. и ядрени централи), които искат компетентен и обучен персонал, какъвто в Русия той става все по-малко. Очаквайте Чернобил-2 и СССР-2.