УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Не зная дали това ще е 17-та, 18-та, 19-та руско-турска война, но в поредния конфликт по оста Москва-Анкара има нови и не толкова нови неща. На първо място – за пръв път поле на сблъсък не са Балканите, а Близкия Изток. Може и да е цинично, но това поне засега е добра новина за нас. С това и се изчерпват добрите новини, доколкото Турция като член на НАТО може да поиска активиране на чл. 5, и това ще изисква ясно действие на съюзниците – да окажат или да откажат подкрепа. При всички случаи, зловредната руска пропаганда, която върлува в България от години, няма да пропусне да внесе ново разделение по остта българи – русофили. При засилване на враждебните действия и ако Турция затвори Проливите за руски кораби (хипотетично) отговорът на Москва може да бъде по всички вектори на симетричната и асиметричната война. Предизвикване на вътрешен конфликт в страна от НАТО е dream work done за всяка руска разузнавателна централа и едва ли ще пропуснат да активират местната агентура. В случая може да се посочат и изключително лошите отношения между Гърция и Турция, факт, който също може да се използва от Москва. Не е изключено Атина да гласува против активиране на каквито и да е мерки в помощ на Анкара, само и само да навреди на турците, които напоследък оспорват гръцкия суверенитет в Егейско море. От друга страна, ролята на Израел в подобен конфликт също не е за пренебрегване, доколкото неговите цели в Сирия до голяма степен съвпадат с турските (основно да се прекрати подкрепата за Дамаск от страна на Иран). Не е изключено и именно Йерусалим да успее да договори спадане на напрежението между Турция и Русия и да извлече и някакви ползи за себе си от това. По-интересна би била позицията на Израел в една пълномащабна война.

Във всички случаи, ако не бъде постигнато финално уреждане на сегашния конфликт в Сирия, проблемите за Европа ще продължат – бежанци, нестабилност и намеса на външни и враждебни сили във вътрешните работи на ЕС. Подобна язва е и Либия и това показва, че намесата на Европа в собствения и заден (или преден) двор (какъвто се явяват Северна Африка и Близкия изток) е повече от належаща – с дипломация, санкции и военна сила, ако се наложи.

В последната седмица ми попаднаха два текста на почти една и съща тема, които ще коментирам сега:

Първият текст е статия в Business Insider, която показва кои са 20-те страни по света, които ще загубят най-голяма част от населението си до 2050 г. Без особена изненада, начело в тази класация е България, за която е изчислено, че ще има тогава 5.4 милиона жители, което е с 22.5% по-малко от сега. Това е на база математически модел и подобни предсказания не отчитат ред субективни фактори, но нека погледнем кои други страни са в тази компания. След нас с малко са Литва, Латвия и Украйна, които също ще загубят по около 20% от населението си в идните 30 години. След тях следват Сърбия, Босна и Херцеговина и Хърватска – три на практика съседни балкански държави. Сърбия и Босна дори не са членки на ЕС, който често е сочен като виновник за намаляващата българска популация и емиграцията. При Сърбия дори данните, които са дадени включват погрешно Косово, и дори с тях бъдещият спад е 18.9%, а без тях вероятно би бил около 25%. Балканските държави търпят всички демографски негативи на 21 век, а тези които не са членки на ЕС, са в още по-незавидна ситуация на износител на хора без никакъв шанс за връщането им или привличане на други. Има сърби живеещи и работещи в България, докато българите в Сърбия (извън тези в етническите български земи) са на практика нулева бройка от 2007-ма насам.

Следващите в списъка са Молдова, Япония и Албания. Япония страда от многогодишна икономическа стагнация и в добавка сериозната работолохолическа атмосфера не подпомагат семействата и раждаемоста. Подобен проблем имат и Тайван, Южна Корея и дори Китай – всяко развито в достатъчна степен общество вляе по подобен начин на демографията – видно е и в Скандинавието, и в Западна Европа.

Показателна е и ситуацията с Албания, чието население също се свива, въпреки мита за пословичната албанска раждаемост – реално албанския етнос е подвластен на общите блакански и европейски процеси през 21 век.

Следващите в списъка са Румъния, Гърция и Естония. Ако за Румъния и Естония важи казаното по-горе – бивши комунистически страни, втората дори и част от бившия СССР с всички последици от това, то Гърция открай време се представя като галеник на Запада, витрина на капитализма на Балканите. Това в голяма степен е вярно, но видно е, че и парите не оправят демографията сама по себе си. Кризата от 2009-та е прогонила поне 500 хиляди млади хора досега, главно добре образовани и висококвалифицирани специалисти. Румъния вече търси работници в Таджикистан.

Следващите в списъка на топящите се нации са Унгария, Полша и Грузия – за първите две може да се каже, че са икономическите мотори на Централна Европа, а Полша дори има консервативна католическа политика по отношение на абортите – те направо са забранени. Това няма да попречи да загубят 12% от населението си или 4.5 милиона души до 2050 г. Не зная доколко в това проучване е отчетен фактът, че Полша е притегателна дестинация за няколко милиона украинци и беларуси, които сега работят там. Този тренд само ще се засилва в идните години.

Накрая в тази класация следват Северна Македония, Португалия, Куба и Италия. Практически – цяла Източна Европа – от Прибалтика до Кавказ и Балканите, плюс страни като Италия и Португалия – са в демографския капан на ниската раждаемост и застаряващото население. Следвоенното поколение от бейби-бумъри започва да отмира и като че ли Европа в голямата си част започва да се връща демографски в ситуацията от началото на 20-ти век – поне като брой на населението. Само щедрата социална система превръща тази ситуация в кошмар.

Има и още един кошмар, който плаши европейците – неконтролирана инвазия на милиони африканци и азиатци, които нямат особени знания, трудови навици и умения, а просто бягат от собствените си страни – заради войни, бедност, климатични промени или други тривиални причини. Страни като Нигерия, Ангола, Мозамбик, Конго, Египет, Судан, Етиопия, Бангладеш, Индия, Шри Ланка и Пакистан и в момента са твърде тесни са повечето си жители, много от които гледат (на първо място) към Европа. Единият подход към тези хора е, Европа да се огради със стени и да връща всички обратно, без разлика на умения и причини да идват в Европа. Другият подход е това да се канализира и държавите от ЕС да подбират желаещите за работа още в техните страни, а не да чакат и да прибират всеки, доплувал с лодка до Малта, Италия или Гърция. Проактивната политика “при извора” на мигрантите ще позволи ЕС да контролира целия този процес по-успешно, отколкото сега. Важно е да се отбележи, че разрешителните за работа и престой трябва да са временни и да не дават възможност за конвертирането им в натурализация и гражданство – така след 15-20-30 години работа съответния човек може да се върне в страната си по произход и там да получава примерно пенсията си.

България може да се обърне към близките си държави за внос на работници, които няма да късат връзката с родината си – Западни Балкани, Украйна и Беларус. В този сегмент конкуренцията е жестока и вероятно няма и да сме особено привлекателни. Все пак, управляваната имиграция в дългосрочен план изглежда най-доброто решение за периода до 2050г.

Признавам си, новината, че България е заловила двама руски разведчици и ги е обявила за нежелани, ме изненада. Това идва твърде скоро след предишния случай, при който Борисов, в типичния си стил, се похвали, че вече е изпълнил нормата на изгонени дипломати и съюзническите си задължения към НАТО, макар и с година и половина закъснение. Преди по-малко от месец премиерът сричаше на неловък руски език, докато се опитваше да покаже на руския президент Путин докъде е стигнал строежа на тръбата му в България. Едва ли сегашното действие помага особено на тези планове на Борисов да е приятел с Русия и да вижда в Черно море само “туристи и платноходки”.

За да не бъда разбран погрешно, аз не считам, че заловените двама шпиони са невинни – напротив, вероятно освен тях, целият състав на руската амбасада се състои от разведки, които всекидневно шпионират и си заслужават изгонването във всеки един момент. Защо точно тези и защо точно сега – това е въпросът, който ме тревожи.

Изправен пред мащабни протести за водата на Перник, кризата с боклука и всеобщото усещане за корупция и безперспективност, както и пред намаляваща международна подкрепа за управлението си главно сред “партньорите” от ЕНП, Борисов може би е решил да задейства един ход, който да му даде време и да го (пре)позиционира като пръв натовец и евроатлантик, с минимални щети за отношенията му с господаря на Кремъл.

След този ход, умело започнат от независимата прокуртура, всеки протест срещу кабинета Борисов 3 може да бъде етикиран като проруски и платен от Москва, за да свали стожера на българския стабилитет. Удобен детайл е и вресливата намеса на фюрера лидера на партия Възраждане Костадин Костадинов, известен сред широките народни маси като Костя Копейкин. Неговата организация се опитва за измести Атака на Волен Сидеров като най-русофилска и обявения от него митинг за сваляне на правителството пред МРРБ на 27 януари 2020 г., със сигурност ще се впише в подобен “московски сценарий”. Добре е да се види какво отразяване ще получат тези действия на Копейкин от пропагандистките рупори на Кремъл, за да се разбере дали хората, които са се подвели по призивите му, влизат в този сценарий.

Ако и властта извади картата “стабилността се клати от Москва”, то изгонването на никому неизвестните Ярошенко и Хватов ще е просто част от спектакъл за вътрешна употреба, което няма нищо общо с реалното гонене на шпиони и руски убийци.

Това мое наблюдение не е ново и за пореден път ще го повторя – опитите на Еманюел Макрон да “реформира” Европейския съюз по френска рецепта ще доведат до разпадането му като логичен финал. Просто Германия няма да допусне френска хегемония след излизането на Великобритания, а Париж очевидно се опитва да превърне (и подчини) Берлин в изпълнител на бъдещите си планове. Неособено тайната идея на Макрон е немската икономика да е двигател на френския възход, особено след провала му да реформира френския пенсионен и социален модел. Става ясно, че целите на френския президент, с които той спечели изборите през 2017-та, ще останат неизпълнени, и той може бързо да последва съдбата на предшественика си Оланд, който не се кандидатира за втори мандат заради убийствено ниския си рейтинг.

Това обаче не отговаря на болезнените амбиции и самолюбие на Макрон (който в личен план има доста тежки емоционални дефицити), което го кара да напада вербално други европейски държави. Това е за да угоди на избирателите си от Африка, много от които трудно го разпознават като адресат на желанията си на новоизлюпени френски граждани.

Идеите на Макрон в пакета “Мобилност” са олицетворение на обикновен френски шовинизъм и протекционизъм, с който се цели затваряне на френския и околните му пазари за компании от Източна Европа. Логичният отговор на Източна Европа за това следва да е пълен бойкот на френски стоки, особено коли и селскостопански изделия – това ще ги удари болезнено.

Поредна анти-европейска идея на Париж набира скорост в последните месеци и е явно насочена срещу България и Румъния, след политическите му нападки срещу страните от Вишеградската група в последните месеци. Става въпрос за предложението ЕС да спира пари на държави с нисък жизнен стандарт. Според извратената френска логика, това ще накара правителствата на тези страни да отделят повече пари за доходи. Тук обаче не се отчитат обективни фактори като размер на БВП и икономическо развитие, както и че целта на фондовете е именно изравняване на жизнения стандарт между Източна и Западна Европа в бъдеще. Не се отчита и, че за разлика от стагниращата френска икономика, българската расте, макар и със скромните 3.5% годишно. Темата за несправедливостта и бедността в България не е нова и има резонни въпроси към управляващите, но целта на Макрон с горното предложение е просто да има лост за влияние върху всяка една страна от Източна Европа – било срещу Полша и Унгария със заплахи за лишаване от право на глас в ЕС, било срещу Румъния и България с орязване на парите, ако не слушат. В Париж са гневни на съпротивата срещу пакета “Мобилност”, а това е само прелюдия към главния френски план – Европа на няколко скорости, в който България да се озове до Украйна, а (скъпата на Макрон) Сърбия да влезе в по-вътрешен кръг на държави-съюзници, очертан още през 1918 г. Точно така, френската политика през 21 век почива на точно същите колониални принципи, както и през по-голямата част от 20-ти. Този път ролята на Африка малкият Наполеон Макронов е отделил на Източна Европа и това е видимо за всички, които имат и бегло понятие от Realpolitik. Колаборациите и призивите за разбирателство с Кремъл и Путин са плашещи като увертюра за бъдеща руска експанзия, подкрепена дипломатически от една залязваща западна сила. Време е да му се противопоставим.

След като вчера лекомислено (или обмислено) влетях в една туитър-дискусия, в която крайно леви либерали се изказват за наличието на македонски език (наравно с българския) и в последните седмици чета и във Фейсбук подобни, става ясно, че интифадата, поета от правителството на Зоран Заев и президентa Пендаровски, явно има по-широк отзвук от желаното. На първо място – скопските политичари редовно повдигат въпроса за признаването от страна на България на отделен македонски език, нация и малцинство в България, като прелюдия за явни или прикрити териториални претенции. Точно така – тази държава, която в по-голямата част от последните 25 години е на границата на разпада, има въжделения в стил 19 век за национално обединение на “сите македонци”. В последните години им се наложи леко да отстъпят от тази теория и след унизителния (според тях) договор с Гърция за името (втора поред отстъпка, след като промениха знамето си преди повече от 20 години) сега считат, че могат да отбележат точки за сметка на България. В това си действие скопските политичари неизменно са подкрепяни от Атина и Белград, за които е важно да възстановят своята ос и да вкарат Македония в нея. Изказването на теорията, че “непризнаването на отделен македонски език в 21 век е отживелица и неевропейско” явно се очертава като лайтмотив в пропагандата срещу България, в която идеята е да се привлекат други страни от ЕС. Може да се зададе въпросът на Гърция дали признава отделна кипърска нация и език, на Испания дали признава чилийски, аржентински и боливийски езици, на Румъния – дали признава молдовския език и нация, след като има отделна държава Молдова. По тази линия България може да се сдобие с много неочаквани съюзници срещу попълзновенията от Скопие и Белград, който несъмнено дирижира много от процесите в скопската влада. Може да се подчертае, че Корсика, Сардиния и Сицилия не винаги са се считали за интегрални части от Франция и Италия, или че Австрия и Швейцария нямат “свои” австрийски и швейцарски езици.

Всички тези примери следва да се изтъкват на всички наши съюзници в НАТО и ЕС, които повярват в една или друга част от югославските лъжи, разпространени от Скопие. Всички връзки между УДБА и комунистическото минало на сегашните македонски политичари и партии следва да бъдят осветени и разнищени. България е признала достатъчно, когато първа през 1992г. призна независимостта на едно държавно образувание, което в продължение на години се подвизаваше под временното име FYROM. София призна Скопие под името, което те си избраха – Македония. София положи усилия да запази Македония от сръбска и гръцка агресия и окупация в първите им десет години, както и от териториална дезинтеграция през 2001-ва. През 1999-та Иван Костов и Люпчо Георгиевски подписаха Декларация на езиците на двете страни, определени от техните конституции и тази декларация стана основа за Междудържавен договор през 2017-та. Не е нужно да се прави нищо повече. Не е и нужно да се отговаря на провокациите откъм Вардарот, нека стоят без отговор. Тишина срещу крясъци действа отрезвително. Даването на дата за начало на преговори с ЕС трябва да се подкрепя от България, а след това, преди отварянето и затварянето на всяка преговорна глава може да се привикват целокупните македонски политичари на килимчето в София, за да дават отчет какво са свършили в името на добросъседството.

Следва да се засили натискът към Белград на принципа “бий самара, да се сеща магарето”. На Сърбия трябва ясно да се заяви, че ще стане член на ЕС само след Македония (независимо от напъните на Макрон да ги вкара набързо по заслуги от ПСВ), и само след като стане член на НАТО. България не може да търпи руско прокси на западната си граница и трябва да засили взаимодействието с останалите страни-членки на НАТО в региона. Белград трябва да се откаже от идеите си за нова Югославия и да намали до минимум присъствието си в Скопие.

Крайно време е да се покаже и на Атина, че ако искат подкрепа от България в караниците с Турция по каквито и да е въпроси, следва да окаже подобна в Македония на София, а не на Белград.

София трябва да засили и работата с Албания и с албанските партии в самата Македония, за които е ясно какво желаят да постигнат и с какви методи. Към Скопие трябва да се поставят изисквания активно да инвестира или поне да не пречи на магистрална и жп-свързаност между София, Тирана и Дуръс. Може да се предложат и общи инфраструктурни проекти, военни проекти между двете армии, общи спортни първенства и дори и пенсионни и здравни системи – това са въпроси, които надхвърлят един политически мандат и следва да се поставят днес, за да се реализират след десетилетия. България следва да започне да приема граждани на Македония в своите ВУЗ-ове при условията за граждани на България, без дори да доказват, че са българи.

Вместо да им се издават лични карти по неясни критерии, може македонците да кандидатстват за Български карти (по подобие на Karta Polaka) с които да могат да живеят и работят в България и след примерно 5 години да получават българско гражданство? Всеки нов български гражданин трябва пред камера да може да заяви че е такъв, да каже/изпее химна на страната си и да не се срамува от това. Досега издадените паспорти следва да се ревизират и да се обяви кои скопски политичари са български граждани и не заслужават това. Подобни мерки биха имали отрезвителен ефект върху т.нар. македонски естаблишмънт, който дирижира антибългарските кампании в момента.

Случи се точно това, което очаквах – едва минаха изборите и един от вероятните наследници на Борисов в ГЕРБ, финансовият министър Владислав Горанов извади голямата секира. В прав текст той заяви на всички общини да не се надяват на субсидии от държавата и ако искат пари за нещо – било то улици, тротоари, градинки, ВиК или болници, да увеличават данъците.

Много малко време му трябваше на този човек, за да изплюе камъчето. Иска увеличение на данъчните ставки и данъчните оценки, за да може повече пари да се преразпределят през бюджетите и по-малко да остават в джобовете на хората, които се борят със житейската си стагнация. Човекът, който удобно живее в чуждо жилище без да плаща наем, явно е видял (или са му подсказали) нова възможност за скубане на пари от лековерния електорат на партията си, която още държи смокиновото листо “дясна”. Няма начин партия, пълна с доносници на ДС и бивши комунисти и комсомолци (като самият Борисов) да се нарича дясна, още повече, че хората гласуващи за нея, нямат нищо общо с дясното. Общински и държавни чиновници, както и служители в монополи и държавни фирми, назначени по роднинска линия или по друг полов път, не са дясно мислещи и дясно ориентирани хора и това е азбучна истина. Няма начин държава, в която поне 50% от дохода отива за плащане на преки и косвени данъци, общински и държавни, както и данъци под форма на осигуровки, да се нарича държава с дясно управление.

Човекът, който е известен като “момчето на Пеевски” във правителството, същият този, който не можел да стои за 2000 лв., в парламента (сума, за която 80% от избирателите на ГЕРБ и БСП могат само да мечтаят) ще направи така, че демграфската криза ще се засили още и обезлюдяването на градове и села ще се покачи стремглаво. Едно механично увеличение на данъците от корумпирани местни власти, без наличие на добри практики за управление, ще доведе до там, че жители на места като Брегово, Кула, Ивайловград, Генерал Тошево и Шабла, Мадан и Рудозем, ще предпочетат да се изселят в чужбина, вместо да търпят сегашните “дерибеи” (да цитираме самия премиер) на държавно и общинско ниво.