УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Продължаващите вече две седмици боеве в и около Нагорни Карабах между Армения и Азербайджан показват само едно – този конфликт е достигнал точката на кипене и сегашната война ще определи кой ще владее тази територия. И двете страни са решени да стигнат до край и да нанесат такова поражение на противника си, че той повече да не помисля за нова атака и война. Многобройни канали в Телеграм (основната медия за информация по случая) показват пропаганда и от двете страни, както и репортажи от местата на боеве и бомбардировки и засега ситуацията на терен изглежда като да азерите да имат военно предимство. Наличието на наемници, турски инструктори и оператори на дронове, както и яростната поддръжка (политическа и дипломатическа) от страна на Анкара правят Баку да изглежда много уверен в победата си. За Турция е въпрос на престиж и гордост да помогне на азерите (които те считат за един народ) да си върнат Карабах и то желателно – с война. Това отговаря на нагласите на Ердоган, който напоследък предизвиква съседите си, Европа, САЩ и Русия политически, икономически и дори военно. Стагниращата икономика и липсата на напредък в отношенията с ЕС карат новия султан да използва методи на принуда и шантаж и да балансира на ръба на войната. В началото на 2020-та бяха тълпите бежанци при Одрин, след това провокациите с кораба “Оруч рейс” и в момента е участието на Турция във войната срещу Армения. Тук не броим османските авантюри в Либия, които де факто поставиха Анкара на нож с Париж. Всичко това повдига основателни опасения за бъдещите планове на Ердоган спрямо Европа и в частност България.

Засега София успява да се откупи от параноичния султан, като периодично му предава турци, за които се твърди, че са гюленисти. Въпрос на време е според мен Ердоган да поиска да му бъдат дадени и българи и/или европейски граждани, които се издирват в Турция за нещо си. България следва да използва общия тренд на отхвърляне на турската агресия и претенции и да ограничи и дори да спре дейността на турския Диянет изцяло.

В конфликта в Кавказ България следва да има проактивна роля, доколкото е най-близо от всички страни-членки на ЕС и има граждани от арменски и турски етнос. Не трябва да се допуска те да се настройват едни срещу други, особено от чужди служби и външни сили. Доколкото в Карабах едва ли има справедливо решение, София и ЕС трябва да поддържат решение подобно на Косово – признаване на Арцах срещу връщане на част от земите на Азербайджан – т.нар. “буферни” области. В противен случай конфликтът ще се затегне до безкрай, подобно на израело-арабските войни, а Европа ще е безмълвен наблюдател на ставащото там и ще бъде донор и плащач на сметката от действията на чужди сили като Турция и Русия. Това не бива да се допуска, както и не бива да се разрешава на Ердоган да повтаря исторически рецидиви. В противен случай Турция може да се почувства с развързани ръце и на Балканите.

В последните дни Кипър и Гърция (две де факто гръцки държави в ЕС) отново припомниха за себе си. Направиха го по начин, който показа, че не се съобразяват с нищо друго, което не отговаря на собствените им интереси. Конкретният повод беше дебатът за налагане на санкции на Беларус заради фалшифицирането на изборните резултати, а Кипър (подкрепен от Гърция) поиска това да стане след (или паралелно със) налагането на санкции на Турция. Поведението на Турция спрямо Европа в последните десет години видимо ескалира и нуждата от санкции спрямо Анкара е явна и несъмнена. Обвързването на този въпрос обаче със санкциите срещу Беларус е повече от ненужно и то разкрива вътрешните слабости на ЕС, от които гърците (в Атина и в Никозия) бързат да се възползват. Това не е тяхно поведение за първи път – можем да припомним безапелационния начин, по който Атина блокира поканата към Македония за членство в НАТО през 2008-ма година, както и заплахата за вето за разширяването на ЕС през 2004-та, ако Кипър не получи покана за членство. Най-пресен случай беше заплахата да блокира работата на европейските институции през ключовата 2015-та година, ако не бъдат удовлетворени претенциите на Ципрас за пари и отписване на стари заеми – нещо, което до голяма степен беше удовлетворено, за да не наложи Гърция вето.

В случая обаче България следва да възприеме този прагматичен, RealPolitik подход и да го приложи в защита на собствените си интереси. На първо място българската кауза следва да се постави в европейски контекст и да се разясни на съюзниците ни в ЕС и НАТО историческата истина и вредите от релативизма. Македония трябва да научи от Германия и Италия, че обръщението “фашистички окупатор” към България е исторически неправилно и политически късогледо. Други държави в ЕС (а дори и Русия или учени оттам) следва да разяснят на югославяните в Скопие, че наричането на българите “татари” и “монголи” с негативна конотация е чиста проба расизъм, който няма да се толерира на международно ниво. Република Татарстан в състава на Руската Федерация има доста повече белези на самостоятелност и държавност от една бивша юго-република, която дължи съществуването си днес до голяма степен на един човек – Желю Желев. България следва да сближи позициите си с тези на Вишеградската четворка и да откаже Орбан от идеята да покровителства анти-българските сили в Скопие.

По отношение на останалите балкански съседи България трябва да има твърда линия на поведение, независимо от смяна на правителства и външни министри в следващите 20-30-50 години. В отношенията със Скопие трябва също да се наложи прагматизъм – след като се изчистят всички спорни исторически въпроси и македонците се откажат от югославските версии. България следва да защитава не държавата като цяло (тя е все повече мултиетническа), а хората, декларирали се като българи там. Всички репресии срещу македонските българи в последните сто години трябва да бъдат категорично осъдени от правителството в Скопие и то да покаже наистина, че се е разграничило от тях, преди да иска българска подкрепа за ЕС. Важни инфраструктурни проекти като жп-линия и магистрала София-Скопие-Дуръс трябва приоритетно да се финансират. Ако в бюджета на Македония няма пари, България следва да предложи да финансира тези два проекта изцяло, срещу 99-годишна концесия.

Спрямо Албания България трябва да възприеме подход като към естествен съюзник в Западните Балкани – главно срещу Сърбия и Гърция. Албания и албанската позиция в спора за Косово трябва да бъдат подкрепяни, ако и само в случай, че албанците намалят стремежите си в Македония.

Сърбия трябва да получи ясно послание, че ще се присъедини към ЕС само след Македония и след като стане член на НАТО. ЕС не може да си позволи да има в редиците си руско-китайско прокси и това трябва ясно да се разясни на европейските партньори. Това би имало незабавен ефект в Скопие, доколкото връзките с бившата метрополия в Белград все още са прекалено силни. Белград може да принуди Скопие да спре с антибългарската кампания, защото тя се дирижира оттам.

Сърбия може да получи ограничена българска подкрепа в Босна и Косово (не за сметка на албанците, а по-скоро за запазване на манастирите и Северно Косово) в случай, че ограничи доброволно влиянието си в Македония. Доколкото това е малко вероятно, България следва активно да си сътрудничи с Хърватска за париране на всички сръбски попълзновения в региона.

Румъния е естествен съюзник на България доколкото има подобен казус с Молдова. При ясна и категорична подкрепа на всички български действия в Македония, всички румънски действия в Молдова следва да бъдат подкрепяни. Активно трябва да се работи с българската диаспора в региона в насока про-ЕС и про-НАТО.

Най-сложния казус е Гърция, доколкото Атина успява да акумулира подкрепа за почти всичките си искания, независимо от това колко безумни или неверни са. Българска подкрепа за гръцките искания в Кипър и Средиземно море само в случай, че има по-голяма гръцка подкрепа за българските стремежи в Македония. Гърция следва да се откаже от целта за възстановяване на сухопътната си граница със Сърбия и старата анти-българска ос Атина-Белград. Подкрепата на България за Гърция в никой случай не трябва да е за сметка на директно противопоставяне с с Турция. България следва да избягва категорично противопоставяне и взимане на страна в спора Турция и Гърция и да следи тези две страни да се балансират взаимно.

Дипломацията и политиката към останалите европейски съюзници и държави следва да се прецизира внимателно и да се търсят общи точки и интереси, доколкото такива възникват по различни поводи и позволяват формулиране на общи позиции. Не следва да се разрешава на Скопие и/или Белград да се съюзяват с други европейски държави срещу България и да прокарват там анти-български тези и политика. Особено внимателно това трябва да се прилага по отношение на големите държави в ЕС – Германия, Франция, Испания и Италия.

Когато онзи ден огромна експлозия унищожи пристанището на Бейрут и половината град, усещането беше като за взрив на атомна бомба. Първоначално помислих, че Израел е ударил някакви оръжейни складове на Хизбулла, преди да стане ясно – причината е просто безхаберие. Ливан е провалена държава с население от около 6 милиона, от които около половината са палестински и сирийски бежанци. Да, точно така – половината от населението на тази страна не са нейни граждани с всички последици от това. Терористична организация като Хизбулла е основен политически и военен фактор, икономиката е в развалини, а страната няма нито една собствена електроцентрала. Точно така – електричеството идва от турски кораби-генератори, които го продават на ливанците. Ливан е в положение на война с южния си съсед Израел (главно заради интересите на Хизбулла и Иран) и в много сложни отношения с другия си съсед – Сирия. От нито едно от двете места не може да се внесе електричество. По време на моето пребиваване там през февруари тази година курсът на лирата варираше от официалния курс 1500 за долар до близо 3000 на черно. В чейндж бюрата курсът беше около 2300 – като цяло, позната за България картинка отпреди 20 години.

За съжаление обаче, случващото се в Ливан може да се проектира и върху бъдещето на България – и на двете места властта е превзета от правителства със спорна легитимност, които реализират на местна почва интереси на външни и враждебни сили. ДПС в България може да бъде сравнена с ливанската Хизбулла, а правителството на Борисов – с корумпирания Саид Харири. Цъкащи бомби в България също имаше достатъчно дълго време – цистерни със сероводород в бившето Химко-Враца, както и цистерна с опасни химикали в Полимери-Девня. Доколкото те не са гръмнали или изтекли, е по-скоро Божия воля, а не резултат от адекватни действия на управлението на страната.

След близо месец протести станаха безпощадно ясни няколко неща:

1. Управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ е напълно дискредитирано, единствената му цел е да се задържи още няколко месеца. Опорката е – ама изчакайте още малко, така и така идват редовни избори. Целта е да се предотврати изпускане на властта, макар и за малко, а провеждането на избори под добре смазаната машина на ГЕРБ може да гарантира още една поредна изборна победа, в която лицето Бойко Методиев да застане и да каже – ами то народът ни избра. Всички ще знаят, че това е лъжа, но подобен сценарий би циментирал корумпираното управление на ГЕРБ за още поне 2-3 години. България не разполага с това време. Управлението на тези хора (ГЕРБ е просто милиционерския варинт на БКП) е блато, от което трябва да се излезе на всяка цена.
2. Не по-малко важно е да се пречупи гръбнакът на етническото ОПГ, наречено ДПС. Това е Хизбулла в балкански вариант и със заплахи срещу гражданския мир и етническо противопоставяне те успяха да докопат парче от властта и влияние, което капитализират непрекъснато, а парите от корупция влагат в добиване на още власт. Основните им властови позиции са в съдебната власт и главно в Прокуратурата, която де факто е в състояние за спъва всяко нещо в държавата по най-простия начин – със страх. На това трябва да се сложи край. Ако ДПС излезе или бъде извадено от парламента за 2-3 мандата, ще се види, че интересите на турците и другите малцинства в България могат да се защитават не по-зле и от останалите партии, освободени от задушаващата прегръдка на етническата мафия. Първа крачка за това е оставката на Главния прокурор в момента – няма друг вариант.
3. Походът на Румен Радев и БСП към властта също трябва да се препъне – България няма време за губене в поредно правителство на Орешарски или други подобни фигури, или пък за геополитически пируети в посока Русия. Ако в Чехия и Унгария подобни пируети са сравнително безобидни, заради силата и европейските корени на обществата там, то българското общество няма тази сила и евро-ориентация, която да му позволи да игнорира подобни завои. Всяко залитане в посока Русия и Китай ще струва скъпо най-вече на гражданите, докато дежурните олигарси в енергетиката, политическата мафия и фашизираните елементи ще спечелят – в пряк и преносен смисъл. Това не бива да се допуска на всяка цена.

Това, което се очакваше да стане – стана. Броят новозаразени вече устойчиво е над 100 дневно и по всичко личи, че ще расте. Вярно е, че и броят на тестваните расте устойчиво и вероятно до края на годината ще стигне над 10 000 дневно. Тук важният въпрос е – доколко болниците са успели да се нагодят и подготвят за новата реалност, в която освен всички други заболявания, ще се налага да се справят и със заразени и болни от COVID-19. Доколкото познавам административния капацитет на медицинските учреждения – шансът е малък.

Затова, остава необходимостта ние сами да се погрижим за себе си и да не разчитаме на власти, чиято единствена цел е политическото им оцеляване, а интелектът им е силно ограничен – примерите за това са много, и предстои да видим и още повече.

Извънредното положение свърши преди две седмици и по всичко личи, че и последните колективни ограничения и мерки ще бъдат вдигнати в рамките на следващите две, поне в рамките на ЕС. Изводите обаче остават и главният от тях е – вече нищо не е същото.

На първо място, ЕС трябва да запази придобивките си на първо място за европейците и да ги ограничи за останалите, ако сигурността и интересите му го изискват. Т.е. Еврозоната и Шенген трябва да се съхранят в същия вид, дори ако това значи, че ще се засилят визовите и валутни ограничения за граждани на трети страни, особено на анти-европейски режими като този на Путин в Русия, Ердоган в Турция и Си Дзинпин в Китай.

Политически, ЕС също трябва да се промени и да извади своите изводи за това кой е приятел, кой враг и да действа съответно на случая. Русия и Китай демонстрират опортюнизъм и склонност да използват трудностите на Европа за да извлекат собствени предимства, така и ЕС не трябва да има скрупули и да не се възползва от слабостите на Москва и Пекин – в Кавказ, в Синдзян, в Тибет, Хонг Конг или Тайван. Подобно следва да е и отношението към Анкара, която показа истинското си лице в навечерието на пандемията с COVID-19, когато направи опит да насъска мигрантите срещу ЕС.

Най-важните мерки разбира се са икономически и насочени към засилване на интеграцията и вътрешните устои на съюза. На първо място – крайно време е ДДС да се изравни за целия ЕС (или за Еврозоната) и да се събира централизирано в единен бюджет. След това този бюджет да се разходва за приоритетни дейности като инфраструктура, образование и здравеопазване. Т.е. Брюксел централизирано да финансира важни за гражданите на ЕС звена, а не да отпуска грантове на корумпирани, слаби и неефективни правителства за да следват те тези политики. Дефицитите в здравеопазването на различните страни в ЕС се видяха ясно по време на пандемията, видя се и ясно разликите в недофинансирането на различните здравни системи. Реална и постижима цел е изрвняване на заплащането на лекари и сестри в целия ЕС, уеднаквяване на стандартите и прилагане на най-доброто лечение за всички, независимо къде се намират. Могат да бъдат стартирани и общоевропейски здравни каси, както и обща здравно-осигурителна вноска.

След медицинските раотници, приоритетно от Брюксел може да се финансира и образованието и науката – училища, университети и научни институти с реален принос за просперитета и развитието на новите технологии.

Не на последно място – полицейските служби също трябва да се финансират от ЕС по подобие на Фронтекс. Това ще освободи полицаите от политически натиск, който в отделни страни от Източна Европа е особено силен. А и разликите в работата на немския, румънския, гръцкия и българския полицай са основно в условията на труд. Така ще се засили и сътрудничеството на полициите вътре в самия ЕС, след като престъпността отдавна не знае граници. Единно европейско разузнаване също ще е добра стъпка напред в конкуренция с враждебни сили от целия останал свят.

Икономическите мерки също са особено важни след пандемията – на първо място съкращаване на линията на доставки и връщане в Европа на много важни производства – България и Източна Европа много биха спечелили от това. Трябва да се преразгледат икономическите отношения и привилегии за страни, които укриват информация за пандемията (Китай), използват мигрантите като оръжие за натиск и изнудване (Турция) или използват енергетиката като средство за разделение и натиск спрямо ЕС (Русия). Европа трябва да закупува нужните и количества газ и петрол единно и да ги транспортира самостоятелно от западните граници на Русия, Персийския залив или където и да е.

Отношенията със САЩ също подлежат на преразглеждане – очевидно янките вече не са тази световна сила, която бяха, изглеждат уморени от глобалната си роля и там се завръщат тесногръдие и изолационизъм. ЕС трябва сам да инвестира повече от отбраната си (НАТО трябва да се запази, но ЕС да стане доминираща или поне равностойна сила в него) и трябва да се погрижи за интересите си в проблемни региони като Близкия Изток и Африка, където сега се разпореждат чужди сили, често в ущърб на Европа.

Трябва да се изясни и отношението към европейските страни, които не са част от ЕС – дали ще се работи за тяхното приобщаване, отношенията с близките съседи извън ЕС и въобще – къде са границите на ЕС? Докъде може да се разширява този съюз?

България може и трябва да стартира инициативи за регионално сътрудничество, които да позиционират Балканите като по-добро място за бизнес, живот, учене и туризъм. Общи винетки с Румъния например. Общи железници с Македония и Албания. Обща фериботна система с Грузия и Азербайджан, която да осигури бърз превоз на товари от Средна Азия и Китай към Западна Европа през Кавказ и Балканите. Изграждане на скоростни (250+ км/ч) жп-линии:

1.) Варна-Бургас-Пловдив-София-Скопие-Тирана-Дуръс.

2.) Кишинев – Одеса – Констанца – Варна – Бургас – Истанбул.

3.) Белград – Смедерево – Видин – Плевен – Горна Оряховица – Варна

4.) Будапеща – Белград – Ниш – София – Пловдив – Одрин – Истанбул.

5.) Сибиу – Крайова – Видин – София – Благоевград – Солун – Атина.

6.) Александруполи – Кърджали – Хасково – Стара Загора – Горна Оряховица – Русе – Букурещ.

Прилагам и една графика от https://www.balkanrail.eu

Синхронизиране на енергийните, тръбопроводните и инфраструктурните планове на Европа с цел максимален ефект от похарчените средства за изграждането и експлоатацията им.

В България може вместо изграждането на 100 държавни бензиностанции да се помисли за изграждане на цялостна мрежа от 1500 електрически колонки за зареждане на коли и поставяне на цели – до 2030 г. 30% от автопарка да е от електрически коли и поне 30% от електроенергията да е от екологични източници. За целта може да се приемат и данъчни облекчения и преки субсидии, както и да се финансират иновации в дадената област.