УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Преди дни беше направено изявление от страна на прокуратурата, че е заловена шпионска група, която предавала чувствителни военни тайни на….Русия. Групата била ръководена от бивш зам.шеф на военното разузнаване – Иван Илиев, учил шпионски занаят в СССР и женен за рускиня. Освен него в групата била и жена му, както и четирима кадрови военни. Предстои да видим как ще се развие по натам този трилър, който главният прокурор Гешев изтъкна като мащабен успех, “без аналог от 1944г. насам”.

Поредният шпионски скандал в отношенията София-Москва даде повод и на министър-председателя Борисов наивно да призове – Кремъл да спре да шпионира България. Премиерът не пропусна да пусне и стрела срещу основния си противник в България – президента Румен Радев, когото обвини, че се спотайва, като използва витиеватия израз “радиомълчание”.

Ще се съобрази ли Путин с Борисов и неговите призиви за дружба без шпионство? Не, разбира се. Бегъл поглед върху отношенията на Русия с НАТО/ЕС и България в частност показва, че Кремъл изключително е активизирал цялата си агентура, като част от целта си да внесе разнобой и да разедини съюзниците, а за София е отредена роля на троянски кон или магаре. Москва вижда в българското правителство изключително слаб противник, спрямо който може да прилага целия си арсенал активни мероприятия – като се започне от опити за убийство (разкрит от групата Bellingcat, и реално потулен от българската прокуратура и власти) на българския бизнесмен Емилиян Гебрев до вербуване на български военни и политици. В България има няколко партии, които открито обслужват интересите на Москва – това са Възраждане на Костадин Костадинов (познат и като Костя Копейкин), новия проект на шефа на движение Русофили Николай Малинов, Атака на Волен Сидеров и БСП, която издига все по анти-западни и проруски лица. Освен това управляващата партия ГЕРБ обслужва руските икономически интереси с пари от българския бюджет, а турската ДПС явно играе и казачок, когато обръчите го изискват. Заслужават отбелязване и паравоенни формирования и групировки от типа на БНО Шипка, които поразително приличат на спящи терористични клетки, които дори не правят и опит да се крият, докато чакат момент да станат зелени човечета.

На този фон изпъква фактът, че в последните две години шестима руски дипломати бяха изгонени от България, на което Москва отговори реципрочно и обвини София, че подкопава руско-българските отношения. Основата, на която руснаците си представят тези отношения вероятно е същата, която им е позволила да имат посолство в България през 1941-44г. и да имат шпионска централа с дипломатически имунитет в страна, де факто съюзник на Третия райх по това време. Освен това, вербуват и българския посланик в Москва по това време Иван Стаменов, което им дава безценна информация за политическите и военните настроения и ходове на Царска България. Заловените от Иван Гешев шпиони повтарят сценария на Владимир Заимов – кадрови военен, осъден на смърт и разстрелян за шпионаж в полза на СССР. Има и тогавашни зелени човечета – шумкари, диверсанти, подводничари, с които Москва води необявена война срещу България.

Заслужава си да се зададат следните въпроси на Иван Гешев, който смело обяви групата за опасна, конспиративна и продаваща “Родината си за жълти стотинки”:

• Какво става с делото срещу Николай Малинов и другите уличени в агентурна дейност лица – събират ли се доказателства и кога делото ще влезе в съда по същество?
• Какво става с издирването на лицата от ГРУ, заподозрени в опит за убийство на Емилиян Гебрев?
• Какво става с делото срещу бившия военен министър Николай Ненчев, който беше обвинен от предишния главен прокурор Сотир Цацаров, че е “ощетил интересите на руската страна” като е подписал договор за ремонт на МиГ-29 в Полша (страна съюзник от НАТО).
• Какво става с искането на Прокуратурата за заличаване на партията Възраждане?

Има и други въпроси, които могат да се зададат на Прокуратурата, но след като горните получат отговор. Например – кой и как възложи на руски изпълнители под саудитска шапка строежа на Турски (Балкански) поток в България, и кои са виновни за фиаското АЕЦ Белене, в което България загуби няколко милиарда?

Най-комичното в целия случай е, че всъщност МО само плаща на Русия “жълтите стотинки”, с които Москва подкупва българските си агенти и шпиони – под формата на над сто милиона лева, изляти в последните години за ремонт и “модернизация” на остаряла руска и съветска бойна техника.

За да илюстрираме цялата абсурдност на ситуацията ще посочим – през 2021г. в българските служби, в МО и в МВР има хора, учили в СССР и Русия, с нездрави семейни връзки и податливи на вражеска вербовка. На професионален шпионски жаргон те се наричат запъртъци, а защо не са прочистени е въпрос с 15-годишна (поне) давност. България продължава да използва техника и да плаща пари за поддръжка на страна, която недвусмислено ни е обявила за свой враг – пак повече от три петилетки време. Защо се прави и кой печели от това също е въпрос с понижена трудност към Прокуратурата на Република България.

След осъдителната присъда за Алексей Навални за всички стана ясно, че режимът в Кремъл не възнамерява да се съобразява с никакви международни правила и закони – или поне не с тези, които не тълкува само в своя полза.

Вашингтон при президента Джо Байдън обещава трудни времена за Русия и първите санкции за Навални не закъсняха. На това руското МВнР реагира гневно и предупреди американците – съвсем невъздържано и в стила на руската т.нар. “дипломация”. По същото време с изявление се включи и бившият генерален секретар на КПСС и пръв (и последен) президент на разпадналия се СССР – Михаил Горбачов. Навършващият 90 години главен перестройчик явно се опитва да изчисти имиджа си на разрушител на ядрената свръхдържава в очите на руснаците и да се представи в по-добра светлина – ако не приживе, то пред историята. Затова и под формата на загриженост “да се предотврати ядрена война” Горби непрекъснато изтъква как СССР е получил обещания от Запада, които не били спазени, как сега ЕС и САЩ притискали Русия, и как било време за преговори, в които Кремъл от силата си на ядрена сила да определя отново бъдещето на страните от Източна Европа. Това е, към което се стреми и Путин – да може като Сталин да седне в полуразрушена от него европейска столица и с молив на салфетка да разчертае сферите на влияние между Москва и Вашингтон, връщайки историята 80 години назад. Цялата политика на Путин от 2008-ма насам е повторение на политиката на Сталин през 30-те години на 20-ти век – вътрешни чистки, затвори и лагери, наемници в чужди страни, нападения, анексии и окупации. Всички знаем до какво доведе това.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп сътвори най-голямата глупост в живота си (а те не са малко) – опита да попречи на Конгреса да приеме резултатите от изборите, при това опитът му може да се нарече метеж. Дали и кога той ще понесе съдебна отговорност за действията си е спорно, но вече е подложен на процедура по втори импийчмънт, резултатът от която ще е спорен.

Още преди това обаче неговите профили в социалните мрежи, откъдето той комуникираше и подстрекаваше привържениците си, бяха закрити. Доналд Тръмп не може да ползва любимият си почерк с ГОЛЕМИ БУКВИ в @realDonaldTrump в Туитър, както и във Фейсбук и Инстаграм. Мрежата Parler, която обединява много тръмписти и привърженици на конспирациите, също беше свалена от Apple Store и Google Apps. Дойче банк със закъснение от около 4 години обяви, че повече няма да финансира начинанията на (почти) бившия президент. Борбата срещу Тръмп и всичко свързано с него мина на изцяло ново ниво – той реално беше екзекутиран в дигиталния свят. С всички последици от това.

В последните десет години профилът в социалната мрежа за много хора е важно допълнение към реалния свят. Там те се (дез)иноформират, изразяват (или не изразяват) мнение, и като цяло прекарват много време там. Във фейсбук-групи се водят ожесточени спорове, войни и много енергия и омраза се изливат там. Заличаването на профил е своеобразна онлайн екзекуция и случаят с Тръмп не е по различен. Блокирането на профил, което много фейсбук-потребители са усетили лично, е равно на дигитален затвор. Всички тези действия се налагат от частни компании, които не дават на никой обяснение за действията си.

Основният аргумент на поддръжниците на това действие е – това са частни компании, услугата си е тяхна, ти си се съгласил с условията им и няма какво да се оплакваш. Да, ама не – ВиК и енергоразпределителните дружества също са частни, но дейността им има отражение върху много хора. Подобно е и положението с банките и телеком-операторите, които дават IBAN и телефонни номера, които често служат за идентификация. Подобно е и положението с е-мейлите и въобще всички онлайн-услуги – на много места те са средство за идентификация и блокирането им води след себе си невъзможност за ползване на други услуги – дигитална смърт. Точно затова и регулацията в тази област трябва да се извършва от държавни органи в интерес на всички хора, а крайни действия като блокиране и забраняване трябва да се издават от съдилища и никой друг – независимо дали става дума за Тръмп или за последния интернет трол. Може и да има общ регулаторен орган към ЕС, който да се занимава с дигиталните гиганти, но това е бъдещето и то не може да е в ръцете на частни монополисти.

След кратко пътуване до Жеравна с цел изолация в разгара на пандемията установихме следните неща:

Запитване в който и да е хотел, в което и да е място в България дали имат бърз и стабилен интернет ви връща отговор – Да, разбира се. Това показва, че в 90% от случаите тези хора или лъжат преднамерено, или просто не знаят какво е това интернет през 2020г. В мнозинството от хотелите става въпрос за един рутър, позициониран някъде около рецепцията, което в поне половината стаи не дава нищо повече от обозначена точка с лоша връзка. Няма нужда да се обсъждат сега причините за това, но е крайно време тази ситуация да се промени с държавна подкрепа – сигурен и надежден интернет в 2020г. е като електричество през ХХ век. Държавата трябва да стимулира телекомите да създадат терабитна свързаност между областните градове и гигабитна свързаност между всяка община в България. Туристическите асоциации и сдружения, много активни в искането на помощ от държавата, трябва да се активизират и да обединят усилията на членовете си във всяко място за настаняване бързият интернет да е част от услугата – както топлата вода по всяко време на денонощието.

И втора точка – държавата може да (про)дава ваучери за почивки, но само на тези, които желаят с цел насърчаване на вътрешния туризъм и пътувания. Така например до 1000 лева годишно за хотелски услуги в България да се предлагат с 50% отстъпка, а за пенсионери – за 70% отстъпка. Услугата да важи и за санаториуми и СПА-комплекси. Целта да е – разпръсване и извеждане на хората от големите градове и средища за струпване на хора, които често са и замърсени (особено София през зимата) и дългосрочно подпомагане на туризма в България. Това ще даде и шанс за разтягане на туристическия сезон на всички курорти и превръщането им в всесезонни, както и за уплътняване на слабите дни от седмицата в ниския сезон. Може да се предложи и втори ваучер на хора, които са използвали първия с 30% отстъпка. Отново повтарям – за да бъдат накарани активни хора да пътуват извън уикендите и отпуските си и да ползват по-дълги туристически пакети, ключово е наличието на бърз интернет без проблеми.

България очаквано постави вето на началото на преговори между ЕС и Македония за членство и така върна нещата в логичното им русло. След набързо подписания и общ Договор за добросъседство, последван от далеч по-подробното и обстойно Преспанско споразумение, стана ясно, че в отношенията София-Скопие се трупат дефицити, които стават непреодолими. Правителството на Заев блъфира, като разчиташе, че натискът отвън ще е по-силен от вътрешнополитическата воля на правителството на Борисов и този блъф се оказа неуспешен. Македония сега е наполовина на пътя – със сменено име, във НАТО и с де факто неработещ договор с България и засега трайно извън ЕС. Какво следва да направи България оттук и занапред – ето няколко полезни стъпки:

София следва да припомни на Скопие, че сме съюзници в НАТО и антибългарската реторика в Македония (по-силна дори от тази в Москва и Белград) не изглежда добре в очите на останалите съюзници. Българското и македонското МО следва да разработят стъпки за укрепване на военното сътрудничество във всички области, така както подобава на две съседни страни, членки на НАТО. Това може да включва по-чести съвместни учения в Ново село и Криволак, съвместен батальон за участие в миротворчески мисии и т.н. По-дългосрочно сътрудничество може да включва обучение на македонски офицери в български военни училища (по примера на Гоце Делчев) и дори служба в българските ВВС и ВМС (доколкото Македония няма пълноценни авиация и флот). Ако Скопие реши да увеличи боеспособността на армията си и да развие авиацията, България следва да оказва необходимата подкрепа. Естествено и проекти за превъоръжаване на двете армии могат да се случват далеч по-успешно.

Във външната политика може да се обсъди и приложи една стара идея – за общи посолства в страни, където и София и Скопие не поддържат дипломатически мисии. Дори и да не говорим за 100% обща вънпна политика, отношенията ни с 2/3 от страните по света са основани на търговия и икономически интереси, т.е. една дипломатическа мисия ще е по-евтина като разходи от две, а интересите на българския и македонския бизнес ще са защитени. Същия подход може да има и към разкриване на общи консулски служби в големи градове в страни, където и България и Македония имат посолства – в САЩ, Русия, Китай, Бразилия и Индия има градове, чието население е по-голямо от сумарното на двете страни, а там нямаме присъствие.

България следва да засили образователният и културен обмен с Македония – с взаимно гостуване на театри, научни семинари и конференции, както и разменено гостуване на класове от средните училища – нищо не пречи македонски ученици да идват и да учат в български училища за месец или дори за цял срок. Натискът за ревизия на македонските учебници по история в посока изчистването им от неверни факти и интерпретации трябва да продължи. Като стратегическа цел, България може да обяви, че ще приема македонски граждани в българските ВУЗ-ове при условията за български граждани – държавна поръчка и платено. Ползите от това действие ще се видят в бъдеще и са неизмерими.

България и Македония могат и трябва да излязат с обща туристическа стратегия и споделен туристически бранд. Ако има обща цел – 20 милиона посетители на двете държави, то ще е по-лесно тя да се постигне с обща рекламна стратегия и от двете страни.

Въпросът с паспортите – ако България е поставила вето на югославския сърбомански елит в Скопие, то това вето не е насочено срещу гражданите на Македония, които се декларират като българи. Процедурата за издаване на паспорти на хора с българско самосъзнание и корени трябва да се опрости максимално и да не е бизнес за патреоди. Всеки гражданин на Македония, който декларира публично, че се усеща българин и такива са били дядовците му, трябва да получава българско гражданство в рамките на шест месеца. България трябва категорично да поиска българите да бъдат записани в Уставот на Македония като етнос заедно с останалите изброени там. Трябва категорично да се изиска да се прекрати преследването на хора заради българското им съзнание.

Инфраструктурата – България трябва да набележи приоритетни проекти – жп-линия и магистрала по Коридор 8, нови КПП-та и да поиска от Скопие срокове за изпълнението им. Ако Македония няма пари за тях, България може да ги финансира и строи срещу 99-годишна концесия, например. Натискът по тези въпроси трябва да се постави на европейско ниво – Македония иска ли или препятства инфраструктурата с България и Албания, които са нейни съюзнички в НАТО.

Медицина – в разгара на пандемията, България може да предложи на Македония общи мерки в здравната сфера, които да са от полза на гражданите на двете страни. България дори може да въведе възможност за граждани на РСМ да се лекуват в български болници, при положение, че плащат вноски в НЗОК. Може да се разработи и обща служба за медицинска евакуация по въздух и закупуване на хеликоптери за нуждите на двете страни.

Освен областите сигурност, образование и здравеопазване, България и Македония могат да намерят допирни точки и в други области на сътрудничество и Скопие да разбере, че ползите от кооперацията са повече, отколкото ако се противопоставя на сътрудничество. Държавно финансираните медии, институти, дипломати и университети трябва да разберат, че омразата към България не е печеливш бизнес, както е сега. За това ще са необходими действия и от страна на София – ветото беше първата крачка, ако е необходимо, ще последват и други. Вратата обаче е отворена.

Според последни сведения, Армения и Азербайджан са постигнали с помощта на Русия примирие в Карабах, което отразява сегашното положение на нещата. Казано накратко – руски миротворци влизат в Карабах по линията на сегашното съприкосновение, което значи, че Азербайджан вече владее около 30-40% от предипната територия на Арцах – непризнатата от никой (дори от Ереван) Нагорно-Карабахска самообявила се република. Армения се задължава да изтегли от околните седем области (които преди 1988-ма не са били част от Нагорно-Карабахската автономна област) войските си и така под арменски контрол и руска защита остава само част от Карабах, който обаче не придобива никакво изменение в международния си статут. В Ереван избухнаха сблъсъци и протестиращи нахлуха в сградата на правителството, по последни данни председателят на арменския парламент е бил бит. Изявление на премиера Никол Пашинян показва, че Армения се е съгласила на това, за да избегне още по-тежко поражение и да се опита все пак да запази някакви позиции в Карабах. Илхам Алиев очевидно изглеждаше доволен, постигнал нещо, което явно изглежда като завещано от баща му – предишния самодържец Гейдар Алиев. След близо 30 години застой Баку постигна частично голямата си цел – връщане на част от земите си. Алиев специално отбеляза и участието на Турция в този процес, както и че турски миротворци ще се включат в опазването на мира.

В сегашната ситуация еднозначно губеща е Армения и премиерът Пашинян, който дойде на власт след протести и когото Москва разглежда като недостатъчно (най-малкото) верен. Не се знае дали ако на власт беше предишният премир Кочарян, Путин би оказал по-ранна помощ на Ереван, но е факт, че договорът между двете страни е за военна помощ и защита на Армения в международните и граници, които не включват Арцах-Карабах. След сегашното тежко поражение оставането на Пашинян на власт изглежда не особено вероятно, а доколко в бъдеще Армения ще продължава да разчита на Русия за военна защита също остава неясно.

Турция изглежда като голям печеливш – нейното протеже Баку, с турско оръжие, разузнавателна помощ и дори наемници, докарани от Анкара успя да постигне териториално разширение, макар и частично. След тази война турската тактика и престиж нарастнаха – комбинацията от наемници и дронове се доказа като печеливша и в Либия, остава да видим накъде би насочил погледа си Ердоган. На мястото на Гърция и Кипър бих обърнал сериозно внимание на тази нова реалност във войните. Всъщност, струва си да се запитаме – какви способности развива България в 21 век в областта на киберзащитата и безпилотните летателни апарати? Каква стратегия и тактика има в борбата с малки диверсионни отряди, което явно е новата мода на военните действия. Армения очевидно беше готова за война от 20 век, което не и помогна много през 21-ви. Изводите остават за нас.