УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Широко коментираното посещение и поведение на премиера на България в Русия не донесе никакви изненади за никого – поставен в патова ситуация от Москва, той просто намери за нужно да се предаде и да помоли за прошка. Пътьом изказа искрена (наистина искрена) благодарност към Путин, че го е поканил….в Кремъл. Явно след двореца на Ердоган, трите папски погалвания и това, че беше наречен в западната преса “портиерът на ЕС”, само покана за гостуване в Кремъл е липсвала в личностната му самооценка.

Ако сравним поведението му в момента и поведението му преди пет години, когато Борисов пак беше премиер, разликата в отношението му към Русия е видима с просто око, а причината за това е ясна – водената от Кремъл информационна и хибридна война срещу ЕС и България. Борисов е жертва на тази война и е развил към агресора Стокхолмски синдром на привързаност, както жертвите на престъпления често развиват себеотдаване и олицетворяване с насилника си.

В края на 2012 и началото на 2013г. Борисов беше съвсем в края на първия си мандат, но още не знаеше, че той ще приключи така скоро и рязко реагира на новината, че Росатом е завела дело срещу България в Арбитражния съд за сума между 800 млн. и 1 млрд. евро. Заяви, че това е “вероломно поведение” от страна на Москва и обеща неприятен разговор на Путин, който се очакваше около 3-ти март 2013г. В отговор Кремъл просто отмени визитата на Путин без обяснения, а малко след това покачването на цената на тока доведе до т.нар. “февруарски протести”, откъдето изплуваха доста съмнителни фигури с финансиране и подкрепа от криминални среди (Бисер Миланов – Петното и групата около него), Групата “КТБ-Цветан Василев-Бареков” и други русофилски и квази-патриотични организации. От дистанцията на времето ясно проличава руския почерк в цялото активно мероприятие и Борисов дава вид, че е научил урока си добре. Плати без никаква съпротива над милиард лева на Росатом за ненужно (и по неговите думи) оборудване, и подскача като ударен от ток по всяка тема свързана с енергетика – достатъчно е да се проследи реакцията му за аферата “Гинка и ЧЕЗ” и това как скоростно се изстреля в Москва веднага след Радев – вероятно повикан от Путин.

Закупеното насила от Русия негодно ядрено оборудване е пасив, който Борисов се опитва да превърне в актив в една бъдеща АЕЦ, в която вероятно ще е принуден чрез договор да даде държавни гаранции за изграждането и изкупуването на тока и, което от своя страна прави бъдещите загуби и пасиви за България неизмерими. Токът от тази централа ще бъде изкупуван и пласиран от НЕК на каквито цени каже собственика на АЕЦ-а, просто защото другата алтернатива е тази централа да бъде губеща с всички екологични последици от това. Така загубата ще се акумулира от НЕК и през енерго-разпределителните дружества ще се разпределя към всеки елетромер в България. Това ще подкопая бъдещия свободен пазар на електричество и ще направи цялата икономика на България зависима от една централа, която е проект и изпълнение на анти-европейска и анти-цивилизационна сила като Русия. Бъдещия собственик на централата, който и да е той, ще има по-силни връзки с Кремъл, отколкото с Дондуков 1. Ще получава и заповедите си оттам. Ако Борисов и хората около него не съзнават този факт, са глупаци. Много вероятно е обаче Борисов да гони кратък хоризонт до 2022-25г., и да не му пука особено какво наследство ще остави.

Подобно е положението и т.нар. “газов хъб Балкан”, който съществува само в главата на премиера и на няколко салфетки, където е бил рисуван под благосклонния пиян взор на Жан-Клод Юнкер. Няма отговори на въпросите откъде и какви количества ще го захранват, а унизителното молене на Радев и Борисов пред Путин да не ги забравя при разпределянето на газа. “Обещанието” на московския самодържец да договори с турския султан отклонение на “Турски поток” към България беше знаменателно и още по-унизително – намек да си знае мястото между двете азиатски империи и ехидно натвърдване – можеше да зависите само от нас, но сега зависите и от турците. В случая единствената надежда е САЩ да наложат санкции на Газпром (както вече направиха с компаниите за Северен Поток -2) и по този начин да спрат руската експанзия в Европа. Позицията на ЕС и България спрямо Русия и руския газ трябва да е единна и да изисква от Москва и Газпром следното – ЕС купува всички нужни количества от Русия на западната и граница на единни цени за своите членки, след което договаря транзита през Украйна и Беларус до своите източни граници и транзита и разпределението до своите членки. По подобен начин трябва да се договаря и вноса на норвежки, алжирски, катарски, американски, туркменски, ирански, азерски и всякакъв друг газ – вкарва се в тръбите на ЕС от най-удобния терминал и се транспортира до клиентите по целия континент. ЕС трябва да създаде европейски аналог на Газпром, в който акции да имат всички страни-членки и той да се занимава с продажбата и транзита на газ след като е купен от външни източници. От подобно нещо България би получила намаляване на цените и по-благоприятни условия за газ – несравнимо по-голяма печалба от имагинерните транзитни такси на т.нар. “газово хъбче”.

И все пак – какво превърна Борисов твърдия натовец и европеец през 2012-2013г., който се закани на Путин, че няма да му е приятно, когато постави въпроса за “вероломното нападение” на Росатом, в Борисов молителя и оправдаващия се пред същия този Путин, стигнал до там, че да се извинява и да моли големия брат да му прости?

Отговорът е прост – руската хибридна война.

В тези пет години Русия инвестира огромни пари в няколко прости неща – подкупване на европейски и български политици и влиятелни фигури, маскирани като социолози, политолози, енергийни експерти и т.н. агентура в изграждане на позитивен имидж и промиване на съзнанието на населението, за което 80% е известно дори на Иво Христов какви са. Това население е подложено на всекидневно облъчване, “проучвания”, “анализи” и всякаква друга пропаганда, показваща нагледно как ЕС се разпада, а Русия укрепва и се увеличава. Манипулиране на факти, откровени лъжи и заблуди се повтарят по телевизионните канали (канещи едни и същи “експерти” и малко маргинални опоненти като контра-теза) и особено силно през интернет и социалните мрежи, които руските политически технолози видяха като отлично средство за пропаганда. Русия не е в състояние да създане нещо подобно на интернет и фейсбук самостоятелно, но руските служби са много спососбни да създават руски ерзац-заместители на западни информационни продукти – това са Russia Today (откровено копираща Ройтерс като маниер, но не и като достоверност), ВКонтакте (създадена от Павел Дуров, но овладяна от ФСБ) и руския сегмент на интернет, наречен Рунет, където цари все по-строга цензура от страна на Роскомнадзор. В истинския интернет и социални мрежи като Фейсбук и Туитър, които не са под руски контрол, върлуват тролове и платени руски пропагандисти, които методично имат за цел да облъчват потребителите с руски пропагандни тези. От 2013г. насам явно се измени руския език спрямо Европа и европейците – все по-често биват наричани фашисти, все по-често руски профили и акаунти заплашват европейци и източно-европейски граждани и политици с убийства и нови “освобождения” в стил “На Берлин”. Това се допълва и от действията на криминални групи като т.нар. “Нощни вълци”, както и местни пара-военни групировки, вкл. и в България, които правят аналогия с подривните действия на Кремъл срещу Европа и България в периода 1920-45 години, когато се финансират терористични актове (Света Неделя) и се инфилтрират терористи (групите на Антон Иванов, Цвятко Радойнов и др.) На политическо ниво се финансират партии, които открито говорят срещу НАТО и ЕС, като по този начин се постига максимален ефект от руската хибридна пропаганда – тя е многопластова и влиза през интернет-коментари (наподобяващи реални хора), медийни публикации и цитати от познати имена на “експерти” и изявления на “политици” като Сидеров и Марешки, които откровено спускат руски опорни точки сред населението.

Резултатът, който се постига е смяна на убежденията, особено сред неособено информирани и образовани хора, които в училище са били подложени на пропагандното клише, че Русия се явява някакъв вид “освободител” и не знаят за действията на Кремъл срещу България от 1878г. насам. Постига се разколебаване в устоите, демократичния избор и външнополитическата ориентация на страната в средния български избирател, което заедно с кибер-атаки, инструменти като Уикилийкс и прочее кара Запада да изглежда глупав и разединен, а Русия единна, мъдра и могъща. Тези атаки, които се подчиняват на единен център в Русия, ще се засилват и за в бъдеще, и не само в България. Предстоят много сериозни изпитания и след Брекзит – в Италия до властта се докопаха групи, които призовават за отмяна на санкциите срещу Москва и дори за излизане от еврото, ако еврозоната не опрости 250 млрд. дългове на Италия. Към това можем да добавим и политиците в Гърция, Унгария, Словакия и дори набиращи скорост партии в Германия и Франция показват, че Борисов не е сам в своя завой на изток. Всичко това е резултат от само пет години хибридна война, а предстоят още неизвестно колко по пет, плюс реалната заплаха за реален въоръжен конфликт. България изглежда сякаш се е предала. Преподаватели във Военна Академия, УниБИТ (Магнаурската школа на ДАНС) и Академията на МВР открито изказват възхищение от Путин, Русия и Кремъл, обясняват и възхваляват руските методи на смесване на тайни служби и политика и влияние на политическия процес (както и подкопаването на легитимни политически субекти в други държави) и като цяло – за армията, полицията и специалните служби се готвят кадри, чийто морален интегритет е силно под въпрос. Най-явния пример за това е Румен Радев – натовски генерал, който удивително бързо възприе про-кремълска реторика. Дали това е резултат от собственото му его и тщеславие, както и желание да угоди на повлияните от хибридната война и пропаганда избиратели, или е вътрешно убеждение, предстои да видим. Факт е, че Радев е продукт на политически маркетинг и политически технологии от руски тип, дори и да не е директна креатура на Решетников. Вследствие на проучване за нагласите на населението (изкривени от пропагандата) е откроен образ на политик, към който най-много пасва образа на бившия командващ на ВВС ген. Румен Радев. Това е нещо, което обръща политиката с хастара навън – принципът е, че политиците имат ясни убеждния и виждания и ги отстояват и на избори, а не че се формират и определят според очакванията на “онези 80% от електората”, които избират хора като Иво Христов, Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Румен Радев. Така Радев определено е продукт и резултат от хибридната война срещу България, каквато жертва е и Борисов. Те се нагаждат и ще продължават да се нагаждат, за да не изпаднат от политиката, както се случи с явен и последователен проевропейски политик и критик на режима в Кремъл като Иван Костов. Една от причините той и неговите политики и виждания да бъдат силно остракирани, демонизирани и обругани е факта, че Кремъл не му прости позициите му през пролетта на 1999г. Тогава София се опълчи на Москва в разгара на Косовската криза и ясно заяви на чия страна е. Не така постъпи и постъпва Борисов през 2015 и до днес, когато руски самолети минаха през България на път за Сирия, където подкрепят един режим, към който НАТО (а следователно и България) имат ясно отношение. Това е цената на оставането на власт и Борисов я знае и е готов да я плаща. За съжаление, заедно с него плаща и България.

Наскоро чух Ивайло Пенчев (собственик на Уолтопия и бивш производител на найлонови торбички) да изказва “мъдри” мисли на тема евро и приемането му в България. В типичния си стил този човек обвини сънародниците си в липса на самочувствие и в чакане на “Брюксел да ги оправи”, вместо да разчитат на собствените си сили. Именно самочувствието е основната причина Пенчев да получава телевизионно време, в което да ръси не особено премерени приказки, но опорката “губим суверенитет с приемането на еврото” е част от хибридната война срещу ЕС, водена от външни сили.

България е загубила част от своя суверенитет и го е предала на Брюксел още с факта на подписването на Договора за присъединяване към ЕС. Освен това обаче, по силата на този Договор, България разпростира своя суверенитет (или част от него) и върху останалите членки на ЕС – голяма част от тях по-силни, по-богати и по-демократични от нас. Това става чрез простия факт на правото на глас при решения, които изискват единодушие – България би могла теоретично и на практика да блокира всяко такова решение. Суверенитетът на България се простира и върху други страни, които допреди 20 години не се съобраяваха и в най-малка степен с интересите на София и причина за това е членството в ЕС и НАТО. Справка – политиката на Албания, Македония и Сърбия, които в последно време много внимават да не подразнят българските власти, а често търсят и предварително мнението на София по различни въпроси. Геополитическата тежест на България на Балканите след 2007г се е увеличила неимоверно, а това не е точно загуба на суверенитет, нали?

Относно това, че българите разчитали на Брюксел да ги оправи, вместо да вземат нещата в свои ръце – обяснението е просто. В сегашното си състояние държавата е пленена от управляващата групировка, и единствено ЕС има инструментите да показва кое е правилно и кое не – включително и финансови, ако мониторинговите доклади не вършат работа. В случая с Еврозоната и банковия съюз – българите са напълно прави да не вярват на БНБ, която проспа казуса КТБ. Откакто на БНБ и е отнето правото да печата безконтролно пари с въвеждането на валутния борд, благосъстоянието на българите се увеличи многократно и приемането на еврото ще продължи тази тенденция.

Далеч по-големи и мощни страни като икономика, политика, военна мощ и т.н. като Германия и Франция са приели еврото и са обвързали банковите и платежните си системи с ЕЦБ и съответно са предали част от своя най-важен суверенитет – финансовия. Дори Гърция направи невъзможни (според тях) икономии и прие реформи, само и само да запази еврото и да не напусне Еврозоната. Може би гърците не знаят какво е суверенитет, а Пенчев?

Последните протести на лекари от болниците във Враца и Ловеч, разрешени както винаги в последния момент от самия премиер Бойко Борисов, показват хроничната слабост на досегашния модел на финансиране на здравеопазването през НЗОК.

Моделът залага на псевдопазарния принцип, че здравето е вид благо за което обществото е готово да плаща на принципа – Х брой пациенти, лекувани в У брой лечебни заведния е равно на определена сума пари, събирана от месечни вноски и доплащания от бюджета. Този подход може и да е изглеждал смислен в някоя канцелария, но на практика е неработещ и превръща лекарите в чиновници, болниците в места за обработка на клинични пътеки, а пациентите – в жертви. Буквално.

За да се промени това, е нужна цялостна промяна в подхода на държавата към проблема. За да се превърне здравеопазването от проблем в решение е необходимо държавата да се сети, че не може да абдикира от три свои области – сигурност, образование и здравеопазване и там всеки гражданин (особено тези, които си плащат осигуровките), следва да получава навременна и достатъчна помощ.

Започва се със здравната карта – на територия и население като българското са предостатъчни 150-180 болници с около 30-35 хиляди легла. Точните цифри разбира се могат да варират, но в случая е важно разпределението на здравните заведения в страната, така че в поне 5-6 града извън София да могат да се правят операции и да се провежда лечение, равно по качество и обем на това в София. Това са Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Русе и Плевен. Във всички областни градове следва болниците да могат да лекуват успешно онкологични, сърдечно-съдови и други заболявания с голяма социална значимост, за да не се налага пациенти да пътуват по над 150 километра за рутинни процедури и изследвания. Всеки град над 3-4 хиляди души се нуждае от болница, особено ако е отдалечен от областен център – каквито са Малко Търново, Кула, Брегово, Белоградчик, Шабла и т.н. Наличието на добра болница и училище (основно и гимназия) е предпоставка за промяна в отрицателния тренд на обезлюдяване и дори би стимулирало заселването на нови хора в малки градове. В момента заселването далеч от областен град е де факто съзнателен отказ от медицински грижи и образование, което е спирачка пред икономически активни млади хора и семейства, освен ако не са отчаяни авантюристи.

Следващото нещо в подкрепа на здравната карта е броят лекари и медицински сетри, нужни за тези болници. Приема се, че този брой е Х за всяка клиника, област и специалисти и този брой специалисти се назначават в болниците от НЗОК, и получават заплатите си от НЗОК. Така лекарите не зависят от мениджмънта и корупцията в местни болници като тези във Враца и Ловеч, както и не се поддават на натиск от местни политически фигури. Лекарите имат задължения само към пациентите си и е недопустимо да не получават заплати заради лоши решения на местно ниво. Също така, ортопед, кардиолог, уролог, медицинска сестра и т.н. в София, Варна, Петрич, Свиленград или Тутракан следва да получават ако не еднакви, то поне сравними възнаграждения за еднакъв труд, независимо къде е положен. Това би накарало повече лекари да избират кариера и в малки населени места, не само защото са принудени. Също така, лекари назначени от НЗОК, могат да бъдат по-лесно командировани в болници, където има недостиг на специалисти. Единна държавна политика и назначаване на специалисти към НЗОК ще позволи и преодоляване на недостига на специалисти като  патоанатоми и анестезиолози, които специалности не са престижни от гледна точка на заплащане. Така ще може и на национално ниво по-лесно да се съгласува броя специалисти, нужни за обучение в мединските ВУЗ-ове.

На следващо място – купуването на лекарства и консумативи, както и апаратура да се извършва пак от НЗОК, която после да ги разпределя между различните болници в зависимост от нуждите им. Така ще се избегне ситуацията, в която различни болници купуват едни и същи лекарства, импланти и апаратура на различни цени, включително и заради корупция на местно ниво. От подобен ход могат да се спестят поне 20-30% от разходите за лекарства, консумативи, импланти и апаратура, от което ще са доволни всички, с изключение на вносителите на подобни стоки. НЗОК с държавна подкрепа може да финансира и производство на определени изделия в България, ако се прецени като перспективно.

Тези две действия ще доведат до две неща – намаляване на разходите и безконтролното източване на здравните фондове, и повече време в което лекарите и болниците ще се занимават с основните си задължения – да лекуват хората. В момента НЗОК е просто огромен резервоар, в който всеки гледа да забие тръбичка и да точи оттам пари по завишени фактури за доставка на лекарства и консумативи, незаети щатове на персонал и фалшиви клинични пътеки. В добавка и самите пациенти си купуват лекарства, консумативи и импланти, защото “няма и защото касата не ги покрива”. Лично проверен и изстрадан факт. Пациентът и близките му нямат време, знания, а често и желание да проверяват кой точно е виновен да плащат два пъти за едно и също нещо – един път под форма на осигуровки и втори път – директно, кеш и без касов бон.

Тук идва и най-голямата промяна – плащаните от гражданите здравни осигуровки, които в момента са процент от заплатата му, трябва да станат твърда месечна сума с различни прагове, която да се гласува от правителството когато се променя и размера на минималната работна заплата. Т.е. здравните вноски да бъдат 20, 50 и 100 лева месечно, като човек избира каква вноска да прави и тя да се трупа в негова лична сметка в НЗОК. Срещу всеки от тези прагове човек знае какви медицински услуги може да получи веднага и за кои ще трябва да доплати – законно и срещу касов бон. Това незабавно ще доведе до изсветляване на плащанията в сектора, които в момента са сиви. Цените на тези услуги ще спаднат и ще подлежат на контрол. На монопола на здравната каса също трябва да се сложи край и да се допуснат и частни медицински застраховки и каси – оттам контрола върху лекари и болници ще се засили автоматично.

За да се стимулират хората да плащат по-високи вноски в личните си сметки (които не могат да се харчат за друго), държавата може да отдели част от субсидията за здравеопазване (в момента около 5 млрд. годишно) за да предоставя безлихвени кредити за лечение в размер до сумата от сметката на всеки човек. Могат да се правят и семейни сметки, както и други варианти за засилване на контрола – от страна на каси и на пациенти, които ще искат да знаят какво получават срещу парите си и кой за какво ги харчи. В момента на човек се удържат по около 8% от заплатата автоматично, които потъват в общата каца(каса), която няма дъно. Независимо дали получава 500 или 5000 лева заплата, човек знае, че отиде ли на лекар и в болница, последното, което има значение, е неговото здраве, а първото – парите му – неговите и на близките му. Това трябва да се промени.

Наскоро излезе поредния годишен доклад на Държавния департамент на САЩ за човешките права, в който за пореден път България е подложена на пресилени и трудно аргументирани критики. Добрата новина е, че този доклад не е насочен срещу България, а е една американска традиция за отразяване на състоянието на човешките права във всички страни по света, лошата новина е, че в него има много верни констатации. В частност за България верни са изводите за липса на независимост на съда и че корупцията обхваща всички нива на управлението.

В случая обаче си заслужава да се обърне внимание на критиките срещу България по отношение на правата на циганите и турците, които се разглеждат като малцинства, явно третирани дискриминационно от България и българите. Това отразява едно дълбоко неразбиране на от страна на Вашингтон на процесите и историята на Балканите, както и на съвременните социално-икономически реалности.

На първо място – отчита се като негативен факт липсата на нещо като циганска партия в парламента и се отчита като позитивен факт, че турците “държат” около 8% от местата. Това е явно незачитане на факта, че Конституцията забранява партии и организации на етническа и верска основа и ДПС, макар и явно турска партия, се е декларирала като българска такава, освен това в нея са намерили място доста българи. Фактът, че тази партия е основна причина за срастването на политическата система и съдебната власт и в основата на всеразяждащата корупция, е удобно пренебрегнат от янките. Имало е депутати цигани от практически всички партии в парламента и основния проблем всъщност е невъзможността да се излъчат качествени и образовани кандидати за държавни и общински длъжности от тези партии. Примерите с Александър Методиев – Бат Сали (ДПС), Илия Илиев (ГЕРБ, партия ДРОМ), общинския съветник Айри Мурад (Реформаторски блок) в Пловдив от Столипиново са пример, че тези хора носят повече негативи за партиите, които ги издигат, отколкото позитиви за ромската общност. В голямата си част те са тартори и използват властовите ресурси за лично облагодетелстване, а не за провеждане на смислени интеграционни политики. Говоренето им винаги е с негативна конотация към българите, които априори са виновни за всички проблеми на циганите и винаги се набляга на разделението по етническа линия.  Говорил съм с партийни функционери и от тях зная, че намирането на кандидат за изборна длъжност циганин, който да е образован, неосъждан, лидер на общността (без да е тартор) и с достатъчно смислена биография е изключително трудно. Често пъти след избирането им властта развращава тези хора по-бързо отколкото това става с колегите им българи. Не на последно място, местата в българския парламент, общински съвети и други изборни длъжности са отворени за всички български граждани без разлика на етнос и религия, т.е. самата идея за квотно представителство на турци, цигани може да се разглежда и като намеса във вътрешните работи и недопустим натиск. Всеки гражданин на Република България може да бъде избиран да представлява интересите на други граждани и да се издига според уменията и заслугите си, независимо дали се определя като българин, евреин или арменец, турчин или циганин. Това се нарича меритокрация. Всички други подходи може и да изглеждат много мъдри от Вашингтон, но на Балканите резултата е провалени държави като Косово и Босна и Херцеговина. В тази връзка опасно е и заиграването с т.нар. помашки етнос, който се представя като отделен от българите. Друг факт който янките тотално са забравили, е че България не признава наличието на чужди малцинства на своя територия и не гарантира колективни права.

Прави впечатление, че Държавния департамент често използва заключения и формулировки на БХК, една организация, чиято полза за тези, които защитава е спорна, а пристрастието и е безспорно. Анти-циганските протести в Асеновград са споменати като форма на потискане на ромите, което е напълно извадено от реалния контекст – всеки подобен протест е свързан с конкретно престъпление, чиито извършители са цигани, а държавата се е провалила в това да наложи правосъдие, да залови и накаже извършителите. Тук следва да се отбележи, че циганската общност като цяло зачита законите България в по-малка степен, не признава българското правосъдие, а само своите цигански съдилища – мешерето, и като цяло превенцията при тях почти не работи. За ромите попадането в затвора като цяло не е особена трагедия, а просто факт в биографията, за който са виновни българите. Докладът на Държавния департамент пренебрегва факта на широко практикуваните ромски сватби и секс с малолетни лица, както и умишлени действия с цел източване на публични фондове и ресурси, които използват пропуски в законодателството.

Особено недоумение буди пасажа, в който българите биват обвинявани, че изтеглят децата си от училища, в които има много ромски деца. Хората, които са написали това, явно нямат деца, или пък са в категорията социални дебили. Ако човек действа само въз основа на расови стереотипи, то той е расист, но ако не си вади изводи от житейския си опит и познание, явно е социален дебил. Всеки човек търси най-доброто училище за наследника си, и ако учителите не са в състояние да принудят циганите да учат, то никой не би искал детето му да е в клас с ниска успеваемост, където в повечето време от часа учителя се надвиква със слаби ученици, били те роми или други. Доказан факт е, че ако една трета от учениците не разбира материала и изостават с уроците, те отнемат две трети от времето на учителя, а целия клас изостава. Много от циганчетата в първи клас де факто не знаят български език, което е бариера за приобщаването им към обществото. Образователния проблем с ромите действително е тежък, но подхода на Държавния департамент е погрешен – предложението на янките по същество се нарича сваляне на нивото и критериите в училищата, за да паснат те на циганските културни особености. Държавата следва да принуди тези хора да пращат децата си в училище не само като присъствие, но и да изисква резултати в образованието им, за да имат основание хората от други общности да не изтеглят децата си от подобни училища. Български деца съжителстват в клас успешно с деца от турския, арменския, еврейския етнос и единственото разделение от ромските деца е проблема с деградацията на подобни училища.

Проблемът с българските затвори е широко известен, но държава, която е световен шампион по брой затворници на 1 млн. души население и чиито затвори са известни с ужасните си условия и бандитските групи в тях, просто не би трябвало да се вглежда в затворите по света. Както се казва – а вие защо биете негрите?

Още от нощта на опита за преврат срещу Ердоган стана ясно, че в Турция събитията взимат обрат, който е и трудно, и лесно предвидим. Трудно предвидим е, защото всеки ход на управляващата ислямистка Партия на благоденствието често е изненадващ за наблюдателите, но гледан в общата ситуация на всепоглъщащия стремеж на турския президент за повече и повече власт, е лесно предвидим. Поведението на Реджеп Таийп Ердоган (който по произход е лаз, което е грузинска народност) много напомня на това на неговия сънародник Сосо Джугашвили (известен и като Йосиф Висарионович Сталин) в периода на 30-те години на 20-ти век. Внезапно обявените за след два месеца избори за президент и парламент имат за цел да циментират властта му и имат твърде малко общо с демокрацията. Човек, който използва изборите както пожелае (проведе избори два пъти в една и съща година, просто защото не му харесаха изборните резултати), оказва натиск срещу политически опоненти и използва правосъдието като бухалка, явно е преминал границата между демокрация и диктатура.

Основния момент в политическия живот на Турция днес е борбата на Ердоган срещу неговия ментор и сподвижник, а понастоящем съперник и враг Фетуллах Гюлен. Не е ясно в кой точно момент двамата от братя ислямисти стават кръвни врагове, но повратът в поведението на Ердоган става съвсем явен след като от премиер става президент и пожелава да концентрира цялата власт в ръцете си. От този момент натам Гюлен и мрежат му от ислямски училища, институции и прочее става пречка за човека, дошъл на власт с нейна помощ. Особено силно параноята на турския президент се проявява след опитът на армията да направи преврат през юли 2016г., който послужи като сигнал за разправа с всички инакомислещи и хиляди журналисти, съдии, военни, полицаи, преподаватели и хора от всякакви професии бяха вкарани в затвора с единственото обвинение – гюленист. Това напомня много на репресиите на Сталин срещу стотици хиляди хора в СССР, обвинени в това, че са симпатизнати на неговия съперник Троцки. Въобще, за да се разбере войната на Ердоган с Гюлен, ще е добре да се види историята на взаимоотношенията на Сталин с Троцки. В кратката си републиканска история, Турция е била удържана в прозападни и цивилизовани релси единствено от своята армия, която е извършила пет преврата след ВСВ, и принуди предшественика на Ердоган, Неджметин Ербакан да слезе от политическата сцена. Единствено армията обаче не е в състояние да предотврати цялостната ислямизация на обществото и де факто след опита за преврат от 2016г. (неуспешен вероятно заради големия брой ислямисти в самата войска) тя вече е обезглавена и просто инструмент в ръцете на Ердоган.

Във външно-политически план реториката на Ердоган стана отявлено войнствена и нападателна, той залепи квалификации като “нацистки останки” на Меркел и Рюте, “терорист” на Нетаняху и дори заплаши САЩ и Тръмп с военен удар в Сирия, а охраната му преби кюрдски демонстранти срещу него в самото сърце на САЩ – столицата Вашингтон. При единственото от десетилетия посещение на турски държавен глава в Гърция той де факто нападна словесно и обиди домакините си от Атина, а дейностите на Турция на Балканите предизвикват подозрение и отхвърляне (намеса в изборите в България, отвличане на хора от Косово и т.н.). Погледнато на картата, в момента Турция има изключително лоши отношения с всичките си съседи. Единствено с Грузия и България отношенията могат да се нарекат хладно-неутрални, и то след като териториалната цялост на двете страни беше подложена на словесни нападки от турския президент – от Тбилиси Ердоган поиска Батуми, а от България – Кърджали. Всъщност, с България отношенията се крепят единствено на опитите на Бойко Борисов да поддържа някакъв личен диалог с авторитарния турски владетел. Коалиционните партньори на Борисов имат еднозначно отрицателно мнение за Турция и политиката и, подобно е мнението и на президента Румен Радев, подобно на тях е и мнението на автентичната десница в лицето на “Демократична България”, дори в турската партия ДПС отношението към Ердоган е нееднозначно.

От останалите съседи на Турция – с Армения имат тежки и нерешени проблеми, датиращи още от непризнаването на геноцида от 1915г, както и затворена граница с Ереван, заради анексирания от арменците Нагорни Карабах. С Иран имат геополитическо съперничество в Близкия Изток, което в момента се маскира под формата на донякъде общи интереси и действия срещу кюрдите и ИДИЛ в Сирия, както и противопоставяне на САЩ, но противоречията между Анкара и Техеран са повече от допирните им точки и те редовно излизат на повърхността. С Иракски Кюрдистан проблемите са неприемане на обявената независимост и заплаха за нова война, в добавка към гражданската война в самия Турски Кюрдистан. Със Сирия проблемите са повече от видими – Турция де факто е окупирала част от територията и и има явни претенции за още по-голямо парче, в добавка към всеобщия хаос там. Кипър остава и до сега непризнат като държава от Турция и част от територията му е окупирана повече от 40 години от страна на турската армия, в добавка Кипър е част от ЕС, с който Анкара преговаря за членство. Преди време Ердоган заплаши, че ще анексира официално Северен Кипър, който в момента формално е отделна държава, призната само от Турция. Действията на Русия по отношение на Крим и Източна Украйна имат един внимателен наблюдател и ученик в лицето на Анкара, която внимателно следи какво се случва и изглежда много склонна да повтори тази авантюра. С Гърция отношенията (които никога не са били особено добри) в момента са под нулата, след последните сблъсъци в Егейско море и десетилетния спор за териториалните води и няколко острова. Ердоган вече официално оспори Лозанския мирен договор и вероятно само чака удобен момент, за да реализира стремежите си за окупация на територии на съседни страни, за които счита, че му принадлежат.

Пресечната точка между диктаторския подход и параноята на тема Гюлен във вътрешната политика и агресивната външна политика е убеждението в обкръжението на Ердоган, че Гюлен всъщност е маша на Запада, САЩ и Израел, която трябва да подкопае и осуети неизбежното превръщане на Турция в световна велика сила. Икономическия ръст на турската икономика, която в последните 15 години на практика се удвои, подхрани и политическите амбиции и шовинизма на османското лоби, което започна да мечтае на глас за постоянно място в Съвета за Сигурност на ООН и ядрено оръжие. Всъщност, широко рекламираната руско-турска атомна централа Акую всъщност отразява амбициите на Ердоган да сложи ръка на ядрена технология. Не е случаен фактът, че Турция не желае да предава отработеното ядрено гориво на Русия, а желае да го съхранява сама.

Всички тези агресивни действия във вътрешен и външно политически план имат някаква времева рамка и тя е ясно посочена – 2023г. – сто години от обявяването на Турция за република Тогава Ердоган ще е в края на първия си, “пълноценен” (според новата конституция) президентски мандат и ще иска явни и видими резултати, които да представи като успех на своите поддръжници. В момента турската икономика буксува, финансите отслабват, инфлацията се засилва, лирата девалвира. Ердоган пренебрегва тези предупреждения и предпочита да отправя нападки срещу МВФ, които не му отпускат кредити, както и срещу рейтинговите агенции, които поставиха турския дълг в категорията “боклук”. Тези икономически проблеми, войната с кюрдите, военната авантюра в Сирия, обвиненията в корупция и облагодетелстване на роднини могат да се “решат” по изпитана руска рецепта – с окупация и присъединяване на част от съседна държава. В контекста на лошите отношения с ЕС, най-вероятно изглежда предизвикателство към Кипър и/или Гърция, която би имало негласна подкрепа и от Русия и Иран, които имат свои сметки за разчистване със Запада и биха желали да видят ЕС разделен и унизен. Така, Русия може на глас да подкрепи Гърция и да изтъкне слабостта на НАТО и ЕС да я защитят, докато на практика продава оръжие на Турция и подстрекава амбициите на султана за реваншизъм. Сценарият е познат и изпитан в случая със Сърбия и Косово. 2023г. е и в общи линии краят на жизнения хоризонт на Ердоган, който вече изглежда остарял и уморен и вероятно се замисля как ще бъде запомнен в историята – вероятно сънува все по-често Сюлейман Великолепния. В обърканата му представа за света, която той многократно е демонстрирал, една мащабна военна авантюра е точно това, от което Турция има нужда за да блесне като световна сила. Сирия е твърде слаб противник, а и там важат ограничения, поставени от другите участници като Русия, Иран и САЩ. Ердоган болезнено преживя провалите с това да укрепи Хамас срещу Израел и да наложи в Египет управление на Мюсюлмански братя, и сега търси сценарий, в който да натрие носа на омразния Християнски Запад. Още по-унизително е отношението на ЕС към режима в Анкара и практически това погребва всички надежди на Турция за членство в ЕС, което реално и определя основната ос на противопоставяне, доколкото ЕС остава мечта за най-образованата част от турското население и Брюксел редовно критикува режима на Ердоган за нарушения на човешките права.

Това развитие на ситуацията трябва да бъде спряно и от сегашния дипломатически и политически натиск ЕС да премине към подготовка за икономически санкции, подобни на тези към Русия, и да се подготви за неизбежен военен отговор на всяко турско предизвикателство. България следва да укрепи максимално бързо армията и да засили икономическите, политическите и военните си връзки със своите съюзници в ЕС. Ревизия на турските действия и присъствието на турски компании в България също следва да се извърши, доколкото много от тези компании са просто параван за политическо проникване и намеса във вътрешните работи на България. Следва да се постави под наблюдение Главното Мюфтийство, да се прекрати финансирането му от турския Диянет и всички турски граждани да се изпратят обратно в Турция. Следва да се активизира цялостната работа на всички български служби сред притежателите на български паспорти в Турция и да се определи каква част от тях биха били склонни на лоялност и сътрудничество с България и ЕС и за останилите да се предприемат съответни мерки за недопускане на възможност да влияят на двустранните отношения. Засилено сътрудничество е наложително с Грузия, Армения, Израел, Гърция и Кипър, доколкото те са държави, пряко заплашени от всички досегашни и бъдещи военни авантюри на Турция. Следва да се активизират и контактите с кюрдските представители, доколкото появата на кюрдска държава върху части от Сирия и Ирак изглежда все по-вероятна, а реакцията на Турция е предвидима. Една подобна война има потенциал да изсмуче много турски ресурси и ЕС трябва да се възползва от подобен сценарий, без да позволи на Турция да разшири и изнесе конфликта на Запад, каквито опити тя прави непрекъснато.

В момента вътрешно и външно политическата ситуация във и около Турция е в процес на трупащо се напрежение, което неизбежно предстои да избухне, доколкото историята не помни много случаи подобни диктатури мирно да са рухвали под собствената си тежест. Единия от вариантите е мащабно избухване на война в Кюрдистан-Сирия-Ирак, което да се превърне в мащабно фиаско за турската армия и това поражение да доведе до смяна на режима. Другият (по-малко вероятен) вариант е вътрешната нестабилност и икономически проблеми да доведат до протести и бунтове, подобни на тези от 2013г., които да доведат да сваляне на Ердоган и хората му, но след 2016г. подобно нещо изглежда невероятно. По-скоро е възможно комбинация от вътрешни и външни поражения да докара Турция до положението на една уголемена Сирия, който вариант ще наводни Европа с бежанци и има потенциала да я вкара във вътрешен турски хаос. Този сценарий като най-неблагоприятен изглежда и най-вероятен, и това е, за което Европа трябва да се готви. България трябваше да е вече подготвена.

Вчерашният арест на кмета на район Младост Десислава Иванчева беше очакван и неочакван едновременно. Ето и причините:

– Очакван беше, защото Иванчева се появи в Младост сякаш от нищото, след като предишния кмет Цвета Авджиева (верен кадър на ГЕРБ) беше принудена да подаде оставка през 2016г. Иванчева ненадейно за всички победи на предсрочните избори следващия кандидат на ГЕРБ и се превърна във външно тяло в една община, известна със своята йерархия и субординация във всичко – премиерът решава, спуска за изпълнение към кмета на София, Общинския съвет гласува и районните кметове изпълняват. Самите районни кметове имат изключително малко правомощия и те са по-скоро буфер между гражданите и кмета на Московска. От тях се очаква да играят в отбора, а не да пречат и в това отношение Иванчева определено не пасна в ГЕРБ. Сигурно са и правени оферти да се смири, да спре да саботира бизнес-начинания и строежи на na6i, 4itavi hora, по модела, по който ГЕРБ засмуква всякакви хора в матрицата си (справка – засмукването на Реформаторския Блок). Иванчева (която дава вид на вироглава), вероятно е отказвала да се вслуша в съветите да “слуша и да папка” и е бил активиран този сценарий по отстраняването и.

– неочакван беше, защото все пак тази схема вече беше отработвана от шайката на ГЕРБ още при първия им мандат и честно казано се поизтърка – показни полицейски акции срещу бившия министър на отбраната Николай Цонев, срещу лекари от болницата в Горна Оряховица бяха позабравени вече и сега отново лъснаха от миналото. Иванчева не беше просната на асфалта, “защото е абсолютен престъпник”, но не и беше спестено нищо – държана повече от четири часа права, без вода, без достъп до тоалетна, без адвокат, пред очите на цяла София. Това на човешки език се нарича омаскаряване и внушаване, че даден човек е виновен априори, а в правото се използва термина “набеждаване”. Изключително лошо впечатление прави и факта, че разни цивилни лица, както и лица от някаква Комисия против корупцията, която е политически орган, имат полицейски функции и дори ходят маскирани. Скоро вероятно и инспекторите от ХЕИ ще започнат да се маскират, защото отбраняват националната сигурност.

Намирането на наркотици, оръжие, пари и дори ядрена бомба в дадена кола, която често стои паркирана на улицата и едва ли е под контрола и наблюдението на собственика и ползвателя си 24 часа на ден повдига въпрос, който прокуратурата ще трябва тепърва да доказва. Въпросът е – кой и с каква цел е сложил тези пари там? Нека не се лъжем – в София има доста хора, които са готови да дадат доста повече от 70-80 хиляди евро, за да не бъде Иванчева кмет на Младост. Дори го наричат инвестиция в бъдещето, според публикации във Фейсбук и Туитър.

Не мога да твърдя, че Иванчева е поискала този подкуп или че не го е поискала – това трябва да прецени съда. Не мога да твърдя дали тя става или не става за кмет на Младост, както обясняваше известния политически парашутист и бивш депутат от БСП Георги Кадиев. Мога да видя обаче, че след подобен комедиен екшън целта не е Иванчева да бъде осъдена. Целта е просто да бъде махната от район Младост, по начина по който Ценко Чоков беше махнат от Галиче. Не защитавам Чоков, но засега резултатите от всички действия срещу него още не са завършили с осъдителна присъда. Целта е в район Младост да има нов, по-сговорчив кмет.

За всички комисии, служби, специални и обикновени прокурори и останалите комедийни герои, “борци с корупцията” може да се каже – когато нахълтате по подобен начин в МС и натръшкате на жълтите павета премиера и 3-4 министри, хората ще повярват, че наистина се борите с корупцията, а не изпълнявате поръчки. Когато видим подобна атака в хотел Берлин или Сараите и #КОЙ да стои с часове на улицата, по очи на асфалта, без адвокат и сниман от десетки камери – тогава обществото ще повярва, че има правосъдие, а не фарс и комедии.

Дами и господа, днес, на 28-годишна възраст се спомина Съюзът на Демократичните Сили, с последен известен адрес ул. Раковски 134 в София. Бог да прости!

С днешния фарс в Дом на културата – Красно село, при който свикания Национален Съвет прерасна в побой между делегати, може да се каже, че след периода си на будна кома (от 2013г. насам) пациентът почина, без да дойде в съзнание. Де факто заболяването на СДС започна отдавна – още след 2001г., когато не можаха да преодолеят изборната загуба и малко след това се случи най-сериозното разцепление в партията – бившия премиер Иван Костов се отцепи и основа ДСБ, което много хора припознаха като автентична десница. След това СДС многократно търсеше дъното, почти го напипа с избора на Пламен Юруков за председател и уверено се превърна в казионна клиентелистка партийка с маргинално значение. Светъл момент мимолетно се оказа изборът на Мартин Димитров за председател, но той се показа като човек лишен от харизма (обща болест за десните лидери днес) и спадът продължи до изпадането в клинична смърт след невлизането в парламента през 2013г. Създаването на Реформаторски блок превърна СДС в една от организациите (заедно с БЗНС на Ненчев и ДБГ на Кунева), които при нулева идейна база като десни партии се пришиха към едно мнозинсвто, олицетворявано в най-голяма степен от ДСБ и Радан Кънев към онзи момент. Твърдя, че между 80 – 90% от резултата на РБ през 2014 година е резултат на ДСБ. Приставането на Лукарски в правителство на Бойко Борисов и действията му като икономически министър показаха, че тази организация напълно се е изчерпала от политически смисъл и действа като бюро по труда за членовете си. Последните гърчове в посока фашизиране и действия заедно с НФСБ на Валери Симеонов (които станаха новите стопани на Раковска 134) могат да се приемат като последни гърчове преди логичния exitus letalis, който настъпи днес.

Чудесна новина отпреди няколко дни е, че партия ДЕОС, която не стана известна с нищо друго, освен че защитава гейовете в България, е взела мъдрото решение да се саморазпусне. Не зная дали НДСВ (стартирало като партията на царА) още съществува юридически, или официално прекрати мижитурстването си, но крайно време е и партийките като АБВ (на Гоце Първанов), ДБГ (Кунева) и многобройните БЗНС-та (на Ненчев, както и другите издънки) да последват примера и. Това се отнася и за турските мафиотски организации ДПС и ДОСТ – втората вече е в кома, но първата ще изпадне от файтона едва след смъртта на Доган – неслучайно неговите епизодични речи са по-важни от всички други изявления на турци в България.

За нас е важно да не позволим СДС и другите мъртъвци да вампирясат под нова форма. Нека ги погребем и да изгният в мир.

Въздушните и ракетни удари в Сирия на САЩ, Великобритания и Франция срещу режима на Башар Асад, подкрепян от режима в Кремъл, за пореден път се превърнаха във фарс. Те позволиха на всички страни да “запазят лице” и да прогласят победа, след вероятно старателно договорени по дипломатически канали цели и време за удрянето им. Така режима на Асад може да премести самолети и оборудване в зони и бази под руска протекция и контрол, триумвиратът САЩ, Великобритания и Франция нанесе удари и показа снимки и видео от изстреляните ракети, като обяви, че всички цели са поразени, няма цивилни жертви и граждански щети. Армията на Асад обяви, че с остарялата си, доставена от СССР ПВО, е свалила 3/4 от всички изстреляни ракети и те не са нанесли никакви щети, което е и косвен комплимент към “големия сирйски брат” Москва, чиято кампания убеждава крепостните мужици, че никакви американски оръжия и ракети (в т.ч. и ПРО) не са проблем дори и за старите, а камо ли за новите руски разработки. Русия можа да запази лице и да каже, че нито една ракета не е изстреляна срещу руски бази и части, т.е. не е имало нужда да се “свалят” ракети и да се унищожават корабите, откъдето са изстреляни, както театрално заплашиха руските посланици в Ливан и ООН.

Тръмп, в ограниченото си тщеславие и откровена глупост, направи гигантски подарък на Путин и щедро наля вода в мелницата на рашизма. Вместо да нанесат удари незабавно, или без предупреждение и публични туитове и закани и да обявят безсрочна операция по бомбардиране (т.е. може да изстрелват по една ракета седмично, или 100 ракети дневно, но когато и както те решат) Западните съюзници с облекчение обявиха край и си измиха ръцете, като оставиха Асад да вилнее в Сирия.

Голям проблем в случая с бомбардировките се явява факта, че в Сирия отдавна няма какво ценно да се бомбардира – всичко е унищожено или разпиляно. В хилядите километри пустиня просто няма достатъчно ценни военни съоръжения и обекти, които да си струват да се хаби дори една тъпа авиобомба, да не говорим за ракета Томахоук. Тук не се включват руските бази и обекти, които априори не са цел на Запада, а вероятно там се планират и дори реализират операциите за използване на химическо оръжие. Няма как диктатор като Асад, 100% зависим от Русия, самостоятелно да реши и да употреби каквото и да е оръжие, по-голямо от картечница. Причините, поради които Русия използва химикали са прости – демонстрират превъзходство и пренебрежение спрямо Запада, докато на думи искат мир и спиране на огъня. Излиза, че никой няма нищо против докато с конвенционални бомби руските самолети сриват цели квартали и болници и избиват хората в тях (освен беззъби декларации), но когато постигат същия ефект с варелни бомби с химикали, реакциите са една идея по-силни. Това помага изпосталялото руско самочувствие да се напомпа с мантрата “правим си каквото искаме”. Изпосталяло, защото след разгрома на наемниците от ЧВК Вагнер руските военни имаха нужда от нещо, което да повдигне самочувствието им на победители – по начин, по който те го разбират. Какъв по-добър начин от обгазяването на някакви хора, които рашистката пропаганда е обявила за терористи? Случая Скрипал е сходен – Путин е казал, че най-много мрази предатели, следователно те трябва да се убиват – с полоний, с новичок или както още се случи. Поначало тези действия се разгласяват в тесни среди и имат роля за стягане на редиците и предупреждение – от тези тесни среди информация тече по канали и към други потенциални мишени, които да бъдат сплашени. На официално ниво, разбира се, всичко се отрича.

Жалко е, че българските медии и най-вече телевизиите попадат в капана “да покажем и двете гледни точки” под формата на друго мнение, всъщност бълват опорки от самообявили се за експерти (част от тях араби) руски агенти. На Балканите ситуацията е достатъчно сложна, за да се чудим и кой бандит в Близкия Изток е наш и кой е чужд кучи син. Повече от ясно е, че режима на фамилията Асад в последните 50 години е избил повече хора, отколкото всички разклонения на Ал Каеда и ИДИЛ. Официален съюзник на “президента” на Сирия е Хизбулла – организация също толкова зловеща, колкото и ИД. Самия Асад и съюзниците му в Москва и Техеран никога не са били законно избрани правителства – те са деспотични азиатски режими. Добре е т.нар. журналисти да напомнят този факт на разните анализатори, фенове на Путин, Асад и Рохани. Подобно е и положението с противниците на Асад – разните проксита на саудитските уахабити, катарските фундаменталисти, наемници от всички ислямски и европейски страни, разклонения на Ал Нусра, Ал Каеда, Ал-незнам-си-какво-си и ИДИЛ – разликите между тях са често незабележими, освен желанието им да се изтребват взаимно, повече отколкото да воюват с Асад. Единствените с ясна кауза и разбираема цел са кюрдите, които рано или късно ще имат собствена държава върху (части от) териториите си в Сирия, Ирак, Турция и (вероятно) Иран. Всичко друго е покрито с плътна пясъчна пушилка от близкоизточен тип, в която ние имаме един-единствен интерес – бежанци да не идват в Европа. Иначе всички т.нар. наблюдатели и анализатори на местна почва като се почне от Дахер Ламот, Руслан Трад, Алгафари, Албамарви, Мохамед Фатих (или както там му беше името) всъщност прокарват една или друга теза, в полза на един или друг участник във войната. Балканите през целия 20-ти век са били в ролята на Сирия и сега основната цел трябва да е изолиране на чуждото влияние тук (главно азиатско – руско и турско) и интеграция към НАТО и ЕС.

По отношение на Близкия Изток единствения печеливш подход е на Израел – де факто по-европейска, цивилизована и демократична държава отколкото доста балкански страни. И със сигурност по-демократична и цивилизована от Русия, Иран, Турция и Саудитска Арабия, които са главните заподозрени за всички злодеяния в Сирия.

Последният рунд на словесни престрелки по линията КЕВР-цени-ЧЕЗ отново очертава и контурите на сделката, в която Гинка от Пазарджик купува най-голямото електроразпределително дружество, а далеч по-големи играчи стоят отстрани.

ЧЕЗ поискаха увеличение на цената с 16.3%, а от дружеството отговориха, че това няма да увеличи сметките на гражданите с повече от 3 стотинки на киловатчас. Това е сценарий от последните години, който се повтаря поне два пъти годишно – ЕРП-тата искат увеличения със стъпки над 15%, като реално получават от КЕВР под 5% и така на практика се получава максимата – искай много, за да получиш нещо. Ако поискат малко увеличение, вероятно КЕВР ще отговори – няма нужда от това, щом е толкова малко, заради което мениджърите са усвоили друг подход – изтъкват нужда от големите инвестиции, споменават възможността от аварии (и оттам спиране на тока) и винаги не забравят и своите големи загуби от кражби и т.н. За да тушират общественото недеоволство, обикновено изтъкват колко малко е реално това увеличение (3 ст. в случая) независимо от двуцифрения процент.

Ако погледнем ситуацията от друг ъгъл, една компания, която се намира в процес на продажба и купувачът и взима банков кредит (колкото и съмнително да е това като схема) за около 300 милиона евро, по този начин гарантира увеличение на приходите си на годишна база с определен процент – в случая с 16.3%, ако КЕВР одобри. При равни други условия, и намаляващо производство и потребление на ток, това поне гарантира че приходите няма да спадат, а нормата на печалба ще се вдигне, което е отлична новина за кредитор, който има обещанията за бъдещите приходи като обезпечение по кредита си.

Тук излиза и въпроса коя е Гинка и Инерком, и #КОЙ стои зад тях. Бивол извадиха доста факти около възможността това да е самият премиер Борисов, които потънаха във всеобщо мълчание по темата. Безспорно е, че дружество с големи обороти дава големи възможности за пране на пари, придобити по други способи, освен и възможостта да бъде източвано по модела на Кремиковци, Булгартабак, Полимери и други знакови предприятия, попаднали в ръцете на известни имена от (полу)подземния свят. Няма как хора като Пеевски, Румен Гайтански, Васил Божков или Николай Банев да купят директно ЧЕЗ – обществената нетърпимост ще помете сделката и правителството заедно с нея. Затова в ролята на бушон беше поставена Гинка и дружеството Инерком, което да издържи поне първоначална проверка за надеждност. При благоприятно (за кукловода на Гинка) развитие, Инерком се сдобива с ЧЕЗ след “успешно” финансирана сделка (задължително от българска банка, чужда банка не би участвала в подобна схема), след което КЕВР попада под лек натиск да започне да увеличава цените на тока със средно 5-10% годишно, което в рамките на 5-6 години може да доведе до практически двойно поскъпване на електричеството за битови и промишлени нужди. #КОЙ е доказал способността си да прилага комбиниран медиен, прокурорски и парламентарен натиск за постигане на бизнес цели и едно последващо изменение на Закона за енергетиката (през преходни и заключителни разпоредби на други закони), гласувано от плаващо мнозинство може рязко да промени правомощията на КЕВР, да смени председателя му или трето действие, в добавка с предварително производство на Прокуратурата на РБ и лека медийна истерия, раздухана в подходящ момент. Правителството на Борисов, поставено пред вариант протести и сваляне, първоначално се съпротивлява, но в последствие се предава и отговаря на исканията за промени в закона, като се опитва да използва буфери, за да тушира социалното недоволство. Тези буфери са временни и трупат дефицит в други дружества от веригата производство-пренос-продажба на ток, което активизира мощни лобита на различни проекти. На хоризонта се задава дефицит на ток, започва да се споменава еретичната дума “режим” и “внос”, което активизира никога не заспиващите мафиотски групировки с московски корен, работещи в полза на проекта АЕЦ Белене. Докато тече цялата тази дандания, офшорни компании от Дубай и Кипър (с формални собственици трима бедняка и две камили) купуват Инерком и съдията свири край на първото полувреме. След края на еврофондовете и изтърбушването на ЗОП, #КОЙ е намерил нов начин за финансиране на медиите и политическото си влияние.

Този сценарий изглежда повърхностен и налудничав, но както е известно от практиката, това са най-вероятните за сбъдване варианти.