УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Въпросът коя война е излишен – явно е, че Русия се намира в момент, в който счита, че със силови мерки спрямо Запада ще успее да постигне свои стратегически цели, а именно – териториална експанзия в сферата на своята самообявена сфера на влияние. Освен това, в една война или дългосрочна нестабилност Кремъл разчита на покачване на цените на енергоносителите, за които Европа до голяма степен зависи от Русия, както и директни икономически отстъпки и сваляне на секторните санкции срещу руски компании или отделни лица в руския естаблишмънт.

Тази война започна отдавна – още с нападението срещу Грузия през 2008г., в Русия започва изпълнението на план, насочен към враговете, така както ги възприемат в Москва – НАТО и ЕС. Руснаците не приемат, че са загубили Студената война и СССР се е разпаднал заради собствената си слабост – според тях има гигантски заговор, в който е участвал и последния генсек Михаил Горбачов и всъщност те не са загубили, а са били нечестно излъгани. Самият Горбачов, който вече е много възрастен и болен, не желае да остане в историята като предател на великоруската идея и се оправдава по начин, по който налива вода в мелницата на руския шовинизъм. САЩ и Западът, според Горбачов, се били ангажирали пред него да не разширяват влиянието си на Изток и да не посягат на руската сфера. Впоследствие те се отметнали и сега Русия има легитимно право да се бърка в Източна Европа.

Тази теория е шовинистична, фашистка по същността си, освен, че дълбоко невярна.

1. Шовинистична – стъпва на имперския руски шовинизъм от XIX век, в който малките държавици и княжества са нищо повече освен пешки без суверенитет и тяхната съдба и управление се определя от Великите сили, към които Русия априори принадлежи.
2. Фашистка (нацистка) – между държавната идеология на Кремъл през ХХI век и нацизма в Германия по времето на Хитлер има твърде много прилики, които не могат да бъдат пренебрегнати. Отношението към съседни народи и държави, които биват обявявани за част от руската нация, душевност и пространство от разни приближени на властта интелектуалци като Александър Дугин, навява спомени за нацизма. Руската претенция за изключителност, богопомазаност и универсалност е по същество религиозен фундаментализъм, какъвто е и ислямския фундаментализъм. За разлика от ислямския фашизъм обаче, руския има ядрено оръжие.
3. Невярна – САЩ и Западът многократно са отричали да има такива “гаранции”, че Русия ще запази сферите си на влияние, които тя в целия ХХ век удържаше изключително и само с насилие и военна принуда – смазването на въстанията в Берлин през 1953г., в Унгария през 1956г. и в Чехословакия през 1968г. е показателно. Влиянието на Запада – културно, научно, социално-икономическо беше широко навлязло в Източна Европа и самия СССР далеч преди режима на болшевиките да рухне през 1989-91г. Руската империя (във вида си на СССР) загуби Студената война, рухна и няма никакви права върху територии извън сегашните си граници. Може да се твърди, че желанието на Запада да се отнесе с уважение към Русия и да помогне да излезе достойно от икономическата бездна през 1991г. е истинската геополитическа грешка и катастрофа, а не самия разпад на СССР, както твърди Путин. Отношението към Русия през 1991г. трябваше да е като към Германия през 1945г. – искане за лустрация и декомунизация, както и отказ от ядреното оръжие в замяна на икономическата помощ и интеграция в търговския обмен със Запада.

Изявленията на Сергей Лавров “НАТО разполага въоръжения в Румъния и България и това е провокация” показва ясно нивото на мислене в Кремъл. Там продължават да разглеждат света в понятията на ХIX век и считат НАТО за организация, в която САЩ и Великобиртания налагат на останалите държави въпроси като членство и разполагане на войски в териториите им, които според теорията на Москва нямат суверенитет, а могат само да принадлежат на някоя сила.

Русия използва всевъзможни средства за разпалване вътрешни противоречия вътре в страните-членки на НАТО и ЕС, както и между отделните страни. Използва и външни кризи, за да подкопава устоите на ЕС и НАТО, като с бомбардировките си например засилва бежанската вълна, а също така и умело се възползва от тероризма, насочен срещу Европа, макар да липсват доказателства, че директно го подпомага.

Всъщност, когато се говори за държавен тероризъм, действията на Русия в Украйна – изпращане на войски без отличитлени знаци, сваляне на граждански самолет на трети страни, даване на оръжие в ръцете на криминални престъпници, представляват акт на агресия, който заслужава военен отговор от страна на НАТО. Подготвения от ГРУ преврат в Черна гора, с цел страната да бъде дестабилизирана до степен да стане негодна за членство в НАТО и ЕС (в Москва добре съзнават какви са политическите критерии за членство и се целят точно там) показва и какви методи са готови да приложат от Кремъл и в България, за да постигнат дестабилизация. България в ролята си на стабилен и предвидим член на НАТО и ЕС не е нужна на Кремъл – нужно е тук да има бунтове и размирици, които руската пропаганда да раздуха за собствените си цели. Целите на това могат да са три:

– вътрешно руска употреба – представяне пред собственото население, отровено и зомбирано от пропаганда, “факта”, че в ЕС България живее по-зле, отколкото когато е била в руска сфера на влияние, както и че населението масово иска отново да бъде “освободено” от Москва. Руската дезинформация и официални лица редовно говорят като легитимни изразители на мнението на българския народ, а българските власти са представяни като колониална администрация, назначена отвън. Гузното мълчание на МВнР и Министерски Съвет е недопустимо в случая.

– за употреба в ЕС и НАТО – в останалите страни от Алианца и Съюза се прокарва тезата, че България е непоправимо корумпирана, непригодна за членство в тях и трябва да бъде оставена в руска сфера на влияние, където ще се чувства в свои води и няма да тревожи Запада с прозвището си “най-бедна и корумпирана” просто защото няма да е част от него. Апологети на подобна теория са и западни политици като Льо Пен, Вилдерс а и валонския премиер наскоро изрази подобно мнение – не само за България, но в унисон с Кремъл.

– за употреба вътре в България – в момента тече кампания за реставрация и идеализация на комунистическия режим, като се разчита главно на промиване на мозъците на поколението, родено през 90-те години на ХХ век, което няма спомени и разчита на внушения отвън, т.нар. “паралелна реалност”, създавана в анонимни сайтове, ползващи рекламни снимки от социализма и боравещи свободно с фактите. В следствие на тази мащабна пропаганда широки слоеве от населението не правят разлика между демокрация и тоталитаризъм, права на човека и безправие, просперитет и мизерия. Понятия като добро и лошо се размиват и членството на България в ЕС и НАТО не се разглежда като споделено усилие в защита на общи ценности, а като вид пазар, в който България може (и трябва) само да получава, но не може да дава и да се иска нищо от българите – като солидарност или усилие. Тази пропаганда подкопава членството на България до формално присъствие и създава риск от изолация и изключване от механизма на взимане на решения в Брюксел – нещо, което е цел на Москва, след като не постигна идеята София да играе активна разрушителна роля на троянски кон, какъвто беше началния замисъл.

Следва – мерки за противодействие на руското влияние и пропаганда и засилване на западния информационен поток в Русия.

В последните дни София заприлича на Китай – поне по равнищата на смога. В първите дни на 2017-та равнището на ФПЧ (фини прахови частици) надмина 5 пъти максимално допустимите норми, според различни измервания. Подобна е и ситуацията в други градове на страната, където традиционното отопление с дърва и въглища се превръща в застрашаващо здравето и живота. В София проблема се усилва до максимум от характерното разположение – в котловина между планини и характерните зимни температурни инверсии, които спомагат за задържането на въздуха по-дълго време на едно място. Така, проблемът в София става още по-видим. Какво може да се направи:

– транспорт – независимо от много мнения, не цената е проблем, а маршрутните линии на СКГТ и интервалите на движение – понякога през деня достигат 20-25 минути, а в час пик – 5 минути. Би трябвало най-малките интервали да са 2-3 минути в час пик, а най-големите – не повече от 10 минути. Колкото повече се налага човек да чака тролей, трамвай или автобус, толкова по вероятно е през зимата да иска да е с колата си – дори и да чака в задръстване, поне е на топло. По-големите интервали означават, че и превозните средства ще са по-пълни, когато все пак дойдат. Това също отблъсква. Друг проблем са маршрутните линии, които би следвало да се преработят напълно и по някои вътрешни булеварди в София да се въведат кръгови маршрути, означени по подходящ начин с четни и нечетни номерации. Подходящ маршут е например бул. Сливница – бул. Васил Левски – бул. Скобелев – Опълченска – Сливница. Друг подходящ маршрут е бул. България – Евлоги Георгиев – Данаил Николаев – бул. Княгиня Мария Луиза – ул. Скопие – ул. Габрово – бул.  Константин Величков – бул. Иван Евстатиев Гешов – бул. България. Има и още подобни варианти, които биха разтоварили центъра от транзитно преминаващи превозни средства и биха свързали съседни квартали по удобен начин. В добавка към кръговите радиалните линии биха направили транспортната схема да изглежда като колело със спици – така именно изглеждат добрите транспортни схеми.

Важно е да се наблегне на електротранспорта в София, а и не само – крайно време е във всеки областен център да се заложи на тролейбусен транспорт – дори и там, където в момента няма никакъв транспорт. Дори и в градове под 30 хиляди жители, за които в момента основен превоз са такситата трябва да се помисли за адекватен транспорт – това би ги направило по-привлекателни за живеене и може би ще намали отлива на жители от тях – разбира се в комбинация и с други мерки.

За София – развитието на мрежата на метрото не трябва да води до намаляване на линиите на трамваите и тролейбусите нито като брой, нито като дължина. Колкото се може по-голяма част от София трябва да се обслужва с метро, тролеи и трамваи, както и влаковите линии в града и до близките градове като Своге, Сливница, Драгоман, Мездра, Ихтиман, Елин Пелин и т.н. да бъдат обслужвани от БДЖ като commuter rail, с повече и по-удобни за прекачване жп-спирки в града. По подобен начин Пловдив може да създаде удобна жп-мрежа от Стамболийски, Хисаря, Карлово, Садово, Асеновград. Би улеснило хората от тези градове да ходят на работа. Автобуси трябва да се използват само по линии, в които натоварването е по-малко и използването на трамвай и тролеи е нерентабилно, както и като довеждащ транспорт до линии на метро, трамваи и тролеи. Да се залага основно на електробуси, автобуси на природен газ и в краен случай на дизелови автобуси.

Следва и да се разширят бус-лентите и да се въведе видео-контрол и жестоки глоби за каране в тях. Всеки булевард с две ленти следва да стане такъв с приоритетна лента за градски транспорт. Да се забрани спиране и престой по големи улици, където остава по-малко от една лента за движение – няколко булеварда в Младост и Люлин са дефакто паркинги. Това трябва да се прекрати.

За София – да се реновира въжената линия до Копитото, както и да се свържат въжените линии до Витоша с по-удобни връзки с целия градски транспорт. Може да се помисли и за въжени линии в самия град, като въздушна алтернатива на метрото. Въжени линии тип въздушен трамвай (aerial tramway) могат да се направят и в градове като Варна, Бургас, Стара Загора, Русе и други, които имат проблеми с транспорта и замърсяването от него.

– паркирането – безразборното паркиране и влизане с коли в София има огромна роля за замърсяването. Следва да се разшири обхвата на Синята и Зелената зони, включително и за големи булеварди в Младост, Люлин, Овча купел и др., а за територията извън платените зони да има режим Жълта зона – паркиране както и в Зелена зона, но безплатно. Това означава с парите, събирани от платените зони, общината да контролира паркирането в целия град и да не позволява паркиране на коли по тротоари, градинки и зелени площи, което сега е масова практика. Паркиране на кола в затревена площ я разваля, сваля кал и прах на улицата, от което ФПЧ се увеличават – директна връзка. Трябва да се въведе и такса за влизане с кола в центъра, като това разбира се е след като градския транспорт стане приемлив.

– колите – автомобилния парк в България е ужасно стар и неподдържан и следва да се вземат няколко вида мерки. На първо място – затягане на правилата за технически преглед и спиране от движение на коли с премахнат катализатор. Забрана за внос на коли, по-стари от 5 години. Това ще предизвика силен отпор от автокъщите, които си плащат за сегашното положение на лобизъм, но следва да се прекрати вносът на коли от автоморгите на Европа. Също така, трябва да се предложат и данъчни облекчения (примерно ДДС 10% за срок от пет години) за известен период от време за покупка на нови коли – това може да доведе до спад на приходите от данъка, но при увеличение на броя продадени нови коли, този данък може дори да нарастне. Ако бъдат въведени и данъчни стимули фирмите да обновяват автопарка си след 5-7 години, то на вторичния пазар могат да излизат сравнително нови коли на добра цена. Крайния резултат трябва да е обновяване на всички около три милиона коли в България.

Специално за София – За регистрация на кола във София, МВР трябва да изисква от собственика и доказателство за наличие на гараж или паркомясто, или закупена винетка от общината за паркиране в Синя или Зелена зона, ако гражданинът живее там. Това е изключително непопулярна мярка с голям корупционен потенциал, но е неизбежно да се направи, ако искаме да се ограничи нашествието на колите.

– велосипеди. Освен да се разшири мрежата от велоалеи и да се свържат големите софийски паркове с един голям велоринг, следва и да се вземат предвид мерки за подобрение на пресичането на големи кръстовища, както и обособяване на цели улици в центъра, които да са затворени за коли, и да са дефакто вело-улици. Следва и да се направят багажници за велосипеди на тролейбуси и автобуси, както и да се разреши превозването на велосипеди в метрото. Това ще увеличи ползването на велосипеди и от хора, които не са склонни да въртят повече от 3-4 километра дневно, или пък се страхуват от натоварени улици и булеварди.

Освен транспорта и паркирането, стигаме и до един друг голям проблем, а именно:

– отоплението – заради непредвидимите цени на газа и малоумното и корумпарско управление на Топлофикация, цели блокове и квартали се отказаха от централно парно и се отопляват на ток, и все по-често на дърва и въглища. За цената на газа основната вина е в Булгаргаз и държавата, която допуска да бъде изнудвана от Газпром и руснаците – вероятно срещу подкуп за някои чиновници. Това води до отказ на много потребители от услуга, която не могат да плащат, и увеличаване на цената на услугата за останалите платци. Така централното парно става екзотика, а алтернативата – отопление на ток и топлене на вода с бойлери натоварва електромрежата, както и увеличава рисковете от пожари. Другата алтернатива – отопление с печки на дърва или въглища създава значително увеличение на замърсяването зимно време. Тук мерките са разнопосочни и следва да се взимат с идеята, че няма да проработят веднага, а най-рано след пет години.

– строителството – явно идеята, че всички терени в София в другите градове могат да се върнат в реални граници, или пък съответната община може да направи “заменка” срещу друг имот е вредна и следва да се прекрати. Зелените площи, паркове и квартални градинки следва да се пазят такива, да се чистят от боклуци и да не се допуска застрояването и уплътняването им с КИНТ и други врътки. Следва да се засаждат и повече дървета по улиците, като желателно е това да са големи дървета – в момента виждам как се засаждат фиданки, половината от които умират още първата година след това.

– по-често миене на улиците. Може да изглежда маловажно, но не е.

Тези дни сръбският министър на външните работи и бивш премиер Ивица Дачич направи изключително остро изказване спрямо България като член на ЕС. Дачич, чийто политически кръстник е Слободан Милошевич и е известен и с прякора си “мали Слобо” е направил изключително заплашителни изказвания по адрес на българите в Сърбия, които са официално признато малцинство. Като се има предвид, че Сърбия през 20 век се прослави с етническите си прочиствания, на подобни изявления трябва да се дава остър и недвусмислен отговор.

България може да предложи на ЕК и да поддържа в ЕС становището за групов прием на всички страни от Западните Балкани – това ще вкара Сърбия в пакет с Косово, което ще постави Белград в наистина унизително положение. В момента сръбските власти, които са директно свързани със режима на Милошевич като негови младши функционери през 90-те години на 20-ти век, поставят спънки на Косово и играят своята малка и мръсна игра и на европейски терен. Може да им се каже в прав текст, че както България е приела Македония като независима държава, така и за тях ще се наложи да направят същото за Косово, и че на ЕС му омръзна от шумадийските им тарикатлъци. В момента Македония е изцяло блокирана за прием в ЕС и НАТО заради Гърция – най-големия съюзник на Сърбия на Балканите и в Европа. Двете страни се опитват в дългосрочен план да унищожат Македония и да постигнат обща граница помежду си, както и възраждане на антибългарската ос Атина – Белград. Доколкото това е против интересите на България, този сценарий не трябва да се допуска. Македония е абсолютно несправедливо поставена след Сърбия, а можеше да се е присъединила към ЕС заедно с Хърватия. Именно безизходицата по пътя на евроинтеграцията в Скопие е циментирала там одиозни фигури като Груевски и Заев – и двамата агенти на югославската УДБА.

Дачич е заявил пред радио Б92, че трябвало ЕС да усмири своите малки членки и да не им позволява да поставят условия на Сърбия по пътя и към Европа. Тук следва ясно да се покаже на руските марионетки в Белград (каквото де факто е правителството на Вучич, в което Дачич е министър), че в ЕС няма малки и големи, а всички са равноправни и подобна реторика ще забие Сърбия обратно там, където тя беше през лятото на 1999г. Добре е и да бъде поддържана в Брюксел политическа линия, че Сърбия е де факто негодна за член на ЕС, докато там руското влияние е на неприемливо високо ниво.

На заплахите на Дачич към българското малцинство трябва да се отговори с напомняне за съдбата на неговия ментор Милошевич в Хага и това да се постави като основа на преговори за Западните покрайнини при евентуален (все по-вероятен) бъдещ разпад на Сърбия.

Вчера, един от големите български туроператори обяви фалит. След близо 20 години на пазара, международното положение и ниско-тарифните авиокомпании принудили Алфатур да хлопне кепенци точно преди Коледа и да завлече парите на около 600 свои клиенти, които са се доверили на тази компания за почивките и пътуванията си. Новината за несъстоятелността накара застрахователя Евроинс, който е застраховал туроператора за 1.4 млн. лева настъпили щети, да се усъмни в умишлен фалит, което е престъпление по НК. Според много запознати в туристическия бранш, фалитът на Алфатур е бил предизвестен още преди месеци, като те са се опитвали да съберат максимални пари, преди да спуснат кепенците. Пак според мнение на хора от бранша, хората зад Алфатур скоро ще стартират нов туроператор, начисто и все едно нищо не е било.

За мен е забавно оправданието с лоу-кост авиокомпаниите и с положението в Турция, Тунис, Египет и т.н. От международното положение страдат всички туроператори, а тези, които продаваха турски дестинации отчитат спад в пъти по програми, които преди година са били пълни. Ниско-тарифните компании всъщност са причина все повече хора да пътуват и неспособността на разни хора с мислене от времената на Балкантурист да се оптимизират ще доведе до изчезването им – както влаковете изместили каруцарите и файтонджиите.

В момента човек има малко причини да избере туроператор и за в бъдеще те ще стават все по-малко – ако не ви се рови в интернет за директни оферти, или не знаете езици, или трябва да се организира нещо за повече хора – тогава това може да се обърнете към туроператор. Но си мисля, че през 21 век хората, които трудно се оправят с интернет и не знаят езици, едва ли ще имат и пари за пътувания.

Честно казано, не виждам причина да платя три хиляди лева за десет дни в Иран, Мексико или Виетнам, и да се съобразявам с прищевките на други десет души в набързо съставена група от случайни хора. Не ми е нужен български екскурзовод, който да ми показва туристически забележителности и да препускам по музеи за норматив, когато мога да отида където искам, когато искам и за колкото време искам – сам. Ако мога да дам три бона, за да се съобразявам с други, то вероятно ще мога да платя дори четири бона, за да не се съобразявам. Ако туроператора ми предложи индивидуални услуги като вадене на визи, намиране на добри хотели (проверени лично от тях), наем на кола и бус с или без шофьор за нормални пари, или вариант за помощ в критична ситуация (изпуснат полет например), то тогава съм готов да им платя, за да зная, че в организираното от мен пътуване има някакви сигурни неща. В противен случай – не виждам смисъл от клонингите на Алфатур, които все още ме бомбардират с оферти.

Добрата новина за българския туризъм е все повече авиокомпании да отварят маршрути до български летища целогодишно, което да дава възможност на все повече хора да пътуват. Повече чужденци тук значи повече клиенти за квартири през AIRBNB и малки хотели, повече пари за местни малки бизнеси и повече успехи за повече хора, а не за няколко големи акули от бранша на Балкантурист.

Този текст го мисля от доста време и поне от времето на сблъсъците в Харманли преди две седмици всеки ден се каня да го напиша. Прочетох доста мнения за и против мигрантите-бежанци, действията на полицията и въпроса – какво да ги правим оттук натам. В крайна сметка, за себе си стигнах до следните изводи:

1. Сегашните имигранти в България не са никакъв проблем, ако институциите работят нормално. За държава с размерите и населението, които имаме към момента, 15-20 хиляди души не са проблем – да им се осигурят сносни (не луксозни) условия за живот в центровете – били те от открит или закрит тип. Фактът, че там липсва топла вода, топла храна и медицинско обслужване показва просто, че институциите не работят. Това на свой гръб са изпитвали не само бежанци, а и граждани на България (в това число и аз), попадали в някакъв момент от живота си в болница, старчески дом, социална институция за деца, затвор и каквото още се сетите. Провалът на държавата да осигури елементарни условия за живот на уязвими групи хора е видим отдавна преди в Харманли да бъдат вкарани над 3000 човека. Кражбите и корупцията, повсеместни в държавното управление, водят до това, че и оскъдните пари за храна и сносни условия се крадат безнаказано от работещите там, които често са точно толкова изпаднали от социалната стълбица на живота, колкото и настанените там.
2. Повече от явно е, че не всички от влезлите в България отговарят на критериите за бежанец и трябва да бъдат екстрадирани там, откъдето са дошли и обществото да получи информация, че това се случва. В момента, широко ширещите се страхове на много хора не получават адекватен отговор от държавата и на много места се счита, че няма върнати мигранти и всеки, който влезе, остава тук. Това не е така и трябва да се знае.
3. Самите мигранти, влязли в България, би трябвало да знаят, че никой не ги е поканил и следователно никой не е длъжен да им осигурява къщи, работа, пари или свободен вход към други страни в Европа. Всичко, което получават, е защото все пак България им го дава, а не защото са го заслужили. Хвърлянето на камъни по полицаи не увеличава шансовете им за нищо, освен за екстрадиция. Следва да знаят, че има български граждани, които живеят по-зле и от тях и това да им се припомня периодично.
4. Държавата трябва да поеме по-ясни мерки за интеграция на дошлите тук, и на всеки шест месеца да оценява напредъка им. Езикови курсове, курсове за професии и занаяти, търсене на работа и жилище – ако някой не се справя или прави нещата проформа, може да попадне в категорията на екстрадираните обратно. Това би повишило мотивацията на тези, които в момента не правят нищо. Разбира се, тук основна роля е на държавата, която да създаде организация за тази интеграция. Като виждаме способностите на държавата да създава единна организация в Спешната помощ например, не съм оптимист и за мигрантите.
5. Редно е да се отбележи – България няма генерален проблем с 15 хиляди мигранти и всички малки проблеми са решими в рамките на два-три дни. Много ясно, че бунтовете трябва да се потушават със сила, но трябва и да се разследва кой от държавните органи не си е свършил работата за да се стигне до бунтове. Проблемът на България, като част от Европа е с неизвестен брой милиони пакистанци, бенгалци, нигерийци и т.н., които в днешния информационен век са информирани точно колко ще им струва да се доберат до ЕС и да подадат молба за убежище. Това предстоящо преселение на народите няма да може да се управлява и ако Ердоган реши да направи репетиция, като пусне ударно един-два милиона бежанци към Европа, резултата ще е брутален. Никой няма да ги остави да влязат, което ще значи едно – жертви. За тези жертви виновен ще е ЕС, доколкото всички очакват хуманност от европейците, а не от режима в Анкара. В този ред на мисли, новините “в България полицията бие, няма храна и е студено” действат отрезвяващо на желаещите за бърз бежански статут, заплатен от социалните фондове на Европа. Не е ясно докога и дали това би ги спряло, но чудесно ще е, ако тази новина е възпряла много от намиращите се в Турция да тръгват насам.

За тези, за които това име не говори нищо – това е новата партия, чието основаване беше обявено снощи в залата на независим театър Възраждане, в сградата, която по-старите софиянци помнят като Дом на българо-съветската дружба. Тук преди повече от 30 години получих пионерската си връзка, заедно с куп други деца, част от системата на комунистическия режим за възпитание на младежта.

Да се върнем в днешни дни – надявам се нещата по същество с новата да се случат по-убедително, отколкото анонса в препълненана с познати лица зала на театъра. Честно казано, не схванах много посланието на Мануела Малеева, освен, че ако работиш за сбъдването на мечтите си, те имат по-голям шанс да се случат. Кристиян Таков беше по-увлекателен, но на моменти звучеше като пред студентите си, така както го помня отпреди 20 години в аудиториите на ЮФ. Най-интересен беше Христо Иванов – заявката му за нова партия, която да бори корупцията на политическо ниво обаче трябва да бъде изпълнена с конкретно съдържание, което предстои да се види като стъпки. Щом борбата с корупцията има нужда от цяла партия, която не се декларира като лява, дясна, либерална, консервативна или друга традиционно политическа – то явно корупцията вече е проблем на държавно и национално ниво. Доколкото помня, партията на Татяна Дончева беше регистрирана със същата заявка, а и Георги Кадиев също направи “Нормална България” за да бори нещо подобно на корупция. Засега от изброените имам най-много вяра на Христо Иванов, поради едно просто и принципно действие – подаде оставка, когато това беше нужно, за да покаже, че обещанията на Борисов и ГЕРБ за реформа в правосъдието са празни приказки.

Време е да се мине отвъд етапа на приказките и партията на Христо Иванов да заяви ясно това. Някои от лицата, които видях вчера, не будят доверие с присъствието си, но нека изчакаме развитието.

Последния случай, в който беше извършен обир на жилището на шампионката Мария Гроздева, отново повдига въпроса за пределите на неизбежната отбрана. Повече от ясно е, че в момента закона поставя на една плоскост живота и здравето на крадеца, грабителя и нападателя с този на жертвата от нападението, което е всъщност основния проблем. Самоотбраната е разрешена само в случай, когато нападението пряко застрашава живота ви, във всеки друг случай има превишаване на пределите и и човек от отбраняващ се се превръща в престъпник. Нещо повече – ако крадецът направи опит да напусне местопрестъплението, вариантите за задържането му са много ограничени, както показа казуса “Опиц”, когато той простреля 20-годишен рецидивист при бягство и лежа в затвора за това.

Логиката на това датира още от комунизма и приетия през 1971г. НК. В комунизма правото на собственост на гражданите е второстепенно и защитата му не е важна. Още по-малко е важно гражданите да могат сами да се защитават – това е нещо, което е отредено на репресивния апарат на държавата. Държавата в комунизма дава работа, жилища, коли и всичко на своите поданици и тя има за задача да ги пази – след като разбира се основния ресурс е насочен към опазване на държавния строй (комунизма) и правата на управляващата върхушка. За живота на гражданите и тяхното имущество репресивния апарат отделя толкова, колкото има ресурс – винаги недостатъчен.

Тази социалистическа постановка е налице и до днес – гражданите не трябва да защитават сами своето имущество, а трябва да подават постфактум жалби в МВР, след което да разчитат, че правосъдието ще възстанови справедливостта. Това е начин на мислене, остарял безвъзвратно и десетки случаи на освободени под гаранция грабежлии, крадци на домове и коли го доказват. Полицията е неспособна да опази имуществото на гражданите, а в определени случаи и съдейства на престъпниците – ако не като цяло, то отделни нейни представители. Полицейските участъци се превръщат в регистратор на жалби и нищо повече.

Затова е необходима радикална промяна. На първо място, трябва да се приеме, че крадеца не ползва никаква закрила на живота и здравето си докато извършва противоправни деяния. Казано с прости думи – ако някой краде кола, или е влязъл в апартамент за да го обере – животът му не струва и пет лева и той трябва да е наясно с това. Често се получава така, че откраднатото имущество (или реколта по селата) пряко поставя в заплаха живота и здравето на жертвата – открадната пенсия на старци, дърва за огрев, буркани от мазето са точно тази тънка граница между оцеляването и смъртта. А страха у жертвата, че крадеца е ненаказуем, заради малък размер на откраднатото, е наистина подигравка с жертвите на престъпления. За съда два кубика дърва и десет буркана може и да е малък размер, но влизането в чужд имот, разбиването на врати и прозорци е предумишлено деяние, което трябва да носи със себе си угроза за дееца – той трябва да знае, че в този момент животът му не струва пукната пара.

Задържането на крадец, който се опитва да избяга от местопрестъплението също трябва да се приравни към неизбежната отбрана, поради факта, че избягалия крадец остава способен на други деяния, а разкриването на деяние в момента на престъплението е най-лесно за полицията, вместо после да издирва “неизвестен извършител”. Разрешението за притежаване на огнестрелно оръжие

Правото на гражданите да защитават живота, здравето и собствеността си е абсолютно и в момента, в който се установи, че човек е действал в подобна хипотеза, той не трябва да носи отговорност пред закона. Не може да се очаква от полицията да защитава всеки поотделно, нейно задължение е да гарантира общото спазване на закона и да следи за реда, но едва ли може да е навсякъде във всеки един момент. Самозащитата няма нищо общо с плашилото “саморазправа”, което размахват много т.нар. правозащитни организации, влезли в ролята на полезни идиоти.

В резюме – нужно е законодателството да премине изцяло към ХХI век. В този век всеки в по-голяма степен е отговорен за живота и имота си и има повече инструменти за печелене на пари и защитата им. Времената в които държавата даваше работа, заплати, пенсии и закрила на мизерното имущество отмина отдавна.

Гледам по телевизията последния (засега) казус с убит човек при катастрофа и резултата от това. Съпругата на убития от пиян шофьор баща на три деца е приела от семейството на убиеца пари на ръка, главно защото е изпаднала в безизходица и отчаяние. После, под натиска на общественото мнение и осъждане, а вероятно и след съвет от адвокати, е върнала получените пари и сега на ход е съда. Както знаем, в съда тези престъпления минават за “непредпазливост” и като цяло присъдите по тях са около минимума, а често и условни. Разбира се, тези дела са манна небесна за едно стадо адвокати, които взимат огромни хонорари за да измъкнат обвиняемите от правосъдието – просто защото при предумишлено убийство с нож или пистолет присъдите малко или много са ясни, а автомобилното убийство все още “минава метър”. Никой човек не иска да лежи в затвора и казусът  се поставя по начин “убитият си е убит, убиеца е добър баща, съпруг, дава хляб на много хора, има отлично досие” и т.н., което в крайна сметка завършва с малка присъда и обезщетение, което често не се изплаща.

Необходимо е, да се приемат промени в ЗДвП, които правят шофирането с 50 км/ч в населено място, след употреба на алкохол и наркотици квалифициращо (утежняващо) деянието обстоятелство, и там не може да има понятие като “непредпаливост” и “небрежност”. Пускането под гаранция на подобни извършители трябва да става при суми, стократно по-високи от МРЗ за България. Превенцията към шофьорите също трябва да е на по-високо ниво, като застраховките да са обвързани със досието на на шофьора.

Най-важната промяна трябва да дойде в застраховката ГО – законодателно да бъдат задължени застрахователите да изплащат някаква минимално определена сума веднага след настъпването на вредата от ПТП, и размерът на сумата да е определен спрямо щетите – ранен човек в болница има нужда от огромни пари, веднага, които често близките му търсят от лихвари, заложни къщи и бързи кредити при невъзможни условия. Застрахователите отказват изплащане на обезщетения, преди да е свършило делото, което в български условия често се точи с години. Това трябва да бъде спряно – ако ГО е задължителна, за разлика от КАСКО-то, то и изплащането на поне някаква сума трябва да е задължително веднага след настъпването на ПТП, при което има ранени и жертви. Това вероятно би вдигнало и цената на ГО, което е приемливо, особено ако системата бонус-малус проработи реално и шофьори с рисков профил плащат многократно повече от примерни шофьори.

Точно така, 27 години след свалянето на Бай Тошо, попаднахме точно в нецензурната ситуация от заглавието. Бай Ганьо се чуди дали да избира между охранителя на Бай Тошо, съвсем сполучливо наречен от Радан Кънев #БайХуй, и кандидатът на една деградирала комунистическа партия, която посяга за власт през 21 век, а не се е разкаяла за престъпленията си през 20-ти.

За кандидатите – това, че Цецка Цачева набързо беше припозната от разпадналия се Реформаторски Блок за десен “антикомунистически” кандидат след отпадането на Трайков, е белег на личностна деградация на Кунева, Лукарски, Ненчев и най-вече Москов. Тези хора, които подкрепиха Трайчо Трайков с половин уста, Лукарски дори оспори номинацията му, заплашвали са го да му спрат финансирането на кампанията за президент, сега се изредиха да целуват ръка на Cappo di cappi. След като Борисов им наби канчетата, съглашателските министри на РБ просто приеха Цецка Цачева присърце още преди първия тур на изборите и едва дочакаха края на изборния ден, за да декларират вярност и подкрепа. За мен, а и за много други хора, РБ е мъртва организация – дори и останките и да демонстрират единство, не виждам как нормален човек ще даде гласа си, за да му се подиграват с трикове хора като Лукарски, Москов и Кунева, дори без да броим ислямистите на Касим Дал и Корман Исмаилов.

ГЕРБ твърдо върви по стъпките на НДСВ – подкрепата за тях пада с всяка изминала година и вече отбелязаха първата си загуба, макар и на първи тур. Това разбира се не е партийна загуба, а просто лична загуба на Борисов с отпечатък върху партията му. Просто Цецка Цачева е неизбираем кандидат, чийто връх в развитието е била кариерата и в Плевен преди 30 години. Ако Борисов беше издигнал Андрей Ковачев или Томислав Дончев, резултата на първи тур щеше да е съвсем различен – това се признава и от БСП.

БСП успя да направи най-мъдрия си ход от много време насам – след като Нинова и Първанов бяха привикани лятото в Москва, Румен Радев ненадейно и удобно подаде оставка като командващ на ВВС и в един момент изплува като кандидат на левицата за президент. Последва леко и комедийно скарване с шайката на Гоце, както се именува иначе АБВ, и замалко изтребителя да катапултира и поради загуба на единия двигател. Проблема беше оправен и Радев успя да проведе кампания, в която се позиционира като кандидат, загрижен силно за руските интереси. БСП и нейните послания останаха на заден план, а връх взе отвращението на много хора от кандидатурата на ГЕРБ и се случи това, което видяхме на 6-ти ноември – Радев привлече хора извън твърдото ядро на БСП, а Цачева отблъсна хора извън твърдото ядро на ГЕРБ. Така за летеца са гласували над 900 хиляди души, което е почти два пъти повече от резултата на БСП на изборите през 2014-та.

Разбира се, Борисов превърна тези избори в полу-парламентарни, след като заложи на изхода им съдбата на правителството си и така вдигна мизата. За много хора, уморени от липсата на реформи, корупцията, видимият застой и липсата на адекватни послания, това се превърна в бонус – натирваш Цецка, Баце подава оставка. Това е добавило немалко гласове към Румен Радев.

Според много хора, запознати с великанското его на бившия командващ на скромните български ВВС, Нинова и Йотова ще имат сериозен проблем да го “командарят”, както са си наумили и той ще се еманципира от БСП по-бързо, отколкото Плевнелиев от ГЕРБ. Разбира се, това не може да се прогнозира, а обтекаемите му и неграмотни изказвания на тема външна политика са направо плашещи. Кандидатирането му на поста президент изглежда точно като активно мероприятие на Москва, особено като се вземат предвид и детайлите на финансирането на кампанията му, осветени от Нова Телевизия. Радев остава кремълска мина.

В последните дни едно събитие на Запад от Калотина извади стари призраци от гардероба на историята. Полицията и службите в Черна гора задържаха 20 сръбски граждани, които са имали за цел да нападнат и окупират парламента след изборите на 16 октомври, да отвлекат/убият премиера Мило Джуканович (който от 25 години неспирно е на власт и е тежко обвързан с криминални структури, според различни западни доклади) и да предизвикат безредици с жертви и евентуален конфликт подобен на този в Украйна. Целта е ясна – да бъде дискредитирана Подгорица в очите на Запада и да се стопира членството и в НАТО, което руския външен министър Лавров нарече “враждебен към Москва акт”. За целта Русия употреби доста средства от своя хибриден инструментариум – политически и дипломатически натиск, заплахи за изтегляне на руски инвестиции (голяма част от черногорските предприятия в един момент бяха и още са собственост на руски олигарси) и зпалахи за дестабилизация на страната и региона. Явно това не подейства, Черна гора получи покана и руснаците решиха да приведат заплахите си в действие.

Действията на черногорската полиция бяха последвани и от действия на сръбските власти, а заключенията за готвен опит за преврат бяха потвърдени и от сръбския премиер Александър Вучич, който дори направи изявление и за изгонени “чуждестранни наемници”. Малко след това изтече информация и за руски специален пратеник – бившия началник на ФСБ и сегашен шеф на кремълския Съвет за безопасност Николай Патрушев (близка до Путин фигура), който е бил изпратен в Белград да минимизира щетите, последвали този руски провал. Фактът, че чуждите наемници са били изгонени, а не предадени на съд, показва, че вероятно е постигната договорка, но острата публична реакция на Вучич е също показателна – той явно не желае територията на Сърбия да бъде използвана от руснаците за операции по дестабилизиране на други държави. В Белград явно не са доволни от положението си на руска марионетка, което им се отрежда в Кремъл, и считат, че Русия няма какво да предложи на Сърбия, освен подкрепа за Косово, която няма никаква практическа стойност.

Не може да не се направят и исторически аналогии с избухването на Първата Световна война преди сто години, която е пряка последица от действията на сръбски националисти в Сараево. Убийството на ерцхерцог Франц-Фердинанд от Гаврило Принчип всъщност е кулминацията на заговор на сръбския Генерален щаб (Драгутин Димитриевич – Апис) и с явната и тайна подкрепа на руското посолство и имперския двор в Петербург. Събитията след това са ясни, включително и разгрома на самата Русия, кулминирал в Брест-Литовския мирен договор от 3 март 1918г.

Следващия опит на Русия е за дестабилизация на България след края на Първата Световна война – т.нар. Септемврийско въстание от 1923г. и атентата в църквата Света Неделя през 1924г. имали същата цел, каквато и разкрития преди дни в Черна гора опит за атентат и преврат. Връзките на извършителите с Коминтерна и Москва също са документирани. Следва и Втората Световна Война, в която България е обект на вражеска руска пропаганда, инфилтрация на терористи, поддръжка и ръководене на терористични групи. Завършека на всичко това е пряка руска окупация, започнала на 9.09.1944г.

Целта на сегашните руски действия е същата – днес в Черна гора, много е възможно подобни действия да бъдат повторени и в България – под формата на бунтове на “патриотични отряди” срещу бежанците, срещу циганите или срещу каквото се сетите. Целта би била прозрачна – предизвикване на безредици и жертви в България, от което ползата за Кремъл е ясна.