УБО – Управление на Бъдещите Облаци

Събитията в Македония се развиват по сценарий, който отвреме-навреме изглежда хаотичен, но всъщност отразява една тенденция на прекрояване на зоните на влияние и на границите на Балканите. Тук на първо място трябва да се отбележат действията на Русия, която преследва ясни и точно формулирани цели в региона – 1. спиране на разширяването на ЕС и НАТО и 2. Изваждане на страни членки от тези два съюза (на първо място България). Това би представлявало огромен военнополитически успех за Кремъл, доколкото ще успее да покаже на гражданите си, че може не само да окупира съседни страни, но и да влияе на събитията в такива, които макар и формално, се намират в лагера на врага. Русия не е в състояние да предложи никакъв привлекателен социално-икономически и културен  модел и всъщност е обикновен потребител на стоки, услуги, технологии и идеи от Запада, въпреки всичките си напъни да се покаже като уникален цивилизационен център и лидер на половината свят. Точно затова, формално излизане на държава от ЕС и НАТО и заявено намерение да влезе в някакви съюзни отношения с Москва е основна външнополитическа цел, при това с кратък хоризонт. Кратък, защото парите на режима на Путин свършват и крепостните започват да се бунтуват. Затова и всякакви силови действия във и по периферията на Балканите, които биха дестабилизирали България, са добре дошли.

Руските разведки добре знаят, че Македония е пресечна точка на интересите и потенциална конфликтна зона за всичките си съседи – България, Албания, Гърция и Сърбия. На първо място – гръцкото вето за НАТО и ЕС, макар и наложено след спор за името на държавата, идеално устройва Москва и съм сигурен, че Атина получава дипломатическа подкрепа и натиск да не вдига ветото. Това вкарва Македония в задънена политическа улица, резултатът от която е видим ясно – де факто циментиране на един режим, който гротескно прилича на този в Кремъл. Вътрешно-политическите и етнически сблъсъци в Македония са широко желани в Москва, доколкото биха вкарали в нов потенциален конфликт Албания срещу останалите съседи на Македония, ако албанците решат да федерализират страната или да обявят някаква паралелна, трета албанска държава в районите с тяхно мнозинство. Ако в конфликта се намесят от една страна Сърбия и Гърция, то би се случил идеален вариант на конфликт между страни членки на НАТО, което ще вкара автоматично в него и Турция, като провъзгласил се защитник на мюсюлманите на Балканите.  Намеса на България изглежда неизбежна – ако не на държавно, то на ниво доброволци, които биха отишли в Македония да бранят главно идеите си за нея – както и в началото на ХХ век. В България почти никой не симпатизира на нито едното от двете крила на УДБА, които доминират в парламента в Скопие – ДПМНЕ и СДСМ, но и никой няма да приеме лесно идеята държавата да се парцелира и Охрид да попадне в  чужди ръце. За България идеален остава вариантът Македония да се запази като единна и независима унитарна държава на живеещите в нея българи и албанци. За целта е нужно обаче тотално прочистване на сегашния удбашки “елит” – главно групировките около Груевски и Заев. Албанските престъпни кланове също трябва да понесат отговорност за престъпленията си – цели райони например не плащат данъци на хазната в Скопие, протежирани явно от албанските групировки в Собранието на РМ.

Русия разчита на Сърбия и негласно поддържа териториално разширение на юг като компенсация за Косово, за да бъде установена обща граница между Сърбия и Гърция и да бъде съживена старата православна проруска и антибългарска ос Атина-Белград. За България подобен сценарий е възможно най-негативния, доколкото логично всеки съюз на Гърция и Сърбия е анти-български. Всички сръбски аспирации към Вардар следва да се стопират незабавно и Белград да получи ясно послание, че след Косово, може да загуби и Войводина и Поморавието, ако не усмири шовинизма си. Гърция следва да бъде осветена като проруска и анти-европейска държава на Балканите, което би извадило Атина от удобното гнездо на европейски храненик, за който всичко е позволено. Силните страни в ЕС и НАТО следва да са наясно с деструктивните действия на гърците и българската гледна точка да получи повече отзвук. На първо място – Македония няма никаква причина да отстъпва пред Гърция за името си, поради факта, че Гърция няма никакви исторически, политически и други права над този етноним и топоним. Това, че Гърция владее Егейска Македония не е основание да претендира за името на цялата област.

Интересът на България е Македония да се присъедини към НАТО и ЕС след като подпише дълго отлагания Договор за добросъседство и приятелство с България и се откаже от античкия шовинизъм, който ще отпадне неминуемо с края на сегашната влада. Ако Македония не може да се запази като независима страна, България следва да работи за обща граница с Албания западно от линията Скопие – Струга. Албанския шовинизъм не е толкова страшен за българските интереси, доколкото албанците нямат сила да постигнат целите си (военна, политическа и икономическа) и  повече като проводници на влиянието на САЩ и/или Турция. В този ред на мисли ролята на България е да прекъсне подкрепата на САЩ за бъдеща Велика Албания като контрапродуктивна. Статута на Косово може успешно да се използва като фактор в отношенията на София с Тирана и Белград и да се покаже на албанците, че с аспирациите си към Скопие може да загубят Прищина. Сръбските аспирации към Босна могат да получат негласна подкрепа от София само при ясно заявен отказ на сърбите от повторна окупация на Македония и признаване на доминиращ български интерес там. По отношение на Гърция може да се ревизира подкрепата за гръцкия въпрос в Кипър, ако Атина продължава да стопира Скопие към НАТО и ЕС.  Ролята на Турция на Балканите следва да се неутрализира чрез активизиране на кюрдския фактор и засилване на двустранното сътрудничество, при активизиране на ролята на ЕС в диалога София-Анкара. Хората около Ердоган трябва да разберат и да усетят, че всяка тяхна намеса на Блаканите ще среща силен отговор от Брюксел, който най-лесно и болезнено ще бъде усетен на икономическо ниво. България трябва да изисква създаване на европейска армия, като противовес на турските и руски аспирации към Балканите.

От съществено значение е да се извади Сърбия от коловоза на руските имперски амбиции, които виждат около Белград някаква нова мини-Сърбославия, която да бъде изградена в бъдеще и която да е в противовес на разширяването на ЕС и НАТО. На това България трябва да се противопостави с всички средства. Действията на Русия на Балканите могат да се характеризират само като държавен тероризъм и един от белезите за това е несполучилия опит за преврат в Черна Гора. Подкрепата за режима на Груевски, който е на практика несменяем, може да се характеризира само като поклаждане на етническото и политическото напрежение с цел ескалиране на конфликт. Сирия и режимът на Башар Асад е явен пример докъде може да стигне Москва в преследването на интересите си – нито едно военно действие и дестабилизация не са изключени.

Сагата “нов изтребител за българската армия” влезе в пореден рунд след като комисия на МО избра от предложените варианти за изтребители офертата за единствения де факто новопроизведен самолет – шведския Gripen. Вариантите бяха – втора ръка F-16MLU от Португалия с логистичен пакет от САЩ, Eurofighter Typhoon Tranche 1 втора ръка от Италия с предложени модернизации и нови шведски Gripen.

Дежурните форумни разбирачи, журналисти на военна тема, фейсбук лидери на мнение започнаха ожесточени спорове по въпроси, за които много от тях разполагат с оскъдна информация, а някои и с оскъдни възможности да осмислят и разберат тази информация.

– първи въпрос – не е ли твърде много 8 изтребителя за 1.5 млрд. лева? Много е, но не се знае дали това е цената, която ще се плати (това е рамков бюджет), както и не се знае какво точно влиза в пакета 8 самолета, наземно оборудване, въоръжение, гаранционна поддръжка и обучение на летателен и технически състав, както и предоставяне на оборудване за поддръжка и ремонти в авиобазите. Доколкото не е ясно колко и какво идва с всеки самолет, всякакви сравнения са неточни и произволни. Дори и Чехия и Унгария, които експлоатират Gripen вече десет години (Чехия на лизинг срещу гарантиран брой летателни часове на самолет, а Унгария е закупила изтребители) са ги придобили при различни от България условия. Напълно е възможно да се договори “политическа” цена и в замяна на гаранции, че България ще поеме еър-полисинг над Македония и/или Албания (например) или други ангажименти за активно присъствие в Черноморската зона, може да получи много по-добри условия за тези 1.5 млрд. лева. Но ако София се държи като руско троянско магаре и излъчва към Брюксел примиренчески сигнали за сваляне на санкции, естествено е, че българската оферта ще получи и съответно (пренебрежително) отношение.

– втори въпрос – не може ли да купим руски самолети, руснаците дават добри оферти за Су-30МКИ и МиГ-35 (модернизирана версия на МиГ-29). Не може, поне докато сме в НАТО. Текат опити за изваждане на България от НАТО и ЕС и смяна на геополитическата ориентация на страната и конкурса за нов изтребител е добър повод руското лоби да покаже мускули, да обяви на местните си поддръжници, че правителството в София избира най-лошата оферта (априори руските оферти са най-добри) и да раздуха малко истерия. Но никоя държава не купува оръжие от своя потенциален противник, а Русия е обявила България (като част от НАТО) за такъв. Освен това, руските оферти като първоналачална цена са ниски главно с рекламна цел – руски самолети не са купувани в Европа вече близо 25 години и за Москва евентуална продажба би се отчела не само като геополитически, но и като чисто рекламен и търговски успех. Проблемите с руските компании идват в процеса за експлоатация и основните ремонти, които са на цена, която определи Росвооружение, концерна МАПО МиГ или пък Кремъл. За сведение – Сърбия получава “подарък” от 6 изтребителя МиГ-29 втора ръка (консервирани руски или беларуски машини), за чиято модернизация ще плати около 250 милиона евро – средно по 40 млн. на машина. Нови западни изтребители идват с гарантиран жизнен цикъл от 8000 часа и се експлоатират по състояние, повечето инспекции се правят на място в базата, докато руските самолети се нуждаят от инспекции в завода-производител на всеки 500 часа и основен ремонт на планер и двигател на всеки 1500 часа нальот, които не са включени в цената. Това са само два от многото детайли, когато се говори за цена на самолет. Съвсем малък детайл е, че нито един руски самолет няма интегрирани системи за опознаване “свой-чужд”, авиониката и въоръжението не са съвместими с НАТО-вските стандарти и това е причина българските ВВС 13 години след приемането на България в пакта да не са изцяло оперативно съвместими с тези на съюзниците. Изявленията на руснаците, че ще интегрират всички системи в руските самолети са смехотворни – никоя западна компания няма да им даде достъп до секретни радари, авионика, въоръжение и системи свой-чужд, а ако тези системи се интегрират извън Русия, руснаците ще свалят гаранциите и сертификата за годност от самолетите – казуса Полша. Казано накратко – България не може да купи руски самолети, просто защото няма полза от тях.

– трети въпрос – тия 8 машини са малко и без друго, няма смисъл да се харчат толкова пари за тях, ако с тези пари могат да се оборудват две или три бригади на сухопътни войски, или пък да се купят корвети за ВМС или нещо трето (транспортни самолети или щурмови хеликоптери например). Служители на МВР пък сериозно поставят въпроса за какво е въобще оръжие за армията, след като “няма да воюваме с никой”, а МВР има нужда от пари, за да “пази границата”. Подобно виждане е късогледо и не бих го коментирал, ако не беше широко разпространена заблуда. Една от причините да се поддържа силна армия е за да не се воюва – армията е силен стопиращ фактор, както знае Швейцария и както научи и Украйна, която трябваше да изгражда армия де факто от нула след руската агресия през 2014г. Желанията на отделни видове войски да се докопат до ограничения финансов ресурс са разбираеми, но не следва да се толерират на ниво държавно управление – армията се състои от ВВС, ВМС и СВ и всеки от тези компоненти е важен за сигурността на страната. България е по-голяма като население и територия от половината си съюзници в НАТО и няма да е логичен отказът на държава на източния фланг на пакта да се откаже от морски или въздушен компонент и да започне да развива само сухопътни сили, които изглеждат най-евтини за изграждане и поддръжка. Невъзможността на Литва, Латвия и Естония да извършват самостоятелно патрулиране и охрана на въздушното си пространство поставя другите членки в затруднена ситуация да ротират ескадрили за тяхната защита, подобен казус в Черноморския район би поставил въпроса (за радост на московското лоби) – а какво търси всъщност България в НАТО? Всяка страна в пакта има задължение да гарантира като минимум изцяло или в по-голяма степен своята защита и да придава стойност за общите отбранителни усилия – България е очевидно, че не се справя с това, главно заради неефективно харчене на парите за отбрана, както и заради недофинансиране – прословутите 2% от БВП за отбрана. Ако България започне да купува по 8-12 машини на десетилетие (в последните близо 30 години не е купен нито един изтребител), то след 2030г. страната може да има напълно адекватен авиационен компонент от около 36-40 машини и 60-80 пилоти, които летят редовно и ритмично по около 250 часа годишно. Това е правилна и разумна инвестиция в отбрана.

– четвърти въпрос – нямаме ли по-важни разходи от това да наливаме пари за оръжие? Да, имаме. И винаги ще имаме, особено ако гледната точка е различна – лекарите логично искат повече пари за здравеопазване. учителите – за образование, артисти и художници – за култура. Тук е ролята на на държавата и институциите да направят информационна, разяснителна, ПР или дори маркетингова кампания, която да разясни на обществото каква е ролята на армията в ХХI век. Армията е била и си остава аргумент и инструмент във външната политика и дипломацията, дори и когато не воюва. Дори само с наличието на силна армия, дипломатическите и политическите ходове на една държава стават по-сериозни и заслужаващи внимание. Това са базови истини, които са непознати за 80% от населението, попадащо в категорията електорат. Една държава, която бива нападната и окупирана от чужда сила (както България през 1944г., Кипър през 1974г. и Украйна през 2014г.) бива лишена освен от право да взима решения за бъдещото си развитие, но и от право да се разпорежда с парите в бюджета си. Гражданите на Крим, които възторжено се поддадоха на руската пропаганда и поискаха по-високи пенсии, заплати и т.н., бяха информирани лично от премиера на окупаторската държава, че “пари няма”. Цената на окупацията и разрушенията в Северен Кипър и Източна Украйна са несравнимо по-големи от това съответната държава да поддържа адекватни въоръжени сили, които ако не стопират изцяло външна агресия, то поне вдигат неимоверно цената за агресора.

Окупацията на България от СССР през 1944г. излиза напълно безнаказано за агресора, чиято пропаганда е успяла да проникне в обществото и да разложи съпротивителните сили на голяма част от него, в добавка към това, че Англия и САЩ де факто предават българите на Сталин. Нещо повече, България е принудена да плати за окупацията си – в жито, злато и долари, които са де факто ограбени от руските войски, нападнали България. За разлика от случая в България, СССР претърпява огромни щети в опита си да окупира Финландия и макар и да анексира около 1/3 от страната, не успява да сломи съпротивата и да я окупира изцяло. Разликата между Финландия и България като резултат от окупация и липса на окупация е видима с просто око и днес. При Финландия има липса на чужда окупация през втората половина на 20 век, което е причина тя да е една от най-богатите европейски страни. Финландия нито за момент не е спирала да развива и финансира армията си, в момента се обсъжда и вариант за членство в НАТО.

Давам примери с Русия и Турция, защото това са двете авторитарни диктатури, които пряко застрашават геополитическата ориентация, териториалната цялост и независимостта на България в ХХI век. Дори и ако се абстрахираме от миналото (макар, че историята трябва да се знае, за да не се повтаря) то е повече от очевидно, че Анкара и Москва имат спрямо София амбиции за влияние, които надминават всички граници и изискват и силен военен компонент на дипломацията и политиката на София срещу подобни диктатури. Дори и да не сме в състояние да победим и отблъснем самостоятелно руска или турска агресия в близко или средно бъдеще, фактът, че има съпротива и противодействие ще е силен аргумент за това да искаме помощ от съюзниците си. В противен случай ще научим урока на Украйна, която след като предаде без бой Крим на окупаторите, получи нова агресия в Донецк и Луганск. Ако не бяха спряни там, днес руските окупатори вероятно щяха да “освобождават” Лвов и да стоят на полската граница. Това са уроци от историята, които украинците научиха по трудния начин. През цялото това време, руската пропаганда не е спряла да твърди, че всъщност Русия е жертва на агресия и предстоящо нападение от страна на НАТО. Тази пропаганда, под формата на миротворчески послания и вопли “ама срещу кого ще воюваме” си пробива път и в България от платена агентура и полезни идиоти (термина е на В.И.Ленин), които целенасочено стопират и провалят превъоръжаването на армията. Това просто не бива да се допуска.

Напоследък често ми попадат разни хора, които кръщават екстремистките си възгледи либертарианство и подобно на комунистите, обявяват вижданията си за крайна точка и върхово постижение на цивилизацията. Ключов белег на тия убеждения е, че Н.В. Пазарът (и неговата невидима ръка) знае всичко за човешките нужди, потребности, желания и как те да бъдат удовлетворени в максимална степен. Ако за нещо няма търсене на пазара, или пък търсенето е малко, то това нещо не следва да се произвежда. Държавната намеса и регулации трябва да изчезнат като вредни за пазара и неговата всемогъща сила

Последния повод на либертарианците да надигнат вой и плач са плановете на някакви неясни руско-грузински инвеститори да построят небостъргач до Южния парк с главния мотив “София има нужда от нови сгради”. Това, както и обвинения към хората, които защитават правото на останалите жители на Хладилника да живеят в непретоварена и замърсена среда са основните аргументи да се подкрепя това крещящо нарушение на регулациите за проектиране и строеж. София има нужда на първо място да поддържа в нормален вид досега построените си сгради и особено тези от тях, които са архитектурни паметници. София има нужда да опази парковата си среда и горския фонд непокътнати и дори да ги увеличи. Ако София има нужда от нови и високи сгради, то логично място за тях е остта Изток-Запад или Цариградско шосе – бул. Тодор Александров. София не е Хонкконг, Токио или Ню-Йорк и разположението и в котловина между две планини следва да се отчита от архитекти, урбанисти, инвестититори и всеки човек, който има повече съзнание за това, което се случва около него.

В случая със строителството и регулациите най-ярко проличават и слабостите на модела “пазара се саморегулира и няма нужда от външна намеса”. Ако пазара беше движен само от парите на българите, това може би щеше да е вярно. Но когато има натиск от пари на външни сили (дори не става въпрос за спекулативни инвестиции, а за външни и враждебни сили), които изкупуват земи и инфраструктура с цел да установят господстващи позиции и да влияят на вътрешната и външната политика на България, тогава уравнението с Пазара просто не работи. В либертарианската идеология принципно не се взима под внимание нищо друго, освен желанието на даден човек и на обществото като цяло да забогатява. Тук не се отчитат геополитически стремежи и желания на диктатури, от типа на Турция или Русия, при които нито един от принципите, които пораждат едно либертарианско общество не е налице. Нуждата от сигурност, която да гарантира някаква макроикономическа рамка, в която отделните индивиди да реализират своите желания за печалба, се постига с големи инвестиции на държавата в отбрана – нито един либертарианец не е в състояние да отговори как държавата не трябва да се меси в нищо и да може да се организира качествена отбрана.

По подобен на отбраната начин стоят и нещата с образованието и здравеопазването – принципът “ако искаш да си здрав и образован, плащай си” е валиден, но в определени рамки. Всеки човек трябва да е ангажиран (финансово и всякак) със собственото си и на близките си здраве и образование. Но ролята на обществото и държавата е все пак да се изградят такива системи на здравеопазване и образование (системи значи цяла взаимносвързана верига, а не отделни лекари, болници и/или училища), които да дават максимален достъп на хората до тях при оптимална и за двете страни цена. Смисълът на това нещо е прост – за да може един човек да е максимално пълноценен в това, което прави, трябва да има базова сигурност, че нещата с него и с близките му ще са ок. Не парите и пазарът са единствен измерител на това кой трябва и може да получи качествено образование и лечение – последните 30 години дават достатъчно примери за обратното.

Дори, ако подходим с либертарианска логика, гражданите на една страна са нейния единствен и най-голям капитал – това е и причината Тайван да е по-богат от Китай, Северна Корея да е по-бедна от Южна Корея и руснаци да създават в САЩ неща, които не могат да създадат в Русия. Оттук следва, че грижата за създаване на здраво и образовано население и поддържането му в добра форма максимално дълго време всъщност е грижа за единствения значим капитал на всяка една държава. Инвестиция в бъдещето.

Ако се върнем на казуса с небостъргачите и строежите, теоретично погледнато, винаги ще има паричен (пазарен) натиск за застрояване на всяко останало зелено петно в града, с мотива – една сграда повече или по-малко не е толкова важна. С този мотив, цял квартал като Лозенец се раздели с малките къщи и се сдоби с блокове на 7-8 етажа – при непроменен размер на улици, водопровод и канализация, и при увеличено натоварване за електропреносната мрежа. Дори и да приемем, че пазарът решава, то регулация по отношение на урбанизацията трябва да има и да не се допуска промяна на ПУП и вкарване на терени в регулация с корупционни схеми. Регулациите трябва да гарантират, че пари от мръсни сделки няма да се препират в строителство и недвижими имоти.

И последно – защо са нужни регулациите? Защото регулациите, които определят докъде се простира пазара, определят и до каква степен е защитен обществения интерес. Какво е обществен интерес? Друг път.

В двете най-големи недържавни телевизии – Нова и БТВ, отново се разбушуваха скандали на тема цензура и свобода на словото. Първо от Нова подаде оставка разследващия репортер Васил Иванов с мотиви “системна цензура” върху работата му, след което БТВ за втори път в последния месец спря предаване на Слави Трифонов с мотива, че не отговаря за критериите за обективност. Причината – Трифонов беше поканил Иванов да изрази мнението си по въпроса с цензурата в Нова.

Двете телевизии имат дълга история с проблеми, които подкопават доверието на зрителите им в тях. Можем да припомним от последните години казусите, при които водещите на сутрешния блок на БТВ Ани Цолова и Виктор Николаев отидоха в НОВА, след като в разгара на протестите срещу управлението на Орешарски бяха пуснати в принудителен летен…отпуск. В НОВА пък се прославиха, след като спряха карикатури на художника Чавдар Николов и прекратиха отношенията си с него. Николов стана известен със сполучливите си карикатури на премиера Борисов и граничните “отряди” на Динко и Перата, връзващи мигранти със свински опашки.

Сега към горните примери, двете частни телевизии се забъркаха в нов – явно в желанието си да угодят на няКОЙ, който не иска Васил Иванов да има телевизионно време за разследванията си. И двете телевизии яростно отричат обвиненията в цензура и настояват, че редакционната им политика изисква равнопоставеност и балансираност на мненията в ефир. Това е обтекаема теза, особено в случаи, когато телевизиите “подгонят” някой заради посегателство срещу техни служители или интереси, или когато отразяват големи трагедии по брутален начин, без никакво съобразяване с елементарно приличие. Истината е, че двете частни телевизии не правят разлика между новини, публицистика и риалити формати и за тях всичко е пари, които могат да се изкарат – по един или друг начин. Ако пък някое разследване или новина пречат на изкарването на пари, защото ще разгневят някой рекламодател – тогава те просто се свалят от ефир като неотговарящи на редакционната политика. Ярък пример е Шоуто на Слави, което трябваше да бъде свалено от ефир далеч преди Румен Радев да влезе на Дондуков 2.

Частните телевизии, вторачени в пийпълметричните изследвания (чиято достоверност е съмнителна), често не правят разлика между обществено значимо и значимо за определени хора, между публичен и частен интерес. Когато частни медии се финансират по неособено прозрачен начин с публични средства (информационни програми на министерства, агенции и пари от европейски фондове), това пък  поставя под въпрос ролята на пазара като регулатор – особено при слаби медийни и рекламни стандарти, когато угаждането на властта се превръща в самоцел. И двете “частни” телевизии имат достатъчно на брой случки, от които да се срамуват, защото са предали доверието на зрителите си.

И накрая, защото явно някои “журналисти” са забравили какво правят медиите, били те частни или публични. Тяхната роля е да информират своите зрители, читатели и слушатели по максимално ясен и обективен начин, като същевременно предоставят и коментари на актуални събития, ясно означени като такива. Медиите не се занимават с манипулации и заглушаване и изопачаване на истината, както напоследък често се случва. Предаванията на Васил Иванов бяха интересни и доколкото мога да преценя – обективни. Иска ми се да знам кои от предложените от него теми за разследвания са били отхвърлени от НОВА, като неотговарящи на стандартите на телевизията.

След резултата от изборите, който до голяма степен затвърди процеса на активен полуразпад в дясно, имаме парламент, който се очертава също толкова клиентелистки и нетраен, колкото и предишния парламент. Лявото и дясното на крило на бившата БКП, представени от  БСП и ГЕРБ, взеха общо около 60% от подадените гласове, което ще им позволи да играят на управляващи и опозиция. В тази роля те ще бъдат подпомагани от патериците Обединени Патриоти (ВМРО, Атака, НФСБ) и ДПС, които са скачени по остта на национализма точно, както и БСП и ГЕРБ са скачени по остта БКП-МВР-ДС. В цялата ситуация присъства и корпоративно-семейната ВОЛЯ на Марешки, която тепърва ще капитализира дивидентите на ПР-кампанията “евтини горива”.

Ситуацията безспорно е по-добра от предишния 43-ти парламент, където влязоха около осем формации, някои от които се разпаднаха скоро след това. Злополучната учителка Анна Баракова и комиците от групата на Бареков/Ковачки, кохортата на Гоце Първанов и триковете от Реформаторския блок бяха достатъчна подигравка с волята на избирателите, без да броим българската СИРИЗА и нейното лице Велизар Енчев, или театралното разцепление на ДПС на про-руско и про-турско крило.

Лошата новина от отминалите парламентарни избори е, че градската десница и хората, които представляват някакъв тънък про-европейски и образован елит не получиха парламентарно представителство, което може да е добра новина в посока събуждането им и отърсването от илюзиите, в които пребивават дългосрочно. На първо място – добра новина са оставките на Радан Кънев (макар, че той положи огромни усилия да има принципно обединение на десни сили, което да се яви на изборите), Божидар Лукарски (завинаги ще остане запомнен като Трика) и други фигури. Лично аз смятам, че партии като ДСБ, СДС, ДБГ и други кабинетни формации следва да се разпуснат поради факта, че са постигнали целите си – просто са стигнали дъното на своята представителност. Специално за ДСБ, формация която аз съм припознал като своя представител във властта, мога да отбележа, че тя не успя да се отърве от сянката на основателя си Иван Костов вече 4 години. Самият Костов е толкова демонизиран като политик, че сянката му в организация, в която той самият не присъства е определено негатив, от който Кънев не успя да спаси ДСБ. Противно на други мнения, аз не считам, че липсата на обединене между Нова Република (ДСБ+) и партията на Христо Иванов – Да, България, е нещо лошо или вредно. В Да, България виждам много имена, които определено си търсят службица и считаха, че партия с възходящ тренд може да е техния асансьор. Ако партията на Иванов беше попаднала в парламента “от раз”, можеше да се наблюдава роене, цепене и люспене, подобно на ранното СДС. Такъв оздравителен процес е неизбежен и е добре партията да го направи сега – между изборите за 44-тото НС и наближаващите избори за 45-ти парламент. Допирните точки между една центристка и дори лява партия като Да, България с десните партии са в искането за правосъдна реформа и отвоюване на държавата от мафията. Тук са и допирните точки на ДСБ с партии като ДЕОС и Зелените. Затова следва и да се търси тематична коалиция между всички партии и формации, които на тези избори събраха около 300 хиляди гласа, в която да се гони цел – влизане в Парламента, а после всяка партия да гони своите приоритети, наред с общия и най-важен приоритет – правосъдна реформа. Единствения препъни камък ще е подреждането на депутатските листи и разпределението на водачите, което при 7-8 формации с огромно лидерско его може да е проблем. Единственото, което не трябва да се допуска е съмнителни формации като тези на Дани Каназирева, Меглена Кунева и Светльо Витков да се представят като част от подобно обединение.

Тук е редно да кажем и нещо за турските партии – ДПС, ДОСТ и НПСД. Доколкото последната беше част от РБ, преди да завие към османизма, това е още един аргумент за внимателно пресяване на участниците в бъдещи десни коалиции. От друга страна, похвален беше опита на Радан Кънев и другите лидери на РБ през 2014-та да се опитат да интегрират една турска партия при българските, а не да я маргинализират. Тази партия, НПСД на Корман Исмаилов и Касим Дал, обаче предпочете да стане част от османския проект на Ердоган – ДОСТ, в чието лице се превърна бившия лидер на ДПС Лютви Местан. След като Анкара не успя да овладее и да превърне в своя маша ДПС, очевиден е опитът да се вкара чужд вирус под формата на нова турска партия. Самата ДПС си остава мафиотско-бандитска структура, със ясен генезис от бившата Държавна Сигурност. Перфектен вариант би бил този, в който двете турски партии биха се неутрализирали взаимно до степен да не попаднат в парламента. Това не трябва да значи лишаване на турците от политическо представителство, а то трябва да става през българските партии. В този ред на мисли, България трябва да настоява пред Анкара българските граждани в Турция да могат да получават образование на български език, да се отварят български училища и културни центрове, които да приобщават живеещите там хора към България, за да не бъдат те едни приносители на чужда воля през българските си лични карти. Това е дългосрочен процес, а в краткосрочен план трябва да се въведе активна регистрация за избори, както и продължаване на политиката за недопускане на хора, незнаещи български език, да гласуват. Това важи и за живеещи в страната български граждани – човек, който трудно чете и пише, очевидно не е узрял дотам, да ползва политически права да избира и да бъде избиран. Тук визирам и един от общинските съветници на РБ в Пловдив, който произлизаше от циганското гето и трудно сричаше на български, освен че, очевидно проповядваше Шариат в ефир на българска телевизия. На българите мюсюлмани, живеещи в България и в чужбина трябва да се втълпи, че исляма (и никоя религия) не може да се смесва с политиката и образованието и не може хора в България да бъдат принуждавани да гласуват по етнически или верски признак. Не може вторият по големина град в България да зависи от гласовете на ромското си гето, които просто се държат от стотина дилъри на гласове – лихвари, трафиканти и други престъпници, които работят в полза на две етнически партии и получат от тях чадър за престъпленията си по модел от последния четвърт век.

За да се избягват драмите с гласуване в чужбина, трябва максимално бързо да се въведе електронното и гласуването през интернет, разбира се при гаранции, че няма да има манипулиране на гласовете или хакерски атаки. Организацията с автобуси, самолети и т.н. може да се прави и от държавата, която да договаря с лоу-кост авиокомпании и автобусни фирми да пуснат повече полети и курсове от и до България седмица преди и след изборите. Това ще покаже на хората извън страната, че държавата се грижи за избирателните им права и ще ги измъкне от лапите на разни изселнически организации, работещи за чужди държави. В автобусите, наети от държавата, например може да се провежда разясняване на граждански и политически права, както и отделяне на избиратели от техните тартори, които им събират личните карти.

Формацията нарекла се Обединени патриоти излъчи една добра новина – не мина бариерата от 10% и остана в паритетна позиция с ДПС, която от своя страна загуби поне 100 хиляди гласа на тези избори. Фалцетния национализъм и проруския патриотизъм явно губят възходящия си тренд и това ще проличи на следващи избори, ако България не бъде вкарана в спирала на етнически заплахи и катаклизми, за което явно фашизоидите, биещи бабички по КПП-тата много искат да се случи. За много избиратели стана ясно, че патриотизма като професия е същия тип долно занимание, каквото е и политиката като цяло, което е лоша новина за “патреодите”, както са известни тия хора.

Веселин Марешки е поредния бизнес проект, който се промъква в парламента – след Жорж Ганчев, Ковачки, беше ред и на този въжеиграч да капитализира натрупаното влияние и вложените в политиката пари и усилия. Пакетирането на евтини лекарства и горива (колко са евтини и на цената на какво е друг въпрос) с грижа за хората явно е неувяхващ политически модел, когато нямаш нищо по същество като политики в главата си. Комбинацията с обвинения срещу “статуквото”, “монополите” и “международното положение” по принцип също помага, особено ако държавата действително е пленена от мафиотски кръгове и монополи.

Един детайл за финал – над 10 избрани депутати се отказаха от местата си в парламента, в добавка на това, че водачи на две листи до последно решаваха “откъде да влязат” за да направят подбор на хората си в парламента. Това показва, че често знакови фигури се използват за водачи на листи (като Хасан Азис в Кърджали, Бойко Борисов в София и Томислав Дончев в Габрово) за да дръпнат гласове мажоритарно, а после сработват пропорционални схеми и договорки за влияние, което може да се нарече анти-вот или манипулиране на вота на избирателите. Хора, избрани с преференциален вот, вкл. и “ефекта 15/15”, и после притискани да се откажат от местата си в парламента, е проява на беззаконие и това трябва да се знае.

След шумния провал за десницата, наречен Избори 2017, задаващите се протести по повод отлаганото увеличение на вода, ток, парно, което ще е факт от 1 април не на шега, както и водевилът, наречен “Референдум на Слави”, в мене напират нЕкои съображения по повод правилата за провеждане на изборите. За резултатите от изборите ще пиша на 1-ви април, когато ще имаме и повече изявления за коментиране.
– Референдумът на Слави, както стана известен, повдигна някои важни въпроси, които политиците се опитаха да неглижират. Много от тези политици днес вече са безработни, а въпросите с над два милиона гласа ЗА остават все така в сила. Всъщност, само процедурни хватки в закона не позволиха отговорите на тези въпроси да влязат автоматично в сила, макар, че и в този случай имаме прецедент на неспазване – пак с референдум електронното и машинно гласуване бяха обявени за редовни, но така и не се случиха досега.

Въпрос 1 – мажоритарен вот в два тура. Най-важният въпрос – тук всички малки партии, партийки и коалиции са против, защото това ще доведе до двуполюсен модел, с малко ДПС за цвят. Последните многополюсни парламенти с плаващи мнозинства, единични депутати (вид ЕТ), и трикове за поддръжка съвсем не показват, че това е по-добър вариант от двуполюсния модел. В 44-тия парламент пак имаме два полюса – про и анти европейски, и малко свободни агенти между тях. Преход към смесена избирателна система от немски тип ми се вижда удачен вариант. Гласуване на първи тур да отсява три или четири кандидатури с най-висок резултат за даден едномандатен избирателен район (не по-малко от 10% от действителните гласове), които отиват на втори тур. Така, хората ще могат спокойно да гласуват на първи тур, без да се влияят от социология и да се притесняват, че ще им се “загуби” гласа. Ако се загуби, на втори тур имат възможност да подкрепят някой от оставащите. За броя на мажоритарните кандидати може да се приеме примерно 50% от всички депутати. Останалите 50% депутати да влизат с национална пропорционална листа, в която да се броят всички гласове. Така, ако гласуването за мажоритарни кандидати не е дало възможност на дадена партия да вкара депутат, но тя има достатъчен на брой гласове, може да вкара съответния брой депутати от националната си пропорционална листа. Така, няма да има изпълнено с безкрайни пазарлъци редене на листи от партии и коалиции, а и няма да се чудя защо харесвания от мен човек не е в моята листа, а в съседен район. Тук разбира се трябва да се запази преференцията и дори водачът на листа да не е застрахован от изместване.

Въпрос 2 – Намаляване на партийната субсидия до 1 лев. Може да се започне с намаляване на субсидията наполовина, както и ограничаването и до 500 хиляди гласа, нагоре – нула лева. Причината много партии да се “коалират” с БСП и да им дават легитимност например е, че от Позитано 20 им трансферират част от получената субсидия, с което буквално ги купуват. Купуването на гласове е престъпление, а на партийки не е? Може да се определи и някакъв краен размер партийна субсидия за всички партии, влезли в НС, който те да си разпределят – ще е забавно да се гледа боричкането за кокала – буквално. Може субсидията да е коефициент от получените гласове и броя депутати, или пък друга формула, която да гарантира ефективност – всички помним Весела Драганова, която си купи цяла сграда в София, или ГЕРБ, които купиха бронирани коли за лидерите си – това е нивото на политиката в България.

Въпрос 3 – задължителното гласуване. Като наблюдаваме, че някои хора, водени от “патриотизъм”, пречат на други да гласуват, което си е престъпление по НК, честно казано не знам как това кореспондира със мантрата “задължително” гласуване, изговорена от същите тия хора. Би могло задължителното гласуване да се замести с активна регистрация преди изборите, което ще прочисти списъците от “мъртви души”, а гласуването в чужбина да се прецизира. Доколкото тук основния проблем е Турция, то може държавата да вземе проактивна позиция и например да организира извозването на избиратели към България, а не да го оставя в ръцете на Анкара или съмнителни организации. Докато се транспортират към България, на хората може да се провежда разяснителна кампания за избори в България и ЕС, а и това гарантирано ще ги измъкне от лапите на брокери, които им събират личните карти и попълват декларации вместо тях. По отношение на известните на полицията купувачи на гласове (това са 100%) – има достатъчно полицейски и административни мерки, които да ги неутрализират – включително и задържане за 24 часа в поделения на МВР. Въпросът с хората, които са български граждани, но не знаят български език трябва да се реши законодателно – нямат право на глас, хора, които не знаят за какво гласуват. Не е лоша идея и да се въведе общ образователен ценз за гласуване – като за начало основно образование. Не може за шофьорска книжка да се иска образование, а за гласуване – не. Това е отживелица и трябва да се поправи.

Развитието на дипломатическия скандал между Турция и Холандия може би изглежда необичайно за някои, но всъщност необичайното е единствено фактът, че точно Холандия от всички страни в ЕС първа реши да приложи законите си с цялата им сила, без да се съобразява с ничии културни особености. Аз очаквах първия сблъсък на властите в Анкара с конкретна европейска държава да е с Берлин или Виена, доколкото оттам постъпваха недвусмислени сигнали за отношението на ЕС към събитията в Турция. От друга страна, не е изненада и момента на ескалация, удачно подбран от Анкара. В Холандия има избори на 15-ти март и един от основните претенденти за лидерско място – партията на популиста Герт Вилдерс, има нужда от реални действия, които да я направят значим играч. Самият Вилдерс, дете на смесен брак на индонезийка и холандец, многократно се е изказвал срещу мюсюлманите и мароканците в страната си, чак до степен да омръзне на хората. Затова и акцията за ескалация с турски министър в Ротердам и бой на турци с холандската полиция изглежда като скроена точно за него.
Турция отдавна е загубила илюзии, че ще може да стане член на ЕС, още повече и начинът на присъединяване, които си представяха в партията на Ердоган е коренно противоположен на общоприетия. Според турците, ситуацията е нещо подобно на триумфалното завземане на Константинопол през 1453г. и Европа ще трябва да се нагоди към Турция, а не Турция да спазва някакви европейски правила и дори да се оттегли от окупирания Кипър.

Реториката на турския президент, запътил се към еднолична диктатура, насочена към съседни страни, се изостри доста в последната година и половина, считано от свалянето на руския Су-24 в Сирия. След като избра да се извини и да плати компенсации на Русия, което вероятно вътрешно е било прието като унижение, сега Ердоган явно прехвърля нападките си срещу ЕС, който той разглежда като слаб партньор, който може да назидава и поучава. Това ясно пролича след опита за преврат, който беше повод параноята на режима в Анкара да затвори над 100 хиляди души в затворите и да започне да обвинява съюзниците си в НАТО за подкрепа на терористи, т.нар. ФЕТО. Фактът, че Гюлен и Ердоган са де факто еднакви типажи и АКП е просто легален вариант на ФЕТО, явно се набива в очи. Ердоган е приел Гюлен за личен враг и оттам отношенията на Турция с други страни са заложник на тази лична вражда.

България е особен заложник в тази стратегия на Турция срещу ЕС. С турското си малцинство, което Анкара разглежда като коз срещу българската държавност, който напоследък се използва брутално, поводите за притеснение растат. Акциите покрай учредяването на ДОСТ, явната намеса на турския Дианет в Главното мюфтийство, изявленията на турски министри и поучителния тон от страна на турското външно министерсво показват застрашителна склонност към ескалиране. България за разлика от Холандия е съсед на Турция, което още повече усложнява нещата – Ердоган изглежда доста склонен да подкрепи и с дела агресивната си реторика. Анкара няма да приеме изборна загуба на ДОСТ и невлизането им в парламента и вероятно ще отправи нови нападки към България за неспазване на правата на турското малцинство. Всичките им изявления имат за цел да засилят и националистическите страсти в България, което идеално устройва ислямистите в Анкара – за тях доносниците от ВМРО и оперетната про-руска Атака са удобния “фашист”, който взима властта в ЕС (реално или въображаемо). Точно както Вилдерс и неговата реторика “турците вън” са това, което Ердоган иска да чува. Задават се лоши времена, доколкото турския султан е непредвидим играч, който всъщност се учи от своя голям приятел в Кремъл. Анексията на Крим е сценарий, който сериозно се разглежда и в Турция като начин за решаване на проблеми със сънародници зад граница и сигналите в тази посока са все повече. Турция си търси удобен повод да удари безнаказано и да “накаже” високомерния ЕС за пренебрежението му.

Не можем да отминем с мълчание и факта, че тези действия на Турция се гледат ако не със симпатия, то поне със силен позитивен интерес в Москва. Подобно на Сталин, който е гледал на нацистка Германия като ледоразбивач, който да разбие Европа, Путин вижда в тази роля Турция. Не е случайна ескалацията на напрежението веднага след завършването на визитата на Ердоган в Москва. Русия съвсем явно се намесва във вътрешните работи на страните от Балканите и ги нарича в прав текст “зона на своя жизнен интерес” (опит за преврат в Черна гора, операцията по избирането на Румен Радев за президент в България) и намесата на Турция е нужното плашило, което да представи руските планове като “освободителни”. За Кремъл една окупация на част от България и/или Гърция ще е повече от добре дошла – ако НАТО не успее да усмири Турция с военна сила (реално преди това ще трябва да я изключи), това ще е краят на организацията като орган за колективна сигурност, което е и целта на Русия. За тази своя цел Путин няма да има нищо против да даде на Ердоган части от България – после ще държи останалите му верни русофили с обещанието да им “върне заграбените земи” и така дългосрочно – старата изпитана рецепта за създаване на замразени конфликти, която Русия успешно прилага в Кавказ. Турция и Русия в момента успешно си парцелират Сирия и това което се случва там е бъдещето, което готвят за Балканите като цяло. Аспирациите на сръбска Босна за отцепване, напрежението между албанци и македонци са поредица от събития, които ако не са предизвикани от Москва и Анкара директно, не им пречат да се възползват от тях пълноценно.

В плановете на Русия, една война на Балканите с участието на страни-членки на НАТО една срещу друга е перфектния вариант за разбиване на ЕС – нови потоци бежанци, нови разделителни линии, нови рубежи за руската пропаганда. А и война на Балканите, в която Русия пряко не участва, е идеален отвличащ маньовър от руски действия в Прибалтика.

Отговорът на България трябва да е търсене на засилено двустранно сътрудничество със страни от НАТО, с които имаме общи интереси за сдържане на руско-турската инвазия. Страни от региона извън НАТО също са силен съюзник – на първо място Израел, после и Грузия, Армения, Кипър. Сирия и Ирак са отлично място, в което турската армия да затъне в продължителни сражения, които да се превърнат за тях в това, което Афганистан за руснаците. Това е лош вариант, но ако турското настъпление към Румелия продължи, ще е необходим.

Има и още една опасност, която набира скорост – нашествието на радикалния не-турски ислям, който се вижда на първо място в циганските махали (кв. Изток в Пазарджик), а и в някои помашки села в Родопите. Уахабизмът е пуснал дълбоки корени в Босна, в Македония и търси място в България, което да направи развъдник на терористи с европейски паспорти. Срещу тази опасност пък мерките трябва да са откровено остри, но и да не се афишират като дело на службите – както израелците принципно отричат всичко, което им се приписва. В Европа има нулева търпимост към ислямисти, така че всякакви доморасли талибани могат бързо да се отправят на среща към Аллаха, но и репресията към тях трябва да е с мярка и персонифицирана и да не се натикват цели общности в ъгъла. Радикализацията на циганите и помаците е до голяма степен вследствие на липсата на политика за интеграция и образование, от което уахабитите се възползват по най-ефективния начин – с купуване. Всички емисари на подобни структури могат по подходящ начин да се озоват в Гуантанамо, а това да се пусне като информация към бъдещите такива.

Такива изглеждат нещата към средата на март, което не значи, че ситуацията няма да се промени рязко към края на месеца.

Спокойно, Европа вече е на повече от две скорости. При това не от вчера, не от онзи ден и не от когато Юнкер заговори за няколко плана. Европа е на две скорости от 1 януари 2007г. Още тогава, България и Румъния бяха приети под условие в ЕС, което включваше в себе си няколко неща – мониторингов механизъм върху правосъдието (крайно належащ и за двете страни тогава и крайно належащ за България и до днес) и ограничения за правото на живот и работа за българи и румънци в останалите стани от ЕС за различен преходен период. Това беше изцяло дискриминационна мярка, въведена главно под натиска на Великобритания, която запази визите за българи и румънци до последния възможен момент – влизането ни в ЕС. След това, правото на българи и румънци да работят и живеят легално в Обединеното кралство беше ограничавано до края на 2014-та година, главно поради вътрешнополитически британски виждания. На пръв поглед дори изглежда, че именно заради наплива на българи и румънци след 2014-та Великобритания е решила да напусне ЕС. Последното разбира се не е вярно, или поне България и Румъния са само една от причините за Брекзит, но отношението на Западна Европа към Източна и особено към Балканите е ярък пример за Европа на две скорости. В интерес на истината, Румъния успя да скъси дистанцията с ядрото на ЕС, докато по всичко изглежда, че България увеличи тази дистанция. Основната причиниа за това се нарича ГЕРБ – партия която е управлявала с прекъсвания близо 7 от тези 10 години и която в нито един момент не направи дори и наполовина толкова смели действия срещу корупцията, колкото в съседна Румъния.

Наличието на де факто вето срещу приемането на България в Шенген, а вероятно и в Еврозоната, също е видим факт. Това няма изгледи да се промени, докато премиерите политическата върхушка на страната приемат статуквото и докато не се полагат усилия за дълбока промяна на корумпирания модел. Никоя от системните партии не изглежда в състояние да промени нещо, с което се е сраснала дълбоко – така както е невъзможно човек сам да си ампутира крака.

Допълнително предизвикателство са исканията за повишаване на преките данъци в България, които идват от затъналите в рецесия страни като Испания, Франция и Италия, които искат хармонизиране на данъчната политика в ЕС поради техни, вътрешни причини, които ще са напълно вредни за България. Ползата от ниските данъци е видима за всички, особено ако се сравнява България с Гърция – две съседни страни, които имат напълно различен тренд на макроикономическо развитие – гръцката икономика се свива вече поредна година, а българската бележи макар и слаб ръст. Проблемите на България не са икомически, те са структурни и политически – нереформирани и дърпащи страната назад сектори като енергетика и жп-транспорт съществуват заедно с перспективни отрасли като ИТ и туризъм.

ЕС на няколко скорости е факт отдавна и сега е на път да се осъществи институционално, като се отнеме възможността на дадени членки да налагат вето върху решения, касащи някои политики и така разпадането на отделни ядра вече се вижда. Западна Европа вероятно би искала да запази тесни връзки с Великобритания след Брекзит, а британците не биха наложили ограничения за техни граждани. Така вероятно ограниченията биха останали за периферията на ЕС, а в един момент тази периферия ще се окаже нещо като митнически съюз и съвсем естествено в нея ще попаднат страни като Турция и Мароко например, ако дотогава първата не е завила окончателно в посока към ислямизма.

Обща отбранителна политика в ЕС също ще е ограничена до страни със силни армии и адекватни отбранителни възможности, а страни като България, които повече от десетилетие след приемането си в НАТО са пасивен консуматор на сигурност и не допринасят за общата отбрана, ще останат в положението на Украйна и Грузия. Страна, която вижда съюзниците си като окупатори, а враговете си като освободители, очевидно няма много място в системата за сигурност на Запада и това става все по-ясно с всяко изявление против “флотилия на НАТО в Черно море”, и всяко сервилно отношение в посока Москва.

Тъй че свиквайте – краят на ЕС като едно цяло е вече тук.

Политическите боричкания за предстоящите избори се ожесточиха. Причина за това явно са изравнените електорални позиции на двете крила на БКП – ГЕРБ и БСП, които си оспорват надмощието. В тази ситуация, много важно става разпределението на силите във втория ешелон, който изглежда склонен да се коалира с която и да е от победилите партии с цел да се докопа до (част от) властта. Това са Обединените Патриоти и вечния балансьор – ДПС. За Пейтриътс се очертава да са на трето място, а ДПС с новото си про-руско оперение и лишено от гласовете в Турция остава ролята на четвърти в карето опозиция-власт. За конкретното разположение на силите ще има значение кой колко процента ще получи и колко процента ще отидат в канала като гласове за невлезли в парламента партии. Тогава ще се види и реалната тежест на всеки от желаещите коалиция, което ще зависи и от това, дали има и трети ешелон – влезли със съвсем над 4% малко партии. Петролната политика на Марешки го вкарва в парламента почти сигурно, за коалицията “Хиподил-Деформатори” и левичарската кохорта АБВ-Д21 също има противоречиви сведения.

Патриотите си остават най-желан партьор и за ГЕРБ и за БСП, доколкото техните искания дори се припокриват с голяма част от исканията на електората на двете най-големи партии. Проблемът тук е твърдото нежелание на Брюксел да ги види във властта, което може да минира бъдещо управление, което се поддаде на натиск от ЕК и не се коалира официално хората на Каракачанов-Сидеров-Симеонов – това просто ще налее още вода в мелницата им и те лесно ще се представят за освободители от статуквото и колониалното управление. Формалното им допускане във властта може да се окаже по-мъдро, ако могат да бъдат овладявани от силен премиер, какъвто Борисов не е доказал, че е. Нинова съвсем няма такива качества. ДПС със стария си корумпарско-либерален образ и новия си про-руски имидж на патриотични турци отдавна търсят вход към властта, но и за БСП, и за ГЕРБ е ясно, че те са отровен партньор – не губят собствения си капсулиран електорат, но топят този на партньорите си по-бързо и от мартенски сняг. Независимо от мнението на ЕС в полза на мулти-култи формациите, ДПС си остава ОПГ с етническа окраска и това няма да се промени никога. Всяко тяхно участие във властта ще доведе до нова и засилена (ако е възможно още) корупция, нови обръчи и вероятно още фалирали банки. В добавка – Патриотите и ДПС формално са от двете страни на една червена линия, която не може да се пресича – поне не от коалицията на ѧѧК.

С оглед на изброеното по-горе, много е вероятно да се оформи патова ситуация 120:120, в която ГЕРБ и Патриотите са срещу БСП и ДПС явно или неявно. Ситуация “златен пръст” в която Патриотите негласно подкрепят БСП§ДПС, а гласно отричат, както правеше Сидеров в 42-рото народно събрание, е по-скоро невъзможна, доколкото сега има трима играчи под една шапка – Симеонов и Каракачанов изглеждат доста по-нежелаещи да участват в подобни схеми с краткосрочен интерес. Много е вероятно, цялата нестабилна конструкция да рухне скоро след изборите и през септември да има нови избори за парламент. Единствения минус в това нещо е, че правителството на Герджиков ще остане на поста си още няколко месеца. Това, както вече видяхме, е вредно.

Тук започвам една тема, която е актуална от много време, и това се потвърждава и от последната предизборна надпревара, в която нито една партия не повдига тези въпроси:

1. На фона на намаляващото население в България, 265 общини, колкото има в момента и в последните 25 години са твърде много. Поне 60 от тези общини към днешна дата не отговарят на критериите за такива като брой население, но въпросът за редуцирането им като брой и обединяването им една с друга е толкова политически натоварен, че едва ли ще го чуете от устата на политик или партиен лидер. Поне 100 от всички тези общини нямат приходи, с които да се самоиздържат и основен работодател в тях е държавата, която дотира общинските администрации. В ред населени места с население две-три хиляди души общината със 15-20 служители е единствения сигурен източник на доходи, а влиянието върху тези общини и преразпределението на отпусканите от тях социани помощи и друг вид плащания, които често са в ръцете на местните власти, е ключов момент в осигуряването на гласове за избори. Окрупняването на няколко съседни по-малки общини в една голяма е парлив въпрос, доколкото това означава и загуба на работа за някои хора, за които това е единствената възможност, освен и местната ревност и ударът по самочувствието – “до вчера си имахме собствен кмет и съветници, сега вече нямаме”. За малко населено място предаването на собствения “суверенитет” и преминаването под шапката на съседен, по-голям град вероятно ще се счита за огромно унижение, заговор и желание на “ония в София” да унищожат “българщината, да прогонят народа и да окрадат всичко”. Всички рационални аргументи в полза на окрупняването на общини и по-лесното разпределение на средства от националния бюджет през по-малко на брой общини ще останат нечути. Дори и същият по обем бюджет за местно самоуправление да се разпределя между 180 вместо 265 общински кметове, администации и т.н., това означава повече пари за реални неща, а не издръжка на чиновници. Разбира се, не е маловажен и въпросът – ако 20-30 човека в малко населено място загубят работата си без реални перспективи да си намерят друга подобна в града или селото в което живеят, това няма ли да доведе до засилване на обезлюдяването? Отговорът на това може да е децентрализиране на много от службите и регионалните им звена, и равномерното им разпределение в страната и извън областните центрове. Е-администрация и е-управление позволяват една териториална дирекция или национална служба да извършва пълноценен документоборот където и да се намира в цялата страна. По подобен начин 28-те области (всяка с областен управител и двама-трима заместници) могат да станат окръзи без “началници”, а областите да се сведат до шест на брой – те и в момента са толкова, но са заменени с евфемизма “регион за планиране”. От правилното управление и съкращаване на ненужни и дублиращи се структури държавата и местните власти само ще спечелят, но няма политик, който да повдигне тази тема. Не и засега.
2. Легализация на марихуаната. Никой човек, който се счита за сериозен политик, не смее да подхване темата, за да не бъде моментално очернен от конкуренцията си от целия политически спектър като поддръжник на наркотиците, подкупен от дилъри и трафиканти и т.н. Истината е, че сегашното положение на криминализиране на всякакви упойващи вещества е силно корупционно за служителите на МВР, които трябва да преследват два грама трева както и два килограма кокаин. МВР хаби ограничения си ресурс и отчита успехи в залавянето на тийнейджъри и младежи с марихуана, докато броят на синтетичните наркотици и амфетамините бележи стабилен ръст на употреба и разпространение. Редовно оправдание е и “какво ще каже Брюксел”. В интерес на истината, Брюксел вече 10 години казва неща за правосъдието, от които на малко политици им пука. Обществената вреда от употребата на марихуана е вероятно по-малка от вредите от системна злоупотреба с алкохол, например, но на никой не хрумва да забрани продажбата на водка или уиски. Легализацията на марихуаната може да бъде в няколко стъпки:  разрешаването и за ползване по рецепта и продажбата и според медицинско предписание – доказано е благотворен ефект при множествена склероза, както и облекчаване на болките и подобряване при някои онкологични заболявания. Впоследствие може да се въведе лицензионен режим за марихуана – отглеждане, продажба и консумация при условия, подобни на тези за тютюневи и алкохолни изделия. Ако се премахне истерията, ще се установи, че това е далеч по-добър начин за превенция и контрол, отколкото пълната забрана. МВР ще има задача да се бори с наркотици като хероин, кокаин и амфетамини, както и досега. Това обаче е тема, по която няма да чуете нищо на тези избори.
3. Правото за притежаване на оръжие – и тази тема не се повдига от политици, а ако бъде повдигната, обикновено се надигат “народни” гласове от типа – “не сме дорасли за това” или “ще се избием”. Ако един човек е дорасъл да гласува за това кой да го управлява, то той със сигурност е дорасъл и да може да притежава оръжие за защита на живота и имота си. И в момента има около 300 хиляди единици късоцевно и дългоцевно оръжие, които са законно притежавани. Отделно от това е оръжието на военни и полицаи. Необходимо е да се опростят правилата за придобиване на оръжие и да се извади преценката за разрешителните от МВР – в момента по усмотрение на местния началник на служба КОС може да бъде отказано издаването или продължаването на разрешително за оръжие. Ако сме честни, повечето от служителите на МВР едва ли биха издържали психо-тест за носене на оръжие, ако бяха цивилни лица. Нужно е да се раздели и притежаването на оръжие на две категории – човек да притежава и държи оръжие в дома си за самозащита (по-либерален режим) и човек да може да носи оръжие (по-затегнат режим). За аргумента “ще се избием” няма какво да се коментира – всяка година българите се избиват и с притежаваните от тях леки коли, но това не е намалило вноса им, или пък някой да се е изказал за намаление на издаваните шофьорски книжки. Това обаче е тема, която няма да чуете през 2017-та година. За сметка на това ще се чуе много за Русия и за санкциите срещу нея, тема, която въобще не вълнува средния данъкоплатец.